Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Иван Младенов
Хелзинки

Хотел "Красная звезда"

Интелектуалците, учените и мислюрковците

 

Продължение от бр. 11

 

Твърдата реалност

 

Изгубването на лекторатите е и главозамайващ провал на политиката на самозатваряне, някой ще понесе ли срама на "погубител на българщината", както обичат да се изразяват Хайтовите хайдуци, окрали имотите на гилдията без да им трепнат хайдушките сърца? Кой сега да пише писма до европейските лидери да не забравят България, както правеше професор Кронщайнер, когото очерниха, за да си оправят собствените игри шепа професоризирани даскаля от село Лиляче, Разградско? Какви други лобисти може да създаде България, които няма да се побоят, че ако не правят каквото им се казва, ще им намалят поведението с две единици? Кой сега ще задава въпросите, без които никое общество не може да се развива? Заради кого пет години ще берем срама, че умитото лице на чистата посредственост ще дефилира по света и в него ще съзират лицето на всеки българин? Жорко и Зорка ще се качват и слизат по стълбичките на самолетите, ще "гостуват" тук и там, нищо, че не ги поканили, те нали "сами" си платили. А най-паче ще отскачат до страната, която не вярвала на сълзи, а само на кръв. Като вицепрезидент ще се дуе една "тесла", за която и до днес никой не пита кому е нужна. Как така, при положение че президентът у нас е само с представителни функции, трябва да издържаме администрация на вицепрезидент? Защо в парламента имаме брой депутати на глава от населението, по-висок от този във всяка далеч по-развита страна?

В тази атмосфера българските интелектуалци се дърпат, плюят, обвиняват, хвалят и гордеят неизвестно с какво. Като че ли с книжките, които изпонаписали, едни такива, все дебели. Или със статиите по вестниците, където като граждани най-накрая почнаха да се изявяват. Предимно из културковските блатистозелени полета. Махваш с ръка, четеш, български интелектуален продукт все пак, нищо, че един друг никак не щат да се признават и никога не се цитират. От безсилие започнаха да прехвърлят терминология от конкретните си специалности в публицистичните си репертоари. И пак ... мъка, все същата мъгла, все като че ли са превеждали самите себе си от чужди езици, на които никога не са писали. Все същите класици-немци все по същия тертип пренесени с кълбета пушеци одимени. (Все по-често откривам, че имам проблеми с разбирането какво казват пишещите, какви тeзи отстояват, към кого, за какво апелират. Неяснотата в изразяването никога не е сигнализирала друго освен липса на ясна мисъл.) Понякога се срещат леко прашасалите Барт, Дерида, Рикьор, чиито писания наскоро един френски учен, Gerrard Delledale, блестящо обобщи в заглавие на свой доклад: "Думи без светове"' (докладът беше на английски, който придава на това име още един звуков ефект "Words without Worlds").

Като градят своите модели върху основата на бинарните опозиции в езика, изводите на споменатите автори, макар и да говорят за света на реалните обекти, успяват единствено да експлицират отношения от вторичните построения на литературата или камерната езотерика. А методи за следене и разпознаване на значения от реалността съществуват, но са слабо популярни у нас. Напоследък започнаха да проблясват тук-там нужните имена, но в странно обкръжение.

Днес у нас са много по-разпространени някакви междинни типове мислюрковци, които морализаторстват в стила на Монтен по всекидневниците, юнашки затворили очи за заобикалящото ги и заклели се да спечелят популярност като изобличители на анонимното зло. Обаждат се и някакви впиянчени академични бабета, за които автоматично излизат сервирани рецензии, щото бабетата още обитават сталинските си кабинети, макар че само от време на време се сещат защо. Колчем пък университетски преподаватели тежко думата вземат по обществен някой проблем да се изкахърят, мигом на начинаещи водещи от MTV се преобръщат, да ги питаш почему! (И да си отговориш - все заради същия неизтребим провинциализъм.) Нароил се е такъв интелектуален пролетариат, че само една ленинска "искра" му трябва, па стой та гледай.

Ясно е, че мислюрковците, културковците, междинните и прекаралите детството си върху протрит червен плюш "учени-челници", както и новопоявилата се каста на "журналистите-често-разбиращи-за-какво-става-дума" няма да се разберат как да умият лицето на страната си. Те вече са напъхали вратовете си за нови пет години в хомота на червената талига и пак ще я затеглят по стръмния път към кръглото нищо. Досега се проваляха с трясък, но "без трески", поради което акумулираха потенциал за още един провал. Той е предстоящ и окончателен, след него и без това оциганената ни нация ще си мине без всякакви интелектуали. Гологлавецът и комунистът ще са достатъчни за всичко. И тогава, ни тиранти, ни комат.

 

Миражната реалност

 

В един от ранните си разкази, "Время и забвение", Владимир Набоков се изказва така за едно слабо поколение интелектуалци: "Вкопчили са се в традицията, както лишеят се вкопчва в мъртвото дърво". Нещо много познато има в това, а? Дава верен ключ за тълкуване на избухналите у нас псевдоисторизъм и ченгешко любене на родината, пък и утешително подсказва, че "божидардимитровщината" не е нито непозната, нито оригинална.

Българската хуманитаристика спешно се нуждае от "сциентизиране" - насищане с почти лабораторно получени изследователски резултати, съвестно подредени и класифицирани, с подходящо направени изводи. Истинското познание не е постижимо в монологично говорене от вазовски тип, което знае предварително какъв ще бъде резултатът, нито в романтическо себеизразяване, гъсто напудрено с причастни форми. Само при реалното докосване до 'друга' гледна точка може максимално да се приближим до истината. Но всички наши мислюрковци са най-паче оригинални, неповторими, сюблимни. Екстремумът на тяхната наркотична нарцистичност беше смешният спор кой да се брои за калфа, кой за чирак в интелектуалния еснаф. Че такава дискусия е немислима, кой да го е грижа? Че тя е съкрушително доказателство за остра мисловна недостатъчност, карай. Че това, което си нямаме, не са интелектуалци въобще, а такива, споделящи общи цивилизационни ценности.Че ако наистина би било възможно да се изброят признаците на интелигентния човек, щеше да е само една крачка до това да се напише наръчник по правилно мислене? Абе, ...

Мисленето е едно - човешко - и то се простира в безпределните граници на разума. Който забравя това и се опитва да огради с колчета научни дисциплини или да оцветява участъци от мисълта в червено, постига винаги само едно - цапа. Науката е това, което правят учените, тя е жива с техните усилия и мощна с техните мечти. Но всеки живот се ражда и поддържа с всекидневно усилие, иначе мечтата умира, а мисълта залинява. Ширват се мамещите простори на фалша. Става това, което стана в България. И за което, ако не си дадем ясна сметка, няма никога да преодолеем.

Спомняте ли си как през 89-а имаше "радикални" комунисти, за които се радвахме, че и те искат промени? А те искаха да падне член 1-ви. После те самите паднаха по трасето. После имаше нови, които поискаха още свободи, и паднаха малко по-късно. Дойдоха и други, но и те като "прославения" Попангелов се изтресоха към края. До финала има още много, а нашата България едва се е подела от поредното падане и не иска да повярва, че няма друг път, освен към финала. С кого ще потегли надолу? Описаните мислюрковци, културковци и прочие няма да тръгнат, те си нямат сетиво за свободата. Не ви ли стряска безразличието, с което уж нещо анализират и то трябвало безстрастно да бъде? Истината е, че мисловен терор какво е те не знаят и имунитет към потисничеството отдавнашен си имат. С тях няма да стане. С тях ще е това, което е днес. Страшно. Комуноидно. Ако някой погледне българската новинарска страница в Интернет, няма да разбере коя година сме. Антиамериканизъм, прорусизъм и дъх на развалени, червени яйца. Плюс жалка неграмотност. Световните новини в българска интерпретация могат да бъдат разгадани, само ако се сети човек да погледне източниците им - агенция РИА, ИТАР-ТАСС, Новости ... от тундрата.

В момента в България не просто се извършва скрита смяна на външно и вътрешнополитическите приоритети на страната. Тя не просто се извърта от единствено спасителния си път - към Европа и Америка. В сравнение с всички бивши соцстрани единствено в България с успех беше промито колективното съзнание на цялото население. Така както кислородът на тероризма е бедността, единствената тръба, чрез която диша комунизмът, е простотията. У нас тя има едно конкретно име - Слави Тошев Блъсков. Едва ли някой още не е прозрял чия московска воля прокарва този триединен Молох на спящия разум. Парадоксът е, че ако още е възможно противодействие, то то зависи от самите комуноиди, които трябва да бъдат разтресени, белким се отърсят от тежкото пиянство на червената простотия.

Чувал съм твърдения от журналисти (!), че нямало такова нещо като милиарден външен дълг, заради който днес всички сме бедни. И наистина, нито от мислюрковците, които по природа не усещат интелектуалния терор на комуноидното общество, нито от преформатираните мозъци на журналистите, още по-малко от институциите за обществена печалба (вместо за обществено мнение) може да се чуе защо всъщност произвеждаме само отрицателни примери за света. Между другото това съвсем не беше така допреди няколко месеца, когато за България можеше да се прочете нещо положително я за външниия ни министър, я за отказа ни да дадем коридор на руските натрапници. Сега всичко е променено, и то така, че колчем някъде изникне името България, то е или за криминална афера, или за лош пример, а вече и като пословично неуспяла страна. Защо не ни искат в Европа или в НАТО? Защото хората на Запад отдавна знаят да четат знаци и да правят на тяхна основа заключения. А каква друга мисъл освен комуноидна излиза от избора на комунист за президент? От пороя на руските ченгета, наводнил страната и заплашващ да ни завлече в свлачището на сивата руска зона. От страшната неграмотност на журналистите, които си превеждат събитията по света само от руски. От червената пелена, с която е покрита вече цялата държава.

 

Реалната виртуалност

 

Сега да затворим играта, която предложихме. Знаем, че "гротеска" се получава, когато в началото на някой разказ се направи "фантастично предположение", а се окаже, че всички персонажи в повествованието се държат спрямо това предположение като към нормално. Или обратно. Да направим обратното, описаното дотук "нормално" поведение на българската интелигенция (не ритайте срещу думата, тя не е руска, а представлява една от малкото заемки от италиански в български) ще бъде поставено в отношение към едно-единствено "фантастично условие". Всичко останало ще бъде непроменено. Въпросът е, получава ли се нещо друго освен гротеска? Или обратно: въпреки изрядно изпълнените условия за гротеска, като такъв ли се чете следващият текст?

Няма да строим цял разказ, нека просто си представим един позападнал, стар хотел, кой знае защо, самообявил се за "гранд" и още по-неизвестно защо, избрал да се нарича "Красная звезда". Не е ясно кога е строен хотелът, впечатлението е като че ли е преустрояван многократно, но за последен път - доста отдавна. Стените са боядисани в избеляла охра, а архитектурен стил фасадата няма. Странното е, че отникъде хотелът не се забелязва и за да бъде намерен, трябва да се знаят многобройни кодове и шифри. Но и тогава нищо не гарантира, че мястото ще бъде открито. Защото дори когато човек стигне непосредствено до него, пак никой няма да може да каже къде е. Според необяснимото хрумване на архитекта всички стени на хотела гледат към вътрешен двор и към други стени. Тъй като изключителност на външната панорама липсва, очакването е, че усилията за уют ще се съсредоточат вътре. Въпреки че на височина сградата е около пететажна, етажи всъщност няма. Има множество стълби, постлани с избелели пътеки, които водят в най-различни посоки, понякога дори нагоре. Импозантните асансьори не возят нито нагоре, нито надолу, макар и да се движат постоянно. Хотелът разполага с ресторантски комплекс, но никой не знае къде се намира. За ресторантите в хотела се носят слухове. Всеки от несъществуващите етажи е кръстен на някоя от бронзовите фигури в цял ръст, които красят вестибюлите, но имената са тайна и всъщност вече никой не си ги спомня.

Разбира се, никое описание на този забележителен хотел не би било пълно, ако не се спомене огромната червена петолъчка, увенчаваща липсващия купол. Тя не е кух символ, както често си мислят отсъстващите гости на хотела, а напълно реален стремеж на неговите обитатели. Стремежът е единен и постоянен, вечен и похвален, това е стремежът да се задържи на всяка цена категорията на хотела, дала и неговото име, "Красная звезда".

... Е, читателю?

Българската литература

© 2001 Литературен форум