Литературен форум  

Брой 14 (498), 9.04.2002 - 15.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петър Стефанов

Грозната принцеса

Естетика на грозно-хубавото

 

Нихело Немо. "Грозната принцеса. Трети речник по естетика".  Изд. "Фигура", 2001Във време на все по-нарастващ терор на сладникавата и евтина красота една писателка се е наела да проповядва началата на естетиката, и то в техния най-малко престижен вариант. В нейния текст Азът и нощта са се слели в словесно цяло, за да напишат Речника на грозните неща. Така пред нас застава една съвсем необичайна книга - нито разказ, нито цикъл, нито сборник, а по-скоро своеобразен компендиум на игровите словесни форми, на многото начини, по които се поражда "грозната" красота. Съдържанието щедро редува приказки, нонсенсово-абсурдистко-притчови диалози, напоени с тъга, сплин и нещо от мъдростта на дзен, и стихотворни форми от типа на лимериците, за да постигне езиково цяло, сияещо (доколкото в подобен речник нещата могат да сияят) с калейдоскопична пъстрота и многообразие.

Подобно на детето, което рови в боклука и не го намира за грозен, Нихело Немо съзижда своеобразен художествен ъндърграунд, за да извлича от него с наслада действителността на красотата. Очевидно за нея грозотата е първична субстанция, пораждаща светлина, или, най-малкото, тя счита, че просто няма грозни, а има страшни неща - като тъмнината, която е безкрайна и дава форма на всичко - на страха, съня и смъртта. Изображението не търси света в неговата обичайност, а в пространството на хтонично-лунарното, на оная граница, където той се разгражда и се сътворява отново, където смислите получават второ, сенчесто битие.

Става дума за мислене, което изначално показва вкус към оная екзистенция на границата, където духът се мъчи да се изтръгне от потискащата прагматика и да се докосне до тайния шифър на смисъла.

Освен че текстовете в Речника буквализират основния принцип - всичко се ражда от тъмното, като негова обратна страна те проявяват и другата, по-същностна страна на книгата - закона на изумлението, поддържан от гравитацията между удивлението и въпросите, които то поражда. Но по този начин текстовете стават подчертано редундантни, като при това се характеризират не толкова с излишък на въображение, колкото на инвенция. Художествената мисъл свободно преминава през стените на ценностните и образни стереотипи, като змия се промушва, прескача, свързва, надипля гънките на езика, за да търси "другия бряг". Не ще и дума, че имаме работа с едно подчертано интелектуално писане - което не се стреми да зарази с евтина емоция, а се полага почти изцяло в игровото пространстово на ума.

Пред нас е една несъмнена писателска дарба, опознаваща все по-дълбоко самата себе си. Ако сравним Речника с неговите предшественици ("Първи речник по етика", С., 1995, и "Втори и последен речник по етика", С., 1999; тези заглавия, впрочем, не изчерпват написаното от авторката) ще забележим характерна художествена еволюция. Първите работи на Н. Немо са като че ли повече изящна философска пропедевтика, осъществена с литературни средства. "Грозната принцеса" е модерна литературна творба, наситена с богатото философско съдържание на първите речници. Нещо повече: тук, както и в "Джуниър", Немо успява да изнесе разказа от границата на алегорията и да го превърне в нещо, което самото е, т.е. в мит. С времето се избистря все по-отчетливо и един доста силен деконструиращ порив. Писателката не иска да има нещо общо не само с реализма, но и с всяка конвенционалност, рутина и клишираност на мисълта. У нея е налице неприкрит стремеж към оварваряване на словото, и то в пропорции, които изискват от читателя определено усилие за адаптация към текста.

Н. Немо подлага традицонноприказното на силна деформация. Би могло да се каже, разбира се, и другояче: експериментът на писателката показва, че приказката е нещо толкова жилаво, че спокойно може да обеме и най-яростните си пародийни дискредитации. Отликите на тези нови приказки за стари вълшебства са не само в персонажите и топиката, но и в острите начупвания на структурата, в които чрез смесване на стилове, времена и конвенции се осъществява иновационно преображение на жанра.

"Грозната принцеса" избутва Поуката в ъгъла, но в никакъв случай не се отказва от уважение към Истината. За нея Поуката и Грешката само условно могат да бъдат в един разред - въпреки дори способността си да разменят ролите си. В същото време е очевидно, че книгата се стреми да замисля читателя както върху самите идеи, така и върху правилата (в това число и езикови), по които е конструиран светът. В един момент тя сякаш се е оставила на волята на езика, който я води по своите причудливи пътища, изливайки се във всички ония мислоформи, необходими, за да се случи Речникът. Няма съмнение, че Н. Немо е апологет на многообразието на езиците, на желанието за бягство в свободата на думите. С това, че тематизира самото говорене и писане ("Анимали стори") книгата попада в епицентъра на модерния лингвистичен дискурс. Фантазийният бином сякаш се осъществява не в сферата на понятията, а в сферата на езиковата логика, която се разкрива както чрез буквлизиране на идиомите, така и чрез алегоризиране поведението на езика. Натрапва се неговото подобие с уж нонсенсовия образ на ламята, която изпълзява и започва да поглъща всичко по пътя си; когато се нахрани - зяпа, разсейва се и бездейства; ако иска - може да се издува и да лети като балон над земята; или да се смалява и да се превръща в нощна пеперуда. В характерната логика на самокоментиране на текста дори дидактично-баналните нотки, понякога неволно изпуснати, не олекотяват изображението, а стават по своему функционални. В крайна сметка този уникален Речник на грозните неща успява да побере не само списъка на различните словесни структури, на основните естетически състояния, но и на такива особености на дискурса, изразими чрез понятия като остранение, код, деконструиране, езотеризъм, културен универсум, метаинтертекст, абсурд - все единици от лексикона на един модерен (а)естетизъм.

Пък и този странен хетероним, излъчващ силни кабалистични аромати - Нихело Немо. Той без съмнение узаконява осезаемата "алхимичност" на текстовете и изразява желание не за анихилиране на персоналността, а по-скоро на светско-профанния й модус. В него има нещо много дръзко и крайно, което сякаш е знак и за потенциална готовност да се прекрача границата на модерното и да се отиде отвъд. Нищо чудно в това, ако схващаме постмодерността повече като тип умонастроение, отколкото като правоверна доктрина. Защото посоченото богато цитиране, смесване на стилове, контаминации, префункционализиране на образи, цялото това желание за битие в рамките на културния универсум са все форми на постмодернистка жестикулация и жаргон.

Струва ни се, че в крайна сметка този великолепен речник по естетика непреднамерено започва да подкопава самата естетика. Възниква въпросът: не води ли в последна сметка този компендуим на стилове до антистила, до онова равноправно сливане на почерци в почерка на пишещия, така силно бленувано от някои. Езикът се разтяга, уголемява, но остава все по затворен в себе си. Собственият ни живот полека-лека се трансформира в битие на езика. Но това не е проблем на Н. Немо. Преминала в територията на "естетичното", тя е склонна да остави зад гърба си подобни "етични" въпроси - позиция, която може да се онагледи най-добре със собствената й закачка:

 

Обичам да късам криле от мухи,

в носа си дълбоко да бръкна,

косата си с пръсти

да роша и чеша

и вътре да търся бълхи.

 

Последното - на шега, разбира се.

Онова, което е сигурно, е, че Н. Немо обича децата - и малките, и големите. Ако някой иска да става естет, да заповяда, но...за да достигне Речника, ще трябва да се изправи на пръсти.

Българската литература

© 2002 Литературен форум