Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Михаил Кръстанов

 Светът на детето

 

Поезията на Атанас Далчев можем да оприличим с кондензиран кръг в един херметизиран калейдоскоп - една пирамидална призма, фотографираща битието и небитието, материята и нематерията. Маестрото с очила - стъкълца на лупи - изследва "нещото", съзерцава "нищото", без да знае в коя от двете половинки му е мястото. Изследвайки детайлите от живота през погледа на поет и философ, Далчевите изводи са плод на вродения му квиетизъм - светът е грешен, животът - несъвършен. Тези идейно-тематични диорами на поета се явават не толкова като резигнати на субективен авторов песимизъм, а по-скоро като поанти на интуитивно-медитативните поетови усещания за смисъла на човешкото съществувание.

Ако има нещо, което да отклони Далчев от крайната му трансценденция, да разклати неговата крепост на недоверчиво светонаблюдение, иззидана сред праха на библиотеките, да счупи прозореца, пред който поетът е безпристрастен наблюдател, това е светът на детето. Светът на детето е чисто бял сняг, неомърсен и неокалян още. В този свят времето не съществува, въпреки че снегът ще се превърне в кал, "мракът ненадейно ще заръми" в един "черен като въглен град" (Avenue du maine). Всичко това ще се случи по-късно, но болката от бавното рушене на илюзии е характеристична за поета във всички творби, отнасящи се до света на детето.

Детето при Далчев много трудно може да се отдели от самия автор, и двамата разсъждават философски и върху най-малките детайли от обективната действителност и субективните човешки рефлекси. В своето "скръбно завръщане" в безутешната бащина къща ("Есенно завръщане") поетът си припомня едно сиво детство, къща, където времето е изчезнало. Стъпките му в бащиния дом са пустинни, всичко е далечно, извехтяло, сякаш никога не се е случвало. В "Зимния студ" чисто по детски прозвънват Далчевите мембрани за преходността - не само заради чезненето на дърветата в зимния студ (вечен спътник и в живота, и в творчеството му), но и заради ледения вятър, забил ножа си в сърцето на "татка му". Изумително наивен и същевременно универсален е въпросът на страдащия малчуган: "Ние бедните що сме му сторили".

Детето при Далчев с изумителна проникновеност изследва света. В стихотворението "Прозорец" то се опитва с богатото си въображение да влезе в магиката на приказния свят и да види чудеса, недостъпни за други очи. Извън приказното обаче, поетът е забелязал и зимния пустинен път, лютите виелици, безкрайните вопли на вятъра, дълбоката и глуха мъгла, мършавата кранта, мъкнеща восъчнобледия мъртвец ("Път"). От противоречието между потребността на детето да остане при света на чудесата и сблъсъка му с нелицеприятните "вълшебства" на реалността се ражда усещането му за преходност. Сред цялата красота на природния пейзаж, ликът му изчезва преди да е отпил от извора ("Ручей"). В трополенето на дъжда то чува клюнове на изгладнели петли, черните чадъри на минувачите са "дяволски гибелни гъби", дори в слънцето свръхчувствителният малчуган вижда изкълван слънчоглед ("Дъжд").

Детето при Далчев е помъдряло от ранно детство, то е различно, особняк, скитащо самотно по улиците, разговарящо с внезапно звъннали у него слова, четящо задълбочено рекламите по витрините или опитващо се да намери някакъв смисъл в течението на дъждовната вода по трамвайните релси. Този ежедневен унес, нехайният му вървеж, високодиоптърните му очила го правят смешен за околните ("Младост"). Но това едва ли го вълнува, то се чувства призвано за важна мисия, блаженствата на "нищите духом" са чужди и непонятни за него. Детето у Далчев има къдри от злато, обича да разговаря с обувките и палтото си, да хвърля книжни лястовици, усмихва се безпричинно. То си ляга с очила, за да проникне по-ясно в тайните на сънищата, гледа през счупени бутилки света, за да го вижда цветен.

Другият момент, касаещ света на детето в Далчевата поезия е отношението и емоциите на поета, когато трябва да излезе от ролята си на дете и да прогледне с очите на възрастен. Това е един болезнен за Далчев въпрос, от който той не може, а и не иска да избяга. Светът на детето е неопетнен и това Далчев го налага сугестивно, императивно:

 

Бял сняг ще има само във

градините,

където са играели деца.

("Сняг")

В творбата си "Нощ" от стихосбирката "Париж" Далчев показва защо при обкръжението на големите хора светът никога не остава бял. Чрез релефен поетичен рисунък на една полудиаболична среднощна картина ние ставаме неволни воайори на блудстването на стария развратник с едно полудете. Трагичното за поета е сблъсъкът между невинния детски свят и несъвършения, омерзен и омаскарен живот. Стражарят, развратникът и полудетето обитават един и същ хотел. Една ирония, която поетът не може да не улови. След тях прозорците угасват и остава уличният пътен фенер вместо полицая да будува до сутринта, като будно око на съвест в среднощните улици, където се разкриват като сенки пороците на големия град.

Този духовен скепсис поражда нуждата от някаква другост, пък била тя и мистична, неосъзната. Затова няма нищо странно в човека с дъждобран, който използва собствената си неудача в обществена служба ("Дъждобран"). Този призрак ходи по градинките, дирижира пътя на облаците, разсейва ги със странни ритуали и причудлива походка, привиква слънцето, за да осветли детския смях и лудории.

Магическите ритуали няма да спрат обаче рухването на илюзиите:

 

Човек загубва рано или късно

с годините и своите илюзии

 ("Кон")

В тази творба най-ярко и натуралистично е изобразен сблъсъкът с действителността. Буйният възторг на детето по язденето на кон, целият му неистов кипеж по тази щура идея, по детски неудържима, усещането му за божественост свършват с внезапното и болезнено падане от седлото, допреди малко трон на величието и сигурността. В "Кон" детето е неподготвено за сблъсъка с реалността, за кълновете на пароксизма, съпътстващ света на възрастните. Оттук нататък илюзиите са невъзможни. Детето при Далчев става недоверчиво. В "Кукувица" то запушва ушите си пред "нечовешкия глас" на птицата-гадателка, ехидно брояща годините, които му остават. Тези "ужасни вибрации" на преходността, уловени още в ранния детски свят, стават пулсации на разпадането на чистите детски блянове, на сгромолясването изобщо на човешките мечти, надежди - миг след миг, година след година, цял живот.

Колкото по-болезнено поетът улавя трагичното, с толкова по-голяма жар, той се опитва ако не да го предотврати, поне да го отложи. По доста категоричен начин и с оригинално хрумване това той постига в "Грешният квартал" - едно от най-силните и емоционално въздействащи стихотворения на поета. Срещу смъртта, страданието, греха, покварата човешка, Далчев се въоръжава с онези философски енигми, плод на метафизични проникновения, които по неповторим начин пробиват време и пространство, преобръщат света като глобус. С любопитните очи на дете, след като е разчупил и сглобил глобуса като пъзел, поетът отсича:

 

Знам този квартал

заслужава

от небето огън и жупел.

Грешният квартал е умален макет на света, в който човекът е жертва, изкупваща греха на собственото си съществувание. Поетът е готов да изкупи този грях безрезервно. Детското страдание обаче, изпепеляването на този магически свят, в който малчуганите живеят по свои правила, това той не може да допусне. И тук интуицията и мъдростта на поета са негов безпогрешен съветник, за да бъде направен завой отвъд Яворовата "синя мъгла". Далчев се обръща към Бога с цялата си духовна енергия, с абсолютната чистота и искреност на мъдрец, който знае как да получи измоленото. Светът на детето трябва да бъде запазен, а покрай него (няма как) и грешния квартал:

 

Но Боже, спомни си тогава

за тези деца невинни

за тяхната душица бяла,

стори бурята да отмине

и за тях пощади квартала.

 

Такава молитва не може да остане нечута. Апокалипсисът ще бъде отложен, светът на детето - спасен. Далчев изпросва недосегаемост за нищо неподозиращите хлапета. Но докога? И на каква цена? Това едва ли ще узнаем.

Българската литература

© 2001 Литературен форум