Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Джералд Даръл

Из "Златни прилепи и розови гълъби"

 

Джералд Даръл (1925-1995) е роден в Индия. През целия си живот пътува до екзотични страни в Африка и Южна Америка. След всяка експедиция публикува книга, в която с много хумор и любов описва преживяванията си. Снима голям брой документални филми, които са гледани от 150 милиона зрители в 40 държави. През 1959 г. Джералд Даръл основава свой зоопарк на английския остров Джързи в протока Ла Манш, а през 1964 г. го преобразува в Тръст за опазване на дивите животни с филиали в САЩ и Канада.

Даръл е автор на 37 книги, преведени на десетки езици. Изключителна популярност печели с трилогията романи, в която описва детските си години, прекарани на остров Корфу - "Моето семейство и други животни", "Птици, животни и роднини", "Градината на боговете".

"Златни прилепи и розови гълъби" излиза за пръв път на български език. В нея Даръл описва експедицията си на остров Мавриций и остров Родригес.

Излиза от печат през април с клеймото на ИК "ПАН"

 

След като бяхме летели два часа и половина, видяхме пред себе си лъкатушещия, неспирно подвижен шал от млечно-бяла пяна, обгръщащ рифа около Родригес. Самото голямо коралово укрепление на свой ред ограждаше острова, образувайки обширна плитчина, върху която се издигаше той. На места рифът бе отдалечен от бреговете на двадесет мили и огромната площ от тиха изумрудена вода, охранявана от него, бе осеяна с по-малки островчета. Някои от тях представляваха просто няколко пясъчни дюни, а други бяха достатъчно големи и в миналото предоставяли убежище на гигантски костенурки и на вид гигантски гущер, също изчезнал днес.

Самолетът направи вираж и се снижи, преди да кацне върху мъничката, покрита с червена пръст писта. От въздуха островът изглеждаше бисквитенокафяв и доста гол въпреки зелените кръпки в долините и разпръснатата тук-таме пепеливозелена растителност. Обаче в момента, в който слязохме от самолета, ни обгърна вълшебно очарование, каквото човек изпитва единствено на малки, отдалечени, облени в слънце острови. Прекосихме червената глинеста писта и влязохме в миниатюрно летище с приветствена табела на фасадата "Добре дошли на Родригес"...

 

...Тук дърветата бяха сравнително ниски, около шест метра на височина, но сред тях растяха и няколко огромни мангови дървета. Именно те с широките си, лъскави, хвърлящи сянка листа бяха главните места за нощуване на прилепите.

От пръв поглед през бинокъла изглеждаше, че всяко мангово дърво е родило странни космати шоколадовокафяви и златисточервени плодове. Когато обаче прилепите се протягаха и прозяваха, се виждаше, че подобните на чадър крила от гола кожа са с цвят на тъмен шоколад, а пухът по телата и главите им варираше от ярко и искрящожълт като изплетен от злато до наситено лисиче червено. Без съмнение това бяха най-пъстроцветните и красиви плодни прилепи, които бях виждал. Главите им бяха заоблени, с малки прибрани уши и къси, тъпички муцуни, придаващи им вид на померански кучета. Основната част от колонията обитаваше тези три мангови дървета, а някои самотни индивиди нощуваха върху по-малките дървета наоколо.

След като ги открихме, трябваше да се опитаме с известна точност да преценим бройката им. Много прилепи бяха накацали в дълбоката сянка на манговите дървета и невинаги се виждаха. Освен това един или няколко от тях периодически прехвърчаха от едно дърво на друго или просто отпуснато размахваха криле над хълмовете и пак се връщаха. Всичко това затрудняваше броенето. Първо всеки от нас преброи колонията, откъдето стоеше, и взехме средното аритметично. Беше ни ясно, че това броене е доста наслуки, тъй като много от прилепите се движеха, но дори така бяхме окуражени от факта, че двама от нас бяха преброили повече птици, отколкото Антъни Чийк преди две години...

 

...Когато дойде моят ред да будувам, отидох да се поразходя из поляната, за да си раздвижа краката. Макар че не бе валяло от няколко часа, земята и растителността все още бяха подгизнали от влага. Въздухът беше топъл и така наситен с водни пари, че при всяко вдишване дробовете сякаш поглъщаха влага като сюнгер. Падналите и гниещи клони около мен бяха изцяло покрити с фосфоресцираща плесен, която излъчваше ярка, синкавозелена светлина и подът на гората бе отчасти осветен като нощен град, наблюдаван отвисоко. Събрах няколко такива клонки и установих, че светлината на десет-дванадесет от светещите гъбични растения е достатъчна за четене, при условие че човек ги държи близо до страницата.

Докато се опитвах да чета на тяхната светлина, дочух любопитен звук, който сякаш долиташе от гората зад нашата малка колиба. Звучеше като доста силно хрускане. Не знам защо, но ми заприлича на трошене на кибритена кутия в ръцете на някой много силен мъж. С нежелание обаче трябваше да призная, че колкото и да са ексцентрични, мъжете от Родригес едва ли се разхождат в три сутринта из мократа гора, трошейки кибритени кутии. Взех фенерче, предпазливо излязох от нестабилната колиба и тръгнах да огледам. Това съвсем не е толкова безразсъдно, колкото може да се стори на някого, тъй като на Родригес няма опасни животни, ако не се смятат хората. Внимателно разгледах гората зад колибата, без да открия ни едно живо същество, което в нормални обстоятелства да издава звук като трошене на кибритена кутия. Най-опасното нещо, което срещнах, бе една голяма нощна пеперуда, решена да опита да кацне на върха на фенерчето ми. Върнах се в колибата, седнах и се замислих.Чудех се дали сутринта изобщо ще хванем прилепи. Времето напредваше; започнах да се питам дали да не преместя мрежите по-близо до мястото им за кацане. Тъкмо обмислях този проблем, отново ме стресна стържещият звук на кибритена кутия, този път много по-наблизо и идващ от няколко различни посоки. Джон се събуди, седна и се вторачи в мен.

- Какво е това? - попита той сънено.

- Нямам ни най-малка представа. Слушам го от десет минути. Обиколих наоколо, но нищо не открих.

Тъкмо тогава се чу истинска канонада от стържещи звуци и покривът и стените на колибата започнаха да вибрират.

- Какво, по дяволите, ще да е това? - запита Джон.

Насочих фенерчето към покрива от бананови листа и видях, че се тресе и огъва като от земетресение. Преди да можем да направим нещо смислено, целият покрив поддаде и върху нас се изсипа водопад от гигантски охлюви, всеки с размера на малка ябълка. Охранени, лъскави и мокри, те блестяха на светлината на фенерчето и изпускаха някаква слуз, от която по леглата ни се образуваха интересни шарки. Отне ни десет минути да се отървем от нежеланите коремоноги и да поправим покрива. Джон се сви и отново заспа, а аз седнах да размишлявам дали прилепите не чувстват същото като мен по отношение на джакфрута и дали това не бе причината за неуспеха ни. Един час по-късно Джон се събуди и заяви, че е гладен.

- Мисля да изям един-два сандвича - каза той. - Би ли ми ги подал?

Запалих фенерчето и го насочих към ъгъла, който ни служеше за продоволствен склад. За голямо свое учудване видях, че всичките гигантски охлюви, които така старателно бяхме изхвърлили от колибата, се бяха върнали тихо и потайно, бяха се натрупали във вид на блестяща кехлибарена купчина върху нашите сандвичи и поглъщаха хляба с видима наслада. В това им помагаше и съдействаше и един недорасъл сив плъх с лъскава козина, бели лапички и гъсти черни мустаци. Охлювите не се изплашиха от светлината на фенерчето и продължиха със задоволство да гризат вечерята ни, ала плъхът бе с по-лабилна нервна система. Когато лъчът светлина падна върху него, той за миг се вцепени и само потрепваше с мустаци и блещеше очи; след това с пронизителен сопранов писък се обърна и се втурна право под одеялото до мен. Изглеждаше убеден, че е намерил сигурно убежище и аз се отървах от него доста трудно, а именно като развалих импровизираното си легло. След като го изритах от колибата в посока към гората, отвоювах от охлювите останалите сандвичи и докато Джон търсеше някои по-малко наръфани и подходящи за ядене, аз отново изхвърлих охлювите в самия край на поляната. Измина още един час и Джон пак се събуди гладен...

 

...Вече беше значително по-светло и за голяма радост в мрежите се виждаха не един, а цели десет прилепа. Да кажа, че бяхме въодушевени, ще бъде твърде слабо - мисля, че всеки от нас тайно се бе съмнявал в шансовете ни за успех.

Прилепите висяха неподвижно в мрежите и тъй като не бяха уплашени и не се мъчеха да се освободят, решихме да почакаме, преди да ги измъкнем оттам и да видим дали няма да се хване още някой. През следващия половин час още няколко прилепа влязоха в поляната, но бяха много предпазливи и летяха твърде високо, за да се оплетат в мрежите. Накрая стана ясно, че повече няма да уловим, затова приготвихме кошничките и се заехме да освободим нашите пленници.

Първо определихме пола им и с раздразнение установихме, че са все мъжки. Отблизо бяха дори още по-красиви, отколкото от разстояние: гърбовете им бяха в ярко лисиче кестенявочервено, което преливаше в блестящо златотъкано на раменете и коремчетата. Черните като сажди крила имаха нежността и мекотата на велур. Смешните, чипоноси, златисти личица с бледи сламеножълти очички им придаваха чудатия и възмутен вид на миниатюрни крилати мечета-играчки. Фините мрежи бяха свършили добра работа и бяха омотали деликатните крила така надеждно, че след четвърт час безуспешни опити да освободим едно-единствено крило се отказахме и просто прерязахме мрежата. Дори това трябваше да стане много внимателно, за да не порежем или нараним чувствителната мембрана на крилата, като в същото време да нанесем минимални повреди на мрежата.

Работата бе трудна и гневът на прилепите я усложняваше още повече. Те използваха всяка възможност да забият острите си като игли зъби в нечии непредпазливи пръсти, но най-накрая всички бяха измъкнати от мрежата и поставени на сигурно място в индивидуални кошници. Мрежите не пострадаха непоправимо и веднага след това се заехме с трудоемката задача да ги изкърпим и отново да ги окачим. Двамата ни помощници пристигнаха да поемат дневната смяна и много се забавляваха от разказа за колибата и охлювите, които ядат сандвичи. Оставихме ги да поправят убежището от бананови листа, а ние триумфално понесохме прилепите към Порт Матурин, като обещахме да се върнем вечерта...

 

...Когато пристигнахме в класната стая, трябваше да огледаме всички мъжки прилепи и да подберем напълно пораснали и по-млади в подходящото съотношение за правилния възрастов баланс на нашата колония. След това поставихме всички излишни мъжки в кошници и с колата отидохме извън града до началото на долината, за да ги пуснем на свобода. Избрахме наистина висок наблюдателен пункт и един по един хвърлихме прилепите във въздуха. Всички се насочиха към колонията, която се намираше по-нататък в долината. Духаше доста силен вятър и беше интересно да се наблюдава как прилепите се затрудняват да летят срещу него и често кацат по дърветата за почивка. Почудихме се как биха се справили по време на циклон с продължителност три-четири дни или цяла седмица.

В крайна сметка всичките ни прилепи бяха поставени в индивидуални кошници и се отправихме към летището. Имиграционните власти и полицаите ни помахаха дружелюбно за сбогом, когато натоварихме странния си товар на самолета. Понесохме се по прашната писта, отделихме се от земята и полетяхме ниско над рифа. Напусках Родригес със съжаление: от това, което бях видял, той ми се струваше все още съхранен вълшебен остров. Надявах се да остане такъв задълго, защото в момента, в който туризмът го открие, ще го сполети същата участ, от която са пострадали толкова много красиви кътчета на земята.

Превод от английски: Екатерина Димчева

Българската литература

© 2001 Литературен форум