Литературен форум  

Брой 22 (506), 4.06.2002 - 10.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

Миглена Николчина

Из "Е. Багряна и историята на българската женска литература"

 

Амазонката

С многобройните си позовавания на античната митология, с упованието си в една книжна, може би школска ученост, „Амазонка" заема особено място в творчеството на Багряна. Но ако многобройните препратки са необичайни, още по-необичаен е начинът, по който се използват - те са неточни, преливат се една в друга и като че ли разчитат за ефекта си тъкмо на тази неточност и на това преливане. Като цяло стихотворението представлява една постепенна подмяна на класическия образ на амазонката с нов и различен. Дали това е случайно, дали е плод на нехайство? Защо амазонката е сама, защо няма нито спътници, нито противник, защо конят й е крилат, защо целта й е връх Хеликон, защо над победата й бдят Персей и Андромеда? Това са все детайли, които са привнесени от други митове, те не принадлежат на описания от античните авторитети свят на амазонките.

Фактически героинята е определена като „амазонка" само в заглавието. Амазонките са митичен народ от жени, които са пленявали въображението с едни или други свои странности - с това, че са воини, с това, че не се нуждаят от мъже и градят обществото си без тяхно участие, с това, че притежават суров и независим дух, с това, че отхвърлят брака (според по-късните интерпретации, следователно и любовта) и т.н. Амазонката на Багряна обаче не е просто дръзка и самостоятелна, тя е сама. Тя е до такава степен сама, че няма и противник - поне няма назован противник. Тя се носи шеметно из един безлюден свят. Тя не е част от общността на жените-воини, каквато би трябвало да бъде според класическите представи, които рисуват отпадането на амазонката от собствения й народ като попадане в мъжкия свят, най-често завършващо със смърт (Хиполита, Антиопа). В стихотворението на Багряна амазонската общност все още не съществува, тя предстои. „Сестрите" на амазонката ще дойдат след нея. Никой не споделя победата й освен конят й и звездите - „Персей и Андромеда". Пътят, конят, звездите, целта (Хеликон и изворът лъчист) са елементите, от които е изградена вселената й.

Тази безлюдност на заобикалящия героинята свят, тази несподеленост на пътя и победата й не внасят нотка на потиснатост или униние. Рядко са били създавани стихотворения така непосредствено ведри, така жизнерадостно леки и същевременно така изпълнени с увереност и воля за надделяване. Това чувство за окриленост, за несъмнена победа е също нещо необичайно за амазонките. Самотата и тържествуващият дух на гeроинята на Багряна са отклонения от класическия образ, които най-вече се нуждаят от обяснение. Те не са единствените отклонения обаче, има и други, не по-малко значими.

 

Крилатият кон

Амазонките са ездачки. Героинята на Багряна е също ездачка - това сходство досега като че ли е затъмнявало различията, прикривало е волностите по отношение на мита, които поетесата си позволява. Нейната героиня лети на „вихрен кон" - когато този летеж се споменава за пръв път, той се възприема като поизтъркана метафора за бърза езда. Една строфа по-надолу обаче се оказва, че конят е упътен към Хеликон, че той е „крилат" и че полетът му е по-скоро буквален. Той не е обикновен кон, следователно, не е обичайният за амазонките кон. Крилатият кон е конят на поетическото вдъхновение, конят, който по заповед на Зевс удря с копитото си планината Хеликон, за да я усмири - от прекомерна естетическа наслада планината така се надигнала, че щяла да достигне небето - за компенсация обаче под този усмиряващ удар избликнал Конският извор, Хипокрене, свещеният извор на Музите. Пегас е конят на музите.

Разбира се, не Музите го обяздват. Музата е богиня, която се намира при изворите на вдъхновението и няма защо да се придвижва до тях - тя вече е там. Когато в едно приписвано на Платон стихотворение Сафо е обявена за десета Муза, очевидно се има предвид изконната представа, според която Музата е не просто вдъхновителка, но и парадигматичната творкиня, върховният образец за творчеството като спонтанен и непосредствен начин на съществуване. В по-късните времена обаче това се забравя и се стига до схващания, превръщащи Музата в „богиня, лишена от външна сила, която да я ръководи или утешава". Поради тази поразителна лишеност, „макар че бремето на поезията е достатъчно тежко за мъжа... за жената то е хиляди пъти по-тежко, тъй като тя самата е Муза..." „Жената не е поет - тя е или Муза, или нищо."

Жената е Муза, а Музата вдъхновява, не твори - нека оставим това научно наблюдение без коментар. Във всеки случай можем да си представим защо в стихотворението на Багряна Пегас е конят на амазонката, не на Музата. Дори да нe припомняме обстоятелството, че Пегас е конят, благодарение на който гeроят Белерофонт сразява амазонките, все пак очевидно е, че самото му обяздванe от амазонката е вече многозначително действие, само по себe си то е победа. Но амбициите на героинята на Багряна не свършват със спeчeлването на „вражeския" кон. Ако поезията e брeмe, то едва ли друго бреме е било носено с такава лекота, с каквато го носи амазонката, устремена към Хеликон.

 

Хеликон

Хеликон е свещена планина на Музите, от нея блика Хипокрене, изворът на вдъхновението. Наред със съзвездията Персей и Андромеда, които се появяват енигматично в предпоследния стих, Хеликон е единственият пространствен ориентир в стихотворението. Излишно е да се добавя, че този ориентир не принадлежи на амазонския свят, описван обикновено чрез „реката Термодонт" и „град Темискира". Той принадлежи на света на Музите, на света на Пегас. Амазонката на Багряна, следователно, все повече се отдалечава от класическия си облик и чрез странни сраствания с други митове се превръща в ново, невиждано същество. И задачата на тази непозната героиня, която сплавя амазонския с музическия свят, спорния и съмнителен свят на изтласканите по периферията на човечеството жени-воини с централния, безспорен свят на класическите ценности - задачата на тази героиня, самата тя нова, е също така обновителна. Тя се стреми към Хеликон, за да избликне изворът му „в струя нова". Слята с вражеския някога кон, с приказното крилато създание, проблясващо с благородните си очертания по предутринното небе, тя го отвежда, за да поправи извършеното някога от него - той трябва да удари повторно с копито по свещената планина и да обнови източниците на вдъхновението.

Този обновителен жест обяснява защо, макар и безлюден, светът на амазонката е толкова ведър. Той е безлюден, защото е нов. Той е описан чрез утринната прохлада и цъфтежа - той е млад, така както млада и с „огнено сърце" е героинята. Тяхната младост е началото, всичко предстои.

 

Жребият е с нас

Предизвикателното упование в победата е може би най-драстичното разминаване с мита. В засвидетелстваните паметници на литературата и изобразителното изкуство жребият обикновено не е на страната на амазонките. Напротив, загубата, поражението, гибелта е обичайната им съдба: ранената и умираща амазонка е предпочитаният сюжет. Амазонките се появяват, за да бъдат победени от някой от големите герои - надмогването на амазонка е често пъти част от програмата за утвърждаването на героя. Белерофонт ги сразява с помощта на Пегас. Херкулес, който трябва да се сдобие с пояса на Хиполита, в крайна сметка я убива; със смърт Антиопа заплаща брака си с Тезей; Ахил убива Пентезилея под стените на Троя. Такива са, общо взето, събитията, в които участват амазонките. Славата им на несъкрушима сила е винаги в миналото; това, което се случва, е неизменно тяхното поражение. Трябва да разглеждаме доверието на героинята на Багряна в собствения си жребий като подвиг сам по себе си.

 

Моите сестри

От казаното дотук стана ясно защо крилатият кон на Багряна не е направляван от Муза. Нейната героиня иска да обнови изворите на вдъхновението чрез своята собствена „песен светла" - като твори, а не като „вдъхновява". И все пак защо е трябвало да се нарече амазонка тази героиня, която - като самотна ездачка на Пегас, като покорителка на Хеликон, като поетеса с щастлив жребий - толкова малко прилича на митичния праобраз?

Нека се върнем към представата за амазонска общност. Амазонката на Багряна е сама, но цялата й „песен светла" се „разплита" между

Искрометните копита

кой ще проследи?

и

И когато стигнат там

моите сестри...

Т.е. цялата вградена „песен в песента" за стигането до Хеликон е поставена в скоба и тази скоба се отнася до „сестрите", които ще проследят „искрометните копита". Чувството на героинята, че „жребият е с нас", е съпроводено от увереността, че избликването на нов извор на вдъхновението е дело, насочено към идващите след нея. То не е само лична нейна победа, а повратен момент за поезията - Багряна вижда нейното обновяване като резултат от достигането до Хеликон на жената, жената-поетеса, не жената-муза. При тази пестеливо очертана само с най-основните си ориентири вселена, при тази вселена, изградена с няколко щриха от утринна прохлада, музически връх, две съзвездия и самотна жена, летяща върху вихрен кон, очевидна става дръзката, всепобеждаваща наивност, за която този поетически поврат, приобщаващ жените към извора на Хеликон, е практически обновяване на света.

 

И Персей, и Андромеда

Благосклонно бдящите над подвига на амазонката Персей и Андромеда са последната загадка в стихотворението. Връзката им с амазонската проблематика е трудно доказуема. Персей е по-скоро свързан с музическата тема, доколкото от кръвта на убитата от него Медуза се ражда Пегас (за тази кръвна свързаност на лирическия жребец с хтоническите майчини божества няма какво да говорим тук). Андромеда, от своя страна, е възможно най-контрастната по отношение на амазонките фигура. Тя е невинната жертва, безпомощната, пасивна девица, плячката, предназначена за Чудовището, но спасена в последния момент от влюбения герой. Защо тъкмо тази двойка благославя достигането на Хеликон?

Обръщането нагоре, беглият, но насърчителен поглед към звездите има своето значение, разбира се. С мен са! И в това стихотворение Багряна не забравя оня зов, който на прага на младостта дочува от Халеевата комета. И все пак защо тъкмо тези две съзвездия, защо Персей и Андромеда?

Отговорът, струва ми се, е такъв: благословът, радостното бдение на тази двойка поставя самотата на амазонката под знака на влюбеността. И то на една хармонична, срещнала се в небето влюбеност. И ако двойката е толкова традиционна (Персей, спасителят на Андромеда) и толкова несъвместима с амазонския дух на стихотворението, то е, защото делото на амазонката не се схваща от Багряна като разрив, а като хармонично, очаквано от света продължение.

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум