Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ПИСАТЕЛИ-САМОУБИЙЦИ

Безумие

 

Всеволод ГаршинЕстествено сред литераторите е пълно с неврастеници. Вероятно повечето са такива. В съдбата на мнозина писатели-самоубийци психическите проблеми са изиграли своята зловеща роля, подготвяйки почвата за трагичния финал. Най-страшните самоубийства се извършват в т.нар. състояние на раптус, когато под въздействието на известна болезнена идея животът става мъчително непоносим. И тогава безумецът унищожава себе си с мъчителна жестокост. По пътя на самокастрацията, като лудия френски поет Арман Барте (1820-1874). Поглъщайки железния ключ от сандъка, в който пазел ръкописите си, като един друг френски поет - Никола Жилбер (1750-1780). Или застрелвайки се до писоара като аржентинския поет Франсиско Мерино (1904-1928).

Писателят, дори обезумявайки, си остава верен на себе си и записва усещанията - понякога като последен опит да удържи изплъзващия му се разсъдък.

Върху Алексей Лозин-Лазански (1889-1916) последният пристъп на безумие се стоварил така стремително, че писателят успял да нахвърля едва няколко несвързани реда. В края почеркът става трудно четим: "... Аз живея с безумието. Измръзват ми краката; за да не полудея - пиша. Отслабват ми ръцете. Умирам. Мълчи. Сега съм сигурен, че няма да ме погребат. Аз съм мида, аз съм октопод! Влюбен съм в безумието си. Хиля се в черния мрак - ха-ха-ха! Не ме е срам. Ще изложа лудостта си на показ! Във вестника! (Измръзват ми ръцете)". Ще последва смъртоносна доза морфин.

Всеволод Гаршин (1855-1888) в периода между пристъпите на лудост е написал красивия разказ "Червеното цвете", в който описва процеса на разпад на съзнанието, видян отвътре.

Пациентът на психиатричната клиника си представя, че в цветето, растящо в болничната градина, е съсредоточено всемирното Зло. Борбата с цветето изисква неимоверна концентрация на духовните и физическите сили, преодоляване на маса реални и въображаеми препятствия. Но болният смята, че е спасител на човечеството и че му е възложена велика, единствено нему понятна мисия. Той се жертва в името на Доброто. Гаршин пренася първият пристъп на психическата си болест в седемнадесети век и по-късно разказва за това така: "Веднъж се разрази страшна буря. Струваше ми се, че ураганът ще отнесе къщата, в която живеех тогава. И за да спра всичко това, аз отворих прозореца - стаята ми се намираше на последния етаж - взех една маша и едната й страна допрях до покрива, а другата - до гръдта си, за да може тялото ми да послужи като гръмоотвод и по този начин спасих цялото здание и всичките му обитатели от гибел". Какво да кажем, благороден човек. Благороден и в безумието си.

Ако Гаршин е извършил самоубийство в състояние на раптус, то американската писателка и поетеса Силвия Плат (1932-1963) използва суицидната ситуация като средство за борба с настъпващото безумие. Тя самата описва детайлно пристъпите на заболяването, опитите за самоубийство и последващото възстановяване. Кризите й са веднъж на десет години и всеки път, преднамерено излагайки живота си на опасност, тя си оставя вратичка за спасение. Плат "мами" лудостта. Избягвайки безумието, тя преминава към ново раждане и нова творческа фаза. Първия път, в ранна младост, Плат се нагълтала със сънотворни и се скрила в мазето. Дълго я търсили, намерили я и я върнали към живота. Втория път извила кормилото по автомагистралата, врязала се в мантинелата и отново по чудо останала жива. Третия път, очевидно не толкоз й се е искало да умира, очаквала посещение, и пъхнала глава в газовата фурна, оставила на видно място телефонния номер на лекаря си. Но заради фатално стечение на обстоятелствата я намерили твърде късно. За разлика от котките, Силвия Плат притежавала не девет, а само три живота.

Как да не си спомниш тук романтичния и кротък Жерар де Нервал (1808-1855), тъй лошо приспособил се към живота и тъй зле завършил го. За Нервал конструираният от самия него причудлив трансцедентален свят е твърде по-реален от обкръжаващата го действителност. В центъра на Нерваловата вселена се намира Вечната Жена, около която се въртят всички небесни светила. На рисунка, направена в лудницата, писателят нагледно е изобразил тази космогония. Лицето на Вечната Жена е заимствано от водевилната актриса Джени Колон, пред която психичноболният писател благоговеел (от почтително разстояние). Цялото си получено наследство Нервал похарчил за букети, театрални бинокли и скъпи бастуни, които чупел, възторжено приветствайки всяка изява на Колон на сцената. Той купил за своята платонична възлюбена баснословно скъпо легло, уж някога собственост на фаворитката на Людовик ХIV.

Нервал умира така.

Посред нощ се появява у свой приятел превъзбуден и заявява, че е длъжен незабавно да изкупи от нумизматичните магазини всички монети с изображението на римския император Нерви, тъй като не можел да понесе долни ръце да докосват лика на знаменития му дядо. Същевременно писателят не притежавал нито грош, нито пък императорът имал нещо общо с предците му. Макар и истинската фамилия на Нервал да е Лабрюни. След като познатият му отказва да го приюти, Нервал се прибира у дома, където не му отварят, тъй като е дълбока нощ. Той час-два броди из пустия Париж и преди разсъмване се обесва на улична лампа.

ЛФ

Българската литература

© 2001 Литературен форум