Литературен форум  

Брой 14 (498), 9.04.2002 - 15.04.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ЗАЩИТА

Владислав Богоров
адвокат

Повечето автори могат да съдят вестниците

 

Цялото авторско право навсякъде по света се свежда към едно: за да разпространиш нечие произведение, трябва неговият автор да ти разреши. Или - което е същото с други думи - да сключиш договор с автора. Американците са практични хора и са изразили това с една дума, която можем да открием във всяка тяхна книга, върху всяка плоча, компакт-диск или видеокасета: copyright. Означава "право на копиране". Те дори не говорят за "авторско право".

И така, за да обнародва един вестникар даден разказ, коментар, стихче, той трябва да сключи договор. По-просто не може да стане. Това правило важи даже в журналистиката, където се цели бързина и оперативност, защото всяка статия остарява за часове. Колкото и да е кратка една статия или дописка, тя може да бъде напечатана във вестника по един-единствен начин: с договор. Тук е необходимо обаче едно уточнение. Повечето хора, които пишат във вестниците, работят в същите вестници. Както се казва, те са "щатни". Не е необходимо издателят на вестника да сключва отделен договор за всеки техен материал, защото е сключил един за всич-ките им материали. Не съществува правило: "една статия, един договор". Може да бъде сключен един договор за 100 статии или един - за неуточнен брой статии. Например за всички статии, които журналистът донесе в редакцията през 2002 година. Или за всички стихове, които вестникът напечата до получаване на писмено предизвестие, че договорът се разтрогва.

Поначало договорите могат да бъдат както устни, така и писмени. Но в авторското право те могат да бъдат само един вид: писмени. Тук не съществува такова нещо, като устен договор, дори на "сключването" му да са станали свидетели 50 души. Техните свидетелски показания - съгласно чл. 133 от Гражданския процесуален кодекс - не струват нищо. Нещо повече, съдът е длъжен да не ги изслуша. Разбира се, "писмен" не означава написан на пишеща машина. Може да е написан на ръка, с молив, върху омазнена амбалажна хартия и да е дълъг 5 реда. Същественото е от него да се разбира кое свое произведение авторът се е съгласил да бъде обнародвано. Нотариална заверка на подписите не е необходима.

В кои български вестници обаче авторите подписват писмени договори? В почти никои. И ако с "щатните" автори са сключени трудови договори (или граждански, които прикриват трудовите), с така наричаните "външни автори" никога не се сключва писмен договор. От което следва, че всеки, чиито статия или файлетон са били отпечатани, може незабавно да съди вестника. Освен ако последният не установи, че е платил по-голямо възнаграждение на автора, отколкото му дължи като обезщетение за вредите или за неоснователното обогатяване съгласно Закона за задълженията и договорите. А да се установи това, ще бъде трудно.

Как изглежда едно подобно дело? Цялата доказателствена тежест лежи върху издателя. Авторът голословно твърди, че не е давал съгласието си за отпечатването или - което е същото - че не е сключвал договор. Вестникарят трябва да представи договор, който носи подписа на автора. Ако не представи, счита се, че договор никога не е бил сключвал. Пак вестникарят е този, който трябва да докаже, че е платил нещо на автора, за да направи прихващане с тази сума на сумите, които ще дължи като обезщетение за вреди или за неоснователно обогатяване по споменатия Закон за задълженията и договорите. Да "прихване", тук означава, ако така и така загуби делото, поне да загуби с по-малко. Ако не се установи нито дали е платил, нито дали не е платил, ще се счете, че не е платил. Именно това означава изразът, че "доказателствената тежест лежи върху него". Върху него ще настъпят неблагоприятните, тоест тежките, последици, ако въпросният факт не бъде установен. А доказателствената тежест за тези факти лежи върху него, защото тези факти са отрицателни. "Отрицателни" означава, че според твърденията на автора те никога не са се случили. Авторът твърди, че не се е подписвал под договор за издаването на творбата си.

Но проблемите за издателя на вестника няма да свършат тук. Може да има договор за издаването на произведението, но авторът да твърди, че е ставало дума за друго произведение. Например, че заглавието е същото, но не и текстът. Или че в текста има промени. Тогава вестникарят трябва да представи листа с текста на произведението, който е подписан от автора. Ако този лист е един - добре. Но ако не е, всяка страница трябва да бъде подписана от автора. Защото, ако не е, авторът може да твърди, че листовете са подменени. (Ако е ръкопис и е с почерка на автора, може и да мине без подпис, но ако е на машина или принтер, подпис трябва да има.) Отново доказателствената тежест, че листовете не са подменени лежи върху издателя, защото това е отново отрицателен факт.

Авторът може да не пази нищо, докато издателят трябва да пази всичко:

1. Договора с подписа на автора.

2. Ръкописа, всяка страница от който е подписана от автора, освен когато е използван електронен подпис.

3. Разписките, които авторът му е издал срещу изплатените пари.

Колко време трябва да пази тези три неща? Поне пет години, защото такива са сроковете за предявяване на иск за непозволено увреждане (тоест за обезвреждане на вреди) и за неоснователно обогатяване. Аз препоръчвам към този срок да се добави още една година. Защото е възможно след завеждането на една искова молба в течение на година тя да не стигне до ответника-издател. Ето една често срещана причина: Исковата молба е подадена с недостатъци. На ищеца се изпраща съобщение за тяхното отстраняване. В Софийски районен съд това води до забавяне от 2-3 месеца. След това призоваването е нередовно, заседанието се отлага. Забавяне с още 2-3 месеца, а - ако това се случва преди лятната съдебна ваканция - може да достигне и до 6 месеца. Още едно нередовно призоваване - още 3 месеца. Така исковата молба ще пристигне при вестникаря 6 години след отпечатването на творбата и давностните срокове все още няма да бъдат изтекли.

Българската литература

© 2002 Литературен форум