Литературен форум  

Брой 13 (497), 2.04.2002 - 8.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Найден Вълчев

Човекоядката

Спомени за Иван Радоев

 

Продължение от бр. 12

 

Семейство Радоеви 1987 г.На Иван организираните акции, мероприятията, масовите прояви му бяха противопоказани. Макар че щом си футболист - ще играеш в тим. Играеше. Щом си в театъра - участваш в колективно изкуство. Щом поддържаш една идея - ще отидеш и на митинг да я защитиш. На митинги не ходеше. В последните години от живота му, които съвпаднаха със събитията след 1989 година, е известно колко името му бе изведено напред, колко се насочиха прожекторите към него, а той си остана пак солов участник.

Не прие нито един от големите постове, които му се предлагаха. А се надпреварваха да го канят, да го публикуват, да го интервюират, да го награждават. Когато вече беше късно. С Веселка и Константин Павлов отидохме да получим наградата му от фондацията на монархиста Куртев, Хермесците от Пловдив му я донесоха вкъщи. От Съюза на писателите също. На премиерата на последната си пиеса не можа да отиде.

Беше разочарован от разцеплението, от конфронтациите, които се създадоха след всеобщия подем към 1990 г. Просто намрази някои от лидерите, които по неговите думи "съсипаха идеята, погребаха ентусиазма". Пребледня като платно, когато видяхме на екрана как горят книгата на Желю Желев и само рече:

- Това е фашизъм. Средновековие.

По някакви негови си впечатления и съждения загуби симпатия към "тези хитри адвокатчета", към Филип Димитров, например, към парламентариста Куртев. За него дори казваше: "Откъде пък изпълзя този плужек, бе!" Прав-неправ, не се въздържаше да каже какво усеща, мисли и на възразяващия със сипкавия си тих глас казваше: "Добре. Чух те. Само че чакай сега да ти обясня". И леле! - какво правеше с набелязаните персони, които го бяха разочаровали, с онези от драматургичната гилдия, които го бяха пържили и унизявали по комисии, по журита, по театрални прегледи за пиесите му. Както не приемаше озлобените писателски противопоставяния и, цитирам, в 1994 г. казваше: "Обединения, според естетическите виждания, е редно да се правят и е полезно за литературата, а не конфронтационни групи на политическа основа. Това нещо ми е дълбоко неприятно - да тръгнем да правим нов Съюз, да си делим имуществото - бюра, килими и столове, почивни станции... Такова нещо - не!" Кротък-кротък, но по големите, по принципните въпроси беше твърд и непримирим.

Ако види човек в интервютата и отговорите на анкетата му как мотивирано отстоява концепциите си, как не признава школи и руши теории, как разсъждава за жанровете, за режисьорския и за актьорския театър, за "нощта на поезията" и за "деня на драматургията", ще види и ще чуе несекващите му монолози и през откраднатата нощ все за светлините на рампата, за театъра, за несправедливите присъди, които му отправяли критиците и които му бяха обект на люта ненавист. Не защото не били ерудирани и даровити, а защото не били морални. Подлагали се на манипулации, ослушвали се какво ще каже началството, гледали откъде и накъде духа вятърът. Той, Иван, за класациите и журиранията така казваше: истинската награда е втората. Първата се дава "по съображения". А за поезията дефинираше: "Поезията е нещо интимно, подкупващо, то не е плод на мозъка, на рационалното. Има поети гениални личности, например Бертолд Брехт, който е гениален драматург, пише и стихове - но това не е истинска поезия. Това са афоризми, чудно изобретателни умствени постройки, невероятно умни, като ги чете човек. Много хубави, привлекателни, но поезията трябва да се придържа към чувственото начало. Поезията поначало е летене, безумие, отказ от очевидното, предчувствие".

Така, както казахме, Иван Радоев се изповядваше и пред поезията, и пред драматургията, с удоволствие носеше на двете си рамене двете тежести, живееше в света на аркашките и театралите, като беше в началото при Вили Цанков и Доси Досев, Леон Даниел и Юлия Огнянова, при Любомир Тенев, Гочо Гочев, Желчо Мандаджиев, Асен Шопов, при Методи Андонов, Иван Русев, Кирил Дончев, Леда Тасева, Стефан Савов, при Младен Киселов, Кольо Георгиев, Първан Стефанов, Тодор Колев, Стефан Данаилов, Николина Томанова, Стефан Цанев, Недялко Йорданов... Бяха близки, с някои и семейни приятели, общуваха, срещаха се по вечерните кръчми, със сядането Веселка казваше "Иване, купи ми едно уиски", с някои от споменатите си ходеха на гости и приказката им беше театърът, театърът, театърът. И какво не се случваше там.

Една вечер отскачам да видя пак "Човекоядката" и Иван и Кольо Георгиев, директор на театър "София", стоят на стълбището, ще срещат някого. "Кого, бе?" "Министър-председателя." Докато да задмина, и на висок глас вика и се смее Станко Тодоров:

- Чух, че ще я свалят тази Човекоядка, та дойдох да я видя.

Но думите му бяха доброжелателни, с приятелска шега. Такива били и думите на Тодор Живков, който щедро почерпил състава след спектакъла, казал им хубави думи, а на лов рекъл на своите си хора: "Защо ме водите на такива спектакли?" И последиците последваха. Ампутираха "Човекоядката". Но нямаше как - тя все пак дълго, май че десет сезона, се игра. Преди нея във Военния театър дълго се игра "Криминална песен", но известно е как един доброжелател беше писал протестно писмо до Тодор Живков, как той беше препратил писмото до Добри Джуров - нали това става в неговото ведомство - с оценка на стихотворението от програмата "Цинизъм и простащина". При такива обстоятелства, разбира се, "Криминалната песен" се счита за изпята. Но не и неистовата жажда и непреодолимото влечение към тетрадката, към репетицията, към спектакъла. Ако надникне човек към справочника на Мария Гарева, ще се учуди: Иван Радоев е автор на повече от двайсет пиеси, постановките им брой нямат, не знам има ли театър, където той да не е игран, а всичко това е преодоляване, напрежение, изгаряне. Особено като се има предвид колко от тези пиеси мъчно са минавали през приемателните комисии, с които Иван не можа да се спее от първия до последния си театрален ден. Все му намираха махна, все препоръки му даваха, все "спасяваха таланта му", а пък той си беше ръбест кремък, не им мълчеше, имаше самочувствие, "не слушаше", казваше да слушат и скромни да бъдат бездарните. И ставаше зъл към онези чиновници. И те му намираха цаката.

Когато Иван се връщаше от Париж, го посрещнах на летището. Митничарите бяха ме пуснали вътре в залата да му взема куфара. Посегнал съм да го прегърна.

- Леко, раната! - извика той.

А то колко рани бяха. На челото му личеше как бяха правили черепния отвор. После на подребрието, после на вените при бедрата, налагаше се и в гръдоболната, и в правителствената, и във военната болница да влиза по няколко пъти. В другото време през ден-два да ходим на превръзки. На комисиите в ТЕЛК, с нотариуса при него в болницата... Возех го с моя стар "Вартбург". Колко усилия положиха тези екипи - доцент Георгиев, лекарите Кънчева, Гигов, доцент Донев, мой малко роднина, професор Топалов... И всичко това дори и при наетата жена, все с безсменната Веселка. Ту в болницата, ту у дома. Но и за нея се мерна в тази обстановка светъл лъч. Видя ни на пейката наш отдавнашен познат:

Иван Радоев сред български писатели 1985 г.- О, Радоев.

Заговорихме.

- Запознай се с Радоева - му казвам.

После, насаме той ми вика:

- Каква хубава дъщеря има.

- Това е жена му - осведомявам го.

Казвам след това на Веселка и на Иван. А той:

- Чуваш ли какво казват хората? И те мислят като мен.

Като гледах как се мъчи болният човек да влезе в колата, как ми викаше "полека-полека" при всяко подрусване по софийските продънени улици, как трудно излиза от автомобила и как го подкрепяме от две страни, за да изкачи трите стъпала на входа на болницата, как го ужасяваше коридорът, се разкрещях пред доктор Кънчева:

- Слушайте, ако за едните проверки и за едните хапчета идваме - недейте, пощадете го. Да си бъде вкъщи. Там има кой да се грижи за него, там го лекувайте...

- Но да похапва, течности да пие - моли се Кънчева.

Когато Веселка или майка й се появяваха на вратата с чаша в ръка, Иван казваше:

- Оставете я ей тука.

После и не казваше, а само почукваше с пръст по шкафчето до леглото. Но чашата си оставаше неизпита. Че и недокосната.

Не беше се разсъмнало, когато Веселка позвъни в Драгалевци:

- Иван почина.

- Идвам - й казах.

Към четири часа госпожа Бояджиева надникнала леко през открехнатата врата, за да види как е Иван, защото дочула, че пали лампата.

- Нищо, нищо - казал той.

Към четири и половина надникнала пак - насън той вече бил издъхнал.

Лекар, смъртен акт, формалности, телефониране на роднините, на приятелите...

Къде ще бъде погребан, как ще бъде погребан, кога, като празничните дни парират всичко. Вземаме решение - вторник. Къде? Левчев ме обезкуражава:

- В Цетралните гробища вече не допускат никакви погребения.

Блага и Данчо също:

- Изключено е.

Добирам се до домашния телефон на Президента на Републиката. Казвам му откъде и за какво го търся. След двайсетина минути той звъни:

- В понеделник сутринта със заявление-молба бъдете при столичния кмет. Аз вече говорих с него.

От погребалната служба изнасят покойника. Хлипащата къща онемява. Ефирът вече разнася вестта, камбаната в Пордим бие на умряло, телефонът непрекъснато звъни, некролози кацват по театрални входове, по витрини, врати и стени. В понеделник сутрин кметът Янчулев изпълнява молбата на доктор Желев, хвърчим към гробищата, после с младия Иван Радоев и с Любен Дилов се срещаме с Николай Хайтов. Той ще произнесе прощално слово, ще кажем своите думи и ние със Стефан Цанев. Да не ги повтаряме тук, те бяха отпечатани в "Литературен форум" в първия брой след погребението, съобщавайки на българската общественост, че в 1994 година на 10 юли си е отишъл от нас шейсет и седем годишният Иван Радоев. Беше погребан в парцела, където вече се бяха заселили Фурнаджиев, Багряна, Веселин Андреев, Любомир Тенев, Серафим и други скъпи за него покойници. Със своята "Ракия за бога" и той тръгваше към тях.

Иван имаше от много години едно малко къдраво бяло кученце - Джуди. В София - с тях, в Геша - с тях, в Караш - с тях. И все в краката му. Скимти, отваря уста, гледа го в очите - само дето не проговаря.

- Стига, лакомийо такава - караше се Иван на Джудката, а Джудката все при него.

А когато го няма - лежи пред вратата, не яде не пие, чака.

Когато Иван беше за дълго по болниците - Веселка казваше - ни яде, ни пие, просто се разболява. И нея, Джуди, неведнъж водихме на лекар. И тя беше вече уморена от живота. Но като се върнеше господарят на къщата - ох, откъде го усещаше, как лаеше, как скачаше до коленете му, каква радост беше.

Четири месеца след смъртта на Иван Веселка звъни и плаче:

- Найче, Джуди умря.

- Отишла е при стопанина си - й казвам.

- Моля ти се, приготвила съм всичко, ела да я откараме да я погребем.

С Иван Радоев-младши, с Веселка и с Беба Кабаиванова я погребахме на скритно място в полите на Витоша и къщата на Иван оглуша от още едни стъпки.

Българската литература

© 2001 Литературен форум