Литературен форум  

Брой 12 (496), 26.03.2002 - 1.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ЗАЩИТА

Владислав Богоров
адвокат

Кой може да забранява вестници?

I. Теория

 

Това, че държавата има право да спре един вестник, не е достатъчно, за да бъде спирането законно. Необходимо е още тя да го спре по определен начин. Решение № 7 на Конституционния съд от 1996 г. ни казва: "Единствено допустимите средства за пряка намеса в дейността на средствата за масова информация са мерките по чл. 40, ал. 2 от Конституцията". Цитирам въпросната алинея 2 на чл. 40 изцяло: "Спирането и конфискацията на печатно издание или на друг носител на информация се допускат само въз основа на акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността. Ако в срок от 24 часа не последва конфискация, спирането преустановява действието си."

И така - акт на съдебната власт. Да започнем с очевидното. Не може да бъдат спрени вестник или списание, ако заповедта за това изхожда от полицията, та дори да е подписана лично от министъра на вътрешните работи или от Бойко Борисов. Нито от кмета, даже ако той е столичният. Не може да изхожда от министър-председателя или от президента. Всички те не принадлежат на съдебната власт. Полицията може да бъде техническият изпълнител на подобна заповед, което не е същото. (Полицията може да бъде изпълнител, но не и издател на заповедта.) Най-общо, актове на съдебната власт са съдебните постановления. Поначало съдебните постановления биват три вида: разпореждания, определения и решения. Разпорежданията се изключват, защото чрез тях съдията поддържа реда в съдебната зала, а не извън нея. Решенията, за да имат действие, трябва първо да са влезли в сила. А това става или когато е изтекъл 14- дневният срок за обжалването им, или когато са били обжалвани, но въпреки това потвърдени от горната съдебна инстанция. Значи, докато могат да бъдат изпълнени, могат да минат години. И обикновено минават. Обаче при определенията не е така. Те влизат в сила със самото си написване. Обжалването им поначало не спира тяхното действие. Горната инстанция, пред която определението се обжалва, може да спре изпълнението на определението, докато се произнесе дали то трябва да бъде изпълнявано. Но, ако не каже нищо, счита се, че определението не е спряно. И обикновено не казва. Образно казано, определенията първо се изпълняват, а после се проверява дали е трябвало да бъдат изпълнени. Предвид последното, на практика под "акт на съдебната власт" в чл. 40, ал. 2 на Конституцията може да разбираме само с определенията.

А сега да се спрем на следователите и прокурорите. Могат ли те, освен съда, да издават въпросните "актове на съдебната власт", за които говори Конституцията в чл. 40 (2)? На пръв поглед да, защото и те, съгласно същата Конституция, принадлежат към съдебната власт, доколкото са уредени в едноименната глава, в която се уреждат и съдилищата. (Безспорно е, че не са към съдебната власт дознателите. Те са служители на МВР, които - подобно на следователите - извършват предварително производство по наказателни дела.) Срещу тезата, че прокурорите и следователите могат да нареждат изземване или конфискация на вестник, аз имам четири възражения:

1. В същата глава се урежда и адвокатурата, но никому не би хрумнало да причисли адвокатите към съдебните органи. Адвокатите са частни лица и имат толкова власт, колкото всеки случаен минувач. Тоест, никаква.

2. Към съдебната власт принадлежат съдилищата. А последните, освен съдии, включват призовкари, съдебни секретари (това са жените, които тракат на пишещата машина в съдебната зала) и деловодителки. Очевидно обаче последните не могат да издават никакви "актове на съдебната власт".

3. Независимо, дали прокурорите и следователите се причисляват към изпълнителната власт (както е в едни държави), или към съдебната (както е в други държави), пред тях не се развива съдебно производство. Защото поначало съдебното производство е спорно. "Спорно" означава, че се спори - тоест, че участват поне две страни и един независим трети. Този "независим трети" е съдът. Докато следователите и прокурорите са страна, а не "независим трети". Като страна те са пристрастни, колкото и законодателството да се напъва да ги изкара независими чрез кухи изявления и красиви, но неработещи, заклинания. Затова в страните, които са по-нормални от нашата, прокуратурата е откровено включена в изпълнителната власт. Както е например в САЩ. Доколкото българският конституционализъм закрепва началата на западната цивилизация, чуждите конституции и законодателства трябва да се имат предвид. Освен това, на съда са присъщи начала, непознати на прокуратурата и следствието: публичност и отнапред закрепени производства. Това са допълнителни гаранции, че свободата на словото няма да бъде лесно "заграбена" от страна на държавата. Главният довод за мен е продължение на едно от първите начала на всеки конституционализъм: разделението на властите. Последното означава, че с дадено нещо се занимава една власт, а не две или всичките три власти. Остава да се досетим коя. В словосъчетанието "съдебен акт" се съдържа намерението с този въпрос да се занимава именно съдебната власт. Само съдиите нямат началник в работата си. Докато както следователите, така и прокурорите, дължат подчинение освен на закона, и на началника си. Те са в дъното на една йерархична структура, в която действа единоначалието. Районният прокурор дължи подчинение на Главният прокурор, така както командирa на взвод, дължи подчинение на командирът на дивизия. Нищо подобно не съществува и не би могло да съществува, ако погледнем Районния съд и Върховния касационен съд. Или Районния и Върховния административен. По самата си същност прокуратурата и следствието съставляват изпълнителна власт, следователно не могат да забраняват нито един вестник в страната. Дори конкретно и конюнктурно законодателно решение да причисли прокурори и следователи към съдебната власт, самият факт, че друго законодателство някъде по света ги причислява към изпълнителната власт е достатъчен.

4. Заключителният довод ни го дава насочеността на свободното слово. Когато то е насочено срещу властта, то се занимава с изпълнителната и законодателната и много по-рядко със съдебната власт. Хората предпочитат да четат за далаверите на министър-председателя, отколкото за далаверите на председателя на Върховния касационен съд. Предпочитат го дори поради факта, че всеки знае кой е първият и никой - кой е вторият. Не е логично правото да забранява да принадлежи на онзи, който е засегнат! Щом критикуваме някого, правото тази критика да бъде заглушена трябва да принадлежи другиму. Това следва от разделението на властите.

Българската литература

© 2001 Литературен форум