Литературен форум  

Брой 14 (498), 9.04.2002 - 15.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

В традицията:

Д-р Кръстьо Кръстев

ЛАЙТМОТИВ на Ботйовата поезия - и най-дълбоко чувство на неговата душа - е несъмнено копнежът по свобода и волен живот. Свобода, за която е ламтял и последният от неволниците и за която една въздишка е разкъсвала народната душа от Дунава до Бяло море; но и свободата от оковите на изгубила всеки смисъл в живота традиция - оная свобода на духа, за която едва ли е помислял някой от ония, с които е делял скъдния залък на изгнанието. С какъв пламък трябва да е обжегвало това чувство Ботйовата душа; от каква жажда по него ще е горял той - за това ни говори единствената яркост и мощ на картините, в които то е намерило своето художествено въплъщение. Само палещата сила на това чувство е могла да даде на "Хайдути", "На прощаване" и "До моето първо либе" тая свежест на краските и тая пластика, до която не се е възмогнал никой от поетите след Освобождението, без да изключим и най-сюгжестивния от тях - П. Яворова. Дивната хармония, която владее у Ботйова между поета и човека, му е позволявала и във формите на епическата поезия да пее само за онова, в което е живяло неговото реално същество, и тя е, която дава на всички негови творения порива на лирика. От това художествената изисканост на тия творения не малко е пострадала, но толкова повече е спечелила живостта и сюгжестивността на създадените от него образи.

 

НАЙ-ПРЯК израз на своя блян за волен хайдушки живот е дал Ботйов в "Хайдути", дето никакво друго чувство не се примесва към него; дето то се явява като някакво неудържимо, органическо влечение, което избива със стихийна сила и със сигурността на инстинкта намира своята реализация. Същата неудържимост отличава това чувство и в "Пристанала", но там неговото художествено възсъздаване значително е ослабено от епическия темп на малката поема. В "На прощаване" хайдушката воля е вече облъхната от идеята за смърт и картините, които се открояват там - картини из жизнената драма на хайдутина - не са вече съвсем чужди на грижите и суетата на живота. Но и в това докосване на хайдушка волност с житейски чувства Ботйов е спотаил моменти от върховна красота: и поезията на раздялата, и лудата радост от едната мисъл за благополучен край, и редом с тях - поезията на смъртта, както само велики визионери между поетите са били способни да я преживеят и възсъздадат.(...)

 

МОТИВИТЕ, към които минаваме сега, са от по-друго естество - те ни разкриват индивидуални моменти в художническия мироглед на Ботйова. За тях той не е могъл да получи никакви импулси ни от средата си, ни от съвременни или по-раншни поети; те са негово собствено създание и съдържат откровения на най-интимни пориви на душата на Ботйова - на Ботйова като художник и поет, на първо място, а чрез хармонията между поета и човека - и на Ботйова като човек. Но ако тия художествени мотиви бяха само изповеди на индивидуалната душа, творенията, в които те са намерили поетическата си инкарнация, не биха получили това национално значение, което имат. В тия свои концепции Ботйов с интуицията на гениален поет ясновидец е доловил вечните копнежи на българската душа - онова, което е живяло от векове в нейните глъбини и чийто невнятен ромон е чут в недомълвената мелодия на народната песен. Тая способност на поета - да отражава в своята душа; като в някакъв фокус, тъмните копнения на народната душа - образува тайната на поетическия гений и върху нея главно почива националността на всяка поезия. От нея зависи също в голяма степен и влиянието, и значението на Ботйова за развитието на нашата поезия след Освобождението. Без това свое качество той не би станал за нас, за българската литература, това, което е - начало на една национална поезия, която намира своите поетически мотиви не в лозунгите на деня, а в най-дълбоките откровения на поетическия гений на народа, както той се е отразил в наивната песен и в неговите исторически съдбини. (...)

 

ВТОРИЯТ от върховна поетичност мотив у Ботйова от тая група е Балканът. Цялото поетическо дело на Ботйова е облъхнато от величавия образ на Балкана - Балкана като подслон на хайдутина и споделник на неговите радости и скърби; Балкана като хранител на чувството за свобода, не изгасвало никога в неговите дебри. В "Хайдути" той крие юнаците в своята пазва и с топло участие се заслушва в тяхната песен:

Та'ко ме никой не чуе

песента ще са пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят

В невнятния живот, който кипи в неговата гръд, Балканът му отеква жалбата, що гори душата на юнака, ту в тихия ромон на гората и в шепота на горските листа пее неговата слава и неговите подвизи. Това единение между Балкана и волния хайдутин - "страшен за чарбаджии и турци, но крило за клети сюрмаси" - се е кондензирало в една проста и необозримо широка картина, няколко стиха по-долу:

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората

на Ирин-Пирин тревата. (...)

ПОЕТИЧЕСКОТО вживяване, въобще това одухотворение на природата, до което се издига Ботйов в своята концепция на Балкана, е едно откровение - не само за нашата поезия. Само малцина от най-великите поети са били способни да съзерцават природата с творческо въображение от такава глъбина и самобитност. В своята психологическа същност то е същото въображение, което в доисторически епохи е създало космическите легенди; онова въображение, което не познава пропастта между човек и природа, което вижда в последната само отблясък на своя собствен душевен мир. То е митотворящето въображение, първоизточник на всяка поезия: и поезията на примитивния човек, която се движи в наивни, но дълбоки космически символи, и поезията на Омира, на Гьоте, на Шели, отърсила от себе си оковите на разсъдъка и върнала се пак към онова единение с природата, което му позволява да проникне зад видимостите - до вечните символи на битието, до оная дълбока същност, дето трепти общата душа на всемира. (...)

 

АКО и ненадминат нито като творец на образи, нито в глъбината на своето поетическо прозрение - истинското величие на Ботйова не е в това, което той е създал, а в пътищата на развитие, които неговите творения приложиха на идящите след него художници на словото. Не само затова, че ни една от неговите песни не е напълно - външно и вътрешно - издържана и завършена. И да бяха издържани, дори да би били съвършени - за тяхното значение в еволюцията на нашата поезия това малко би важило. Значението на едно човешко дело, и на най-великото, не е в това, какво е то самото, а в това: какви семена на развитие, какви възможности на нов живот таи то в себе си. Нашето преклонение пред гения на Ботйова би преминало в суетно идолопоклонство, в отрицание на най-ценното в живота и изкуството, ако би забравили за миг, че той означава начало, а не край, че той носи в душата си бъдещето, но сам той не е това бъдеще. И залогът за това бъдеще не е в подражание Ботйову, а в уразумяване психологическите и исторически условия на неговото творчество, в отлъчване преходното и човешки слабото у него от ценното и вечното - от онова, което той е възсъздал най-характерните и най-дълбоки копнения на народната душа: на общочовешкото в нея, отразено през мирогледа на българина. Изпълнение поетическите завети на Ботйова - това е творене в духа на народната песен, която е закърмила неговата поезия и от която той е заел не само езика и външната форма, но и поетическите мотиви, и настроението, и художествените похвати. Духът на Ботйова живее не в ония, които благоговеят пред неговите думи, но в малцината поети на нашето време, в чиито творения са се възродили за нов живот същите копнения на душата и които в своите песни са спотаили мъката на нашето време - както Ботйов в своите дивни песни е въплътил въжделенията на нашите бащи. (...)

 

Боян Пенев

 

Ако има нещо неизменно у Ботева, то е тази борческа воля, то е тоя постоянен дух на бунт и протест - на деятелен протест и отрицание.

Ако той беше притежавал една по-висока литературна култура, ако беше се посветил изключително на поетическо творчество - без друго щеше да се увлече от поезията на Байрона и Лермонтова, щеше да намери нещо родствено в неспокойните песни на Петьофи и в цялата оная поезия, която е отражение на прометеевско начало. В съдбата на нашия поет има нещо, което напомня и тримата - то е пълната, абсолютна хармония между личност и творчество, между действителност и поезия: от което са се вдъхновявали, с него са живели - с което са живеели, него са възпявали. И на тримата, както и на Ботева, животът изгаря бързо, с ослепителната светлина на един факел, с мимолетния блясък на един метеор. Винаги недоволни и революционно настроени, родени бунтовници, те все дирят, все роптаят, все се стремят - над главите им витае някаква трагична съдба, която най-сетне се разразява като гръмотевица и ги осиява с огнената красота на ранна, мечтана, хероична смърт. Те я предчувствуват:

Аз може млад да загина...

Родени не за тоя обикновен свят, неустрашими пред смъртта, те се боят от мъжделивото съществуване, в което спокойно се самозабравя обикновения човек - не могат да понасят досадната делнична еднообразност, да слязат от висотата на своя идеал, да угасят огъня на чувствата си и да заживеят само с тяхната пепел. Те не обичат средата между живота и смъртта. За себе си и за тях казва Яворов: "Аз не живея, аз горя!"

После - има още едно, което характеризува тия неспокойни богоборци и светоборци. Сякаш цялото това разрушение и отрицание, тази мъчителна и непрекъсната борба се извършва не толкова, за да се осъществи един абстрактен, безкрайно далечен идеал, колкото да се удовлетвори постоянно напрегнатата, готова за дейност воля и да се дойде до вътрешно освобождение. Идеалът често се явява като оправдание, посочва се като мотив на самата дейност; а всъщност мотивът се крие дълбоко в индивидуалните влечения и особености. В случая побужденията за борба идат предимно отвътре, а не отвън - те се крият в непреодолимото чувство на личността и в нейната неизчерпаема енергия.

Едно от съществените и основни качества на Ботева се съдържа именно в тая самопроизволна и първична воля.

Погледнете неговия портрет, и вие, ще я почувствувате - в неговия повелителен и горд поглед: той е строг, навъсен, почти суров. Нещо здраво и мъжествено, мощно и стихийно ни облъхва от властния му образ - една секунда още, и това съсредоточено и силно чувство ще се разрасне в някакъв нечуван подвиг. Когато го гледате, вие ясно долавяте, че това е един необикновен човек - с енергични, широки и решителни жестове. Колко силно и вярно се изразява той за своята ръка, като я нарича мъжка - ръка мъжка да омекне... Колко много му подхожда, когато казва за себе си, че иска да викне - да запее песни хайдушки, юнашки. Има нещо безкрайно красиво в тия жестове и външни черти и в тоя пламък на очите. Собствено, това не е нещо външно - по-скоро то е одухотворена, вътрешна красота, която избликва навън. И много добре схваща сам поетът това, като се обръща към майка си:

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко, прегърни

и в красно чело целуни -

красно с две думи заветни:

свобода ил'смърт юнашка!

 

Това е то, което прави красно челото му: сиянието на духовната мощ - на жаждата за свобода и на безстрашието пред смъртта. Не само в неговата поезия и в деянията му, но и във външния образ ние долавяме все същата непреклонна воля и мрачна решителност.

Към що е насочена тая борческа воля?

За Ботева не съществуват прегради и ограничения. Казахме: той не се примирява и не отстъпва - не знае що е резигнация. Всякога остава верен на себе си, на онова лично начало, което е вложено в него и в което се изчерпва същността на неговия характер. Волята му във всички случаи отстоява себе си, стреми се да събори до една пречките, що я спират и не й дават възможност свободно да се прояви. Над собствената си воля не признава друга - не се прекланя пред ничия сила и не чувства потребност от кумири: "И глава ний няма да сложим пред страсти и светски кумири!"

Всъщност първата и последната цел тук е индивидуална свобода - освобождение на личността от условностите на света, от гнета на обществото и от политическия натиск. Това е чисто романтичен идеал, присъщ на страстни романтични натури. Не трябва да се забравя, че у Ботева тоя стремеж към индивидуална свобода не се изражда в грубо себелюбие; напротив - винаги се явява съпроводен от най-идеални помисли и съображения. Чувството за лична свобода не се ограничава, не стеснява своя кръг, за да се превърне най-сетне в противен егоизъм; то се разраства, разширява се - необходимостта от пълна свобода Ботев признава не само за себе си, но и за другите. Чрез него той се домогва до идеала за национална и обществена свобода. Този идеал за него не е нещо отвлечено и теоретично, а изцяло се основава на вътрешен опит.

Стремежът към свобода е също тъй отличителен за Ботева, както и неговата неуморима воля (собствено, едното не може да се отдели от другото). Ето защо Ботев е склонен да приеме всяко учение, в основата на което лежи понятието за свобода - отнася се отзивчиво, със симпатия към всички борци, които искат да извоюват свободата на поробените и на отделната ограничена личност. (...)

 

Във всичко, що е извършил и написал, Ботев се явява пламенен поклонник на свободата. Поискаме ли да го характеризуваме като поет с една дума, ще трябва да го назовем поет на свободата. Дълбоко хуманен, със силно развито индивидуално и социално чувство - както загатнахме вече - той не отива до ограничена изключителност и шовинизъм: воюва с еднакъв жар и за политическо, и за обществено освобождение, готов да се пожертвува както за своя, тъй и за всеки друг угнетен народ. От съвременниците му само Левски може да се сравни с него в това отношение. С тази своя особеност Ботев винаги ще бъде за нас пример и идеал: историческото минало на народа ни нито веднъж не го заслепява, той ненавижда националното самомнение и високомерие, желае отечеството му да бъде свободно, за да може неговият народ да събере духовните си сили, да прояви своята самобитност и да се развива нормално, без да пречи на другите народи, без другите да му пречат.

Така Ботев става за нас краен идеал, към който е насочен всеки благороден порив - обединяващо начало на всичко светло и деятелно, що се таи в българския дух - негаснеща светлина, от която всеки пробуден в царството на тъмата и сълзите може да запали своята свещ.

Образът на свободата е даден у Ботев в кърваво осветление. Вдъхновено устремената богиня се носи над разрушения и пожари и с полета си през смъртта чертае пътя на безкрайни множества, които я следват безпаметни. Идеалът за свободата е нюансиран от възбудено революционно чувство. За да го осъществи и прояви волята си, Ботев дири най-краткия път и го намира единствено в обществения и политически преврат в революцията. Той няма търпение да чака по примера на еволюционистите и на постоянно осмиваните от него наши просветители, докато назреят необходимите условия, които естествено и незабелязано ще доведат до пълно освобождение. Самата негова природа се противопоставя на такова едно търпеливо очакване, което се примирява с безброй беди и злини в момента, понеже ги счита за преход към по-добро бъдеще, за неизбежно звено в безкрайната верига на еволюцията. В своя размах революционери като Ботева не спират пред нищо. Във връзка с вроденото и съвсем естествено за Ботева революционно чувство са не само неговите убеждения и възгледи; една цялост с него образува и патосът, що отличава неговата поезия и бунтовнишка проповед. Всяко чувство тук достига крайната си форма, лесно преминава в афект и го завладява изцяло. Когато обича, той обича от дъното на душата си - когато мрази, мрази безгранично. Обича толкова силно, колкото силно и мрази. Първото и главно впечатление, което остава у нас от вътрешната, най-съществената страна на неговото творчество, то е патосът - патосът на любовта, на радостта, на скръбта, на гнева и омразата. Основният тон е патетичен. Поетът сам не знае кое у него е по-силно - любовта или омразата, - но чувствува, че и двете са свещени. За братята си той казва на майка си:

И кога, майко, пораснат,

като брата си ще станат -

силно да любят и мразят...

Той наистина е обичал силно. Никой български поет не е изразил тъй трогателно, не е възсъздал тъй вдъхновено обичта към майката, както Ботев в "Майце си" и "На прощаване". Обикновено суров в отношенията си към другите, безпощаден и гневен, той се разкрива в песните си с особено сърдечни обръщения към майка си. Колко много нежност е таил в душата си тоя човек, който изглежда тъй строг и навъсен! От очите му бликат не само мълнии, но и сълзи и обич, от устата му се сипят не само гневни проклятия, но и тихи думи на унесена и нежна обич.(...)

 

Ботев е предимно поет, а не художник. Всичко у него е чиста, непосредствена и свежа лирика, изблик и пряк израз на чувства, открит лиризъм - незасенен от образи и рефлекси. Всичко е настояще, преживяване на сегашния момент. Ботев твори, когато е обзет от силно, реално чувство, а не след като се е уталожило то. Затова цялата му поезия е лирическо излияние, поток от чувства. Той твори в минутата на най-голяма възбуденост, най-мъчителна обич, най-неудържим гняв, най-силна омраза. За него начало на творчеството е висшата степен на чувството. Тук наистина творчеството е стремеж към вътрешно освобождение - усилие да се уталожи душата чрез тия лирични изповеди, да намери тя изход в тях. И още - поезията на Ботева е една стъпка към действие - тя е не само чувство, но и решение. (...)

 

И тук индивидуалността се проявява като основа и начало. От нея излизат, към нея се връщат лъчите на Ботевата личност и поезия. Индивидуалността е, която прави особено ценно всичко създадено и извършено от тоя вожд на поколенията и властелин на душите. Тя остава като нещо безконечно и непроявено докрай. Сам Ботев, като личност, излиза извън рамките на своята поезия, извън фактите на своя живот: което е бил той, е много по-голямо от онова, което е създал и проявил. Когато се вживяваме в неговата лична съдба, ние чувствуваме колко е прав пророкът на хероичното, който казва, че великият в едно отношение би могъл да бъде велик и във всяко друго отношение.

Има ли нужда да подчертаваме, че до този център, до индивидуалното и единственото, се идва не по пътя на разсъжденията и анализите, не чрез формулиране на Ботевите идеи и публицистични възгледи, а чрез интуитивно проникване в неговия дух, чрез една синтеза, която трябва да се осъществи в самите нас? Ако ние не почувствуваме в себе си негаснещата искра на желязната воля и изключителния идеализъм, той ще ни остане докрай чужд - една легенда, една песен, която не се изживява, а се декламира само.

Ботев и днес, и винаги може да бъде учител на поколенията - пръв учител, понеже това, с което се обръща към нас, не е поука, а пример, не е теория, а факт - може би най-внушителният факт в историята на българската интелигенция. (...)

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум