Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

За Иван, за здраве...

Спомени за Иван Радоев

 

Продължение от бр. 11

 

"Рибарят" Иван Радоев около 1960 г.Годината не мога да сгреша, било е през 1987, кръгла годишнина и за Иван, и за мен. Значи, както си върви, ще ни окачат по един орден. Той е роден на 30 март, аз - на 30 август. А сега е лято и ние сме в летовището на писателите във Варна. Предната вечер на обичайната си среща дойде Тодор Живков и разтревожи обществото със завоалираното съобщение, че се премахват званията "народен", "заслужил", че става друг редът на ордените... Аз, казва, нямам нищо против, но времето го налага. И т. н.

На другия ден на плажа текат коментарии след коментарии. Боян Ничев, легнал по корем под чадъра, повтаря рождените ни дати, гледа към Иван, гледа към мен, сочи първо него, после мен и казва:

- Ти си последният от шейсеттаците, който получи орден, ти ще бъдеш първият, който няма да получи. Така и стана.

Серафим, вече няколко пъти го назовавахме "това малкото", рисувахме го като дребничко, слабичко момче, но по-късно заглади косъма, между четирите си брака се поошишка и приятелите му взеха да го наричат "бат Серо". С първата си жена бат Серо живя малко, от следващите три все нямаше деца. Накрая с Мими се сдобиха с момиченце. Беше по времето, когато битуваше фразата "Мислете за мен като за огън".

На маса в кафенето на писателите се говори за Серафимовата радост, Мишо Маринов му вика:

- Имате си момиченце?

- Имаме си.

- Как го кръсти?

- Людмила.

Мишо го гледа в очите, гледа го...

Серафим:

- Какво ме гледаш, ако беше момче - Тодор щях да го кръстя!

Избухва смях, шеги се подхвърлят, пожелават се хубави години на малката Людмила. Не много време след това Мими нещо се разболя. Ха насам, ха натам, ха дано й мине... Отиват накрая при лекар.

- Каква болест бе, моето момиче! Вие сте бременна - вдига очила лекарят.

Така Людмила се сдоби със сестричка.

- За радост на жена ми и за слава на мен - вика Серафим.

И кръсти щерката си Радослава. Двете зайчета тичаха по терасата на нашата вила в Драгалевци, тайно хвърляха бисквитите през перилата към лешника, докато баща им мереше с крачки мозайките и стълбищата и мислено чертаеше плана на своя бъдещ строеж.

- Да им оставя нещо на тези двечките, че както е запрескачала машинката - викаше Серафим и разказваше на Мими как тук тези места "по време на една от жените ми" двайсетина души си купихме по едно и също време. Не само по едно и също време, по един и същи начин. Да го вкарам това в разказа, защото се споменават много писатели и в пиесата участва и Иван. Стана така. Било е към 1960-1961 година. Един ден в Клуба на журналистите Ламар ни казва:

- Ей, дяца, над мойта къща в Драгалевци, над селото, запустяха едни места - ни за обработка, ни за паша стават. Селото ги изостави. Уредил съм със Съвета да ги парцелират и да ни ги продадат. Я да си вземете по едно място.

- Ха-ха-ха! - смее се веселата дружина.

- Не се смейте един ден ще ме поменувате - дига вежди чичо Ламар.

По едно парче ще вземат Гундов, Аржентински, Волен, Душков, Ангел Тодоров, Борис Делчев, Лъчезар Станчев, Иван Василев, Богомил Нонев, Емилиян Станев, Иван Добрев - да не ви ги изреждам. Елате и вие младите.

- Ха-ха-ха! Аз на тази панта не играя, отсича Славчо Чернишев и разговорът май привършва.

Минали са месеци, Ламар пак е срещнал Серафим:

- Събери ги твоите приятели и да ви заведа да видите местата.

Събрахме се, хапнахме в клуба на журналистите, взехме трамвай, автобус и след Драгалевци поехме пеша към планината на запад от селото. Дашката, Серафим, Мишката Маринов, Дублето, аз, не помня кои други бяха. Начело - Ламар с винтягата и с такето. Февруари ли беше, март ли беше - не зная, но вееше студен насрещен вятър, удряха лицата ни ледени капчици дъжд. И още непревалили склона, Иван рече:

- Вие вървете, аз ще ви чакам в кръчмата. И се върна дяволът. Ние продължихме, стигнахме до усоето, до което нямаше ни път, ни нищо. Имаше камъни, тръни и пронизващ иглолистен вятър. Боровете свиреха над самите нас. Старият планинар Ламар гледаше възхитен студения простор, ние прибързвахме за обратния път. Мълчахме. В кръчмата на малко коняче ни чакаше Дашката:

- Какво ще гледам и аз, нали вие сте го видели...

Така или иначе не се намериха трийсет кандидати за трийсетте парцела. И Иван не се нави да вземе едно място край София. Заби се после на три часа път, където Димитър Стефанов му намери една стара попска къща близо до Дряново.

Литературният фонд на Съюза уреди покупката, парцелирането, нотариалните актове, скиците, строителните петна, жребий се тегли кой къде да бъде, пробирахме си от свободните бройки и така по за хиляда лева идеята на чичо Ламар ни снабди (все едно че ни ги подари) с по едно вилно място край София. Заплатите ни тогава бяха по 130, 140, 150 лева, Творческият фонд ни беше отпуснал безлихвени заеми с дългосрочно погасяване и изплащането чрез удръжки от заплатите ни стана неусетно. Къде го сега Ламар, за да му кажем "Сполай ти". Пък и колко от началните заселници на нашите места като него вече ги няма. Както и от моите връстници - Дублето, Сашо Карасимеонов, Димитър Методиев, Серафим, Ризников...

Като се разприказвахме за последните години от живота на Дашката - можем да ги назовем, както той казваше, "Сезонът на големите загуби". През пролетта на 1992 г. отиде с Военния театър в Германия, където България участваше в Международно театрално биенале в Бон с неговото "Чудо". Върна се щастлив от ласкавия прием на пиесата му, от успеха. Юни. Последният нетревожен от медицинска гледна точка месец. Защото, връщайки се, решава да види това, дето все някак се обажда под рамото, някак го изморява и задъхва. И - охо!

При такава констатация човек не може да заслиза весел-весел по стълбите, но Иван срещна съдбата спокойно. Доколкото можеше да бъде спокоен.

- Имам рак на белия дроб.

- Ех, ти пък, рак.

- Риба ли е, рак ли е - ще видим.

Грабнаха го в болницата. Отива на свиждане Радой Ралин. Не го знае в коя стая е - вика, както само той може, от двора:

- Ванка, покажи се.

Показват се от всеки прозорец болнични пижами, познават Радой. До вечерта цялото гръдоболно коментира, че при тях е Радоев, синът ли, братът ли на Радой.

Те така бяха ги объркали навремето и в Главното политическо управление на армията. Тогава Дашката работеше в списание "Български воин", но голямото началство нещо не харесваше работата на колектива. Иван бил пускал тъжни, мрачни войнишки стихотворения. И се обсъждало положението на редакторите Николай Кирилов и Иван Радоев. Един от генералите казвал:

- Този Радой, този Радой.

- Не Радой, другарю генерал, Радоев.

- Няма значение, отвърнал генералът.

Кирилов и Радоев бяха "освободени" от редакцията.

Та, връщам се към болницата. Лекарите се готвели за незабавна операция. Намесиха се шумно Блага, Радой, Кеворкян - изпратиха Иван в Париж. Веселка се плашеше да отиде с него. С него замина синът му. Скоро-скоро дойде телефонното съобщение, че ще отварят първо черепа, а после гръдния кош. В паузата от десетина дни двамата Ивановци са живели в жилище на посолството. А младият Иван и през цялото време. Грижите в болницата били изключителни, пациентът добре понесъл двете хирургически намеси, върна се успокоен. Продължаваха визитите за превръзки, а раните не заздравяваха, не заздравяваха.

Легна, разказваше Дашо, спал ли съм половин час, не съм ли спал - събудя се, седна в леглото, уж нищо не мисля, а усещам в тъмното как от двете ми страни се стичат сълзи.

Тогава ли беше написал "Но ми се умираше по-късно"? До това "по-късно" колко неща още можеше да направи. Имаше уговорка с Театъра на армията да им напише пиеса. С Митко Тодоров, с Крикор Азарян, с Ради Радев и със Стефан Цанев поддържаха връзка, но връзката е едно, а пиесата я нямаше. Постъпиха много благородно - платили му я щедро, казваше Иван, преди да им е дал и страница.

- Ами, хайде, вземай тетрадката, подканвах го аз.

- Спокойно, Упи е в главата ми.

- Какъв е този Упи?

- Не е този, а тази. Упи. Учителката по пиано.

Написа пиесата, предаде им я. Когато почнаха репетиции, го уговаряха за още един монолог за Тодор-Колевата роля, той обещаваше, обещаваше, но не влезе в настроение, не успя да го напише. Нито да зърне някоя репетиция, което той толкова обичаше. Нито да присъства на първото представление на "Упи". Преди премиерата директорът на театъра ни намери във Военната болница и извади от чантата си петдесетина билета.

- По колко са? - го попитах.

- Моля ти се! - отвърна той. Раздайте ги на онези, които Иван посочи.

Така и направихме. И гледахме представлението без автора. Слава богу, по-късно веднъж беше се почувствал малко по-добре, Азарян беше го отвел с колата си и Иван бе гледал спектакъла си от дълбоката ложа. Артистите после нахълтали при него, прегръщали се, приказвали, по глътка водка даже пили и това е неговият последен жив допир с Мелпомена.

Великден е, денят е слънчев, топъл, празничен, тържествено бият камбаните, семейно ще отидем до "Александър Невски" да запалим по свещичка и на връщане ще се отбием у дома на великденски обед. В църквата пълно-препълнено. И много гости от Гърция. Намираме място Иван да приседне, а ние се мъчим да пробием напред, да ни поръсят с босилкова китка. Отец Грозю ме съзира, мой приятел е, превежда ни към отец Неофит. Представям му Веселка:

- О, чакайте, казва отец Грозю, взема от олтара червено яйце и ґ го подава. - За Иван, за здраве. И го поздравете...

В годината и месеците преди това публикуваше донесените от Париж последни стихотворения. След издадената му книга от "Факел" стихосбирки му издадоха или подготвяха Кеворк Кеворкян, Иван Методиев, Елка Няголова, "Да бъде любов" излезе във Враца, страници му правеха в "Литературен форум", в "Демокрация", в "24 часа", в списание "Театър", интервюираха го в западни радиостанции, още през 1990 година в театър "Възраждане" Недялко Йорданов му направи авторска вечер...

В тези две години ходихме в Караш, в дядовото му село по майчина линия. След два дни щяхме да продължим за Геша - къщата му край Дряново. Но на втория ден Иван каза - не, обратно към София. Не мога да стъпвам. Не ме държи кракът, една емболия... Върнахме се. Пое го неговият отдавнашен познат професор Топалов.

По-късно все пак отидохме в Геша. Да оберем орехите, гроздето, дюлите. Изнасяхме удобен стол, Иван седнеше на двора на слънце, но след миг току рече:

- Достатъчно. Ще си легна.

В три, в четири часа ставахме през нощта да запалим печката. Дъбовите дърва пукаха и бумтяха, при загасена лампа светлинни зайчета играеха по варосаните стени и по шиндите на тавана.

При пътуването за Геша, след Габрово, Иван ми вика:

- Я спри и дай волана.

Седна и шофира трийсетината километра през Ловни дол, през Янтра, през Скалско до самата своя къща с тежките плочи на покрива. По-късно казвам това на лекаря във военна болница.

- Вие луди ли сте! - кара ми се той.

Но Иван кормуваше уверено, спокойно, точно.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум