Литературен форум  

Брой 22 (506), 4.06.2002 - 10.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

МАТУРАТА: КАК ДА УСПЕЕМ

В традицията

Милена Цанева

...По-особено място в стихосбирката заема обаче тъкмо нейният централен и в буквалния, и в преносния смисъл на думата цикъл, който дава и самото й название - "Вечната и святата". Лирическите героини на обединените тук 12 стихотворения имат твърде различни сюжетни, а някъде и нравствено-психологически черти, които не винаги се обвързват с образа, който възприемаме като лирическа проекция на самата поетеса... Бездиханната родилка, предала на рожбата своето майчинско безсмъртие; „грешната" щерка на земята, със „скитническа непокорна кръв"; отчаяното пред безнадеждността на насилствената женитба, но безсилно пред волята на мащехата си момиче; тръпнещата в копнеж пред брачното тайнство невяста; поучаваната от свекърва си млада първескиня; измъчваната от угризения за изоставеното дете бегълка от семейното гнездо; кротко дочакалата своята сребърна сватба побеляваща жена; нарушилата своя небесен обет млада послушница; майката, готова на всякаква саможертва в името на своето дете; скърбящата Богородица, която над люлката на своя син вече вижда разпятието... - в сгъстеното лирическо време на този цикъл сякаш се изживяват всички съдбовни мигове от живота на жената и сякаш се търсят всички възможни варианти на женската участ. Както подсказва и самото название, независимо от явно автобиографичния характер на някои от включените тук стихотворения и преобладаващия първоличен изказ, като цяло цикълът е по-скоро тематичен, отколкото изповеден. И негова тема е жената, женската участ и, на първо място - нравствено-психологическото съдържание на женствеността.

Не случайно три от стихотворенията и между тях именно двете, които обрамчват цикъла и носят неговите ключови определения („Вечната" и „Святата"), са и направо третолични, с ясно разграничение между лирическия глас и обекта, към който той ни насочва или към когото се обръща. Определяйки като основни параметри на женското начало „вечното" и „святото", еднакво обвързани със саможертвеността на майчинството, тук поетесата придава на образа на женствеността осезаем апотеозен ореол. И тъкмо тези три стихотворения, върху които се опира този ореол - „Вечната", „Жертвата" и „Святата" - естествено стават третолични. Всичко това, струва ми се, подчертава особената роля, която е отредена на този цикъл сред изцяло изповедната лирика на младата Багряна - за разширяването на образа на нейната лирическа героиня и извън границите на автобиографичното, за идентифицирането й с обобщения образ на жената.

Показателно е, че в цялостното творчество на Багряна това е единственият цикъл, в който така ярко и пряко е застъпен майчинският мотив - и като автобиографична изповед на майчини угризения („Майчина песен"), и като вживяване в свързаните с раждането народни поверия („Първескиня"), и като апология на безсмъртното майчинско начало („Вечната") и на майчината жертвоготовност („Жертвата"), и като не толкова религиозно, колкото човешки съчувствено преклонение пред скърбящата Богородица („Святата").

Защото - майчинството - това е дълбоката и органична връзка между „вечното" и „святото" у жената. То е звеното, в което се сливат грях и святост, биологично и духовно, езическо и християнско. Породено от „греха" на земната любов, то има за свой резултат светостта на заложената в самата му същност саможертва. Ако при отношението майка - син на пръв план е идеята за светостта на майчината жертвоготовност („Жертвата"), то отношението майка - дъщеря извиква на пръв план идеята за вечността на майчинското начало, осъществяващо оптимистичната повторяемост на жизнения цикъл. Това обаче е циклична повторяемост на родовото, която се опира пак върху самоотречението на индивидуалното женско Аз:

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ще шепнат пак „Мария" или „Анна"

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите -

на незримата.

(„Вечната")

 

Природната земна вечност на животворящото женско начало, предавано от майка на дъщеря и от прабаба на потомка, чак в края на лирическия цикъл се осиява от небесния образ на Мадоната „с младенец осиян на колене". Но съвсем ясно е, че в поетичното виждане на Багряна стихотворението „Вечната" и стихотворението „Святата" не се противопоставят, че движението между тях е не по вертикалата отдолу-нагоре, а по-скоро - кръгово и ако тяхното разграничение създава някакво напрежение, то това напрежение е смислопораждащо. „Вечната" и „Святата" не се отъждествяват, но те преливат една в друга в постигането на цялостния образ на женствеността.

На пръв поглед внушенията на този цикъл, както и на превърнатата в заглавие поетическа формула „Вечната и святата", не се покриват напълно с облика на създавания от цялостната стихосбирка и подкрепен и от по-късното творчество на авторката лирически характер, който въплъщава по-скоро представата за разбунтуваната жена, отколкото за святата майка. В представителното за Багряна стихотворение „Кукувица", поместено в същата стихосбирка (но не и в същия цикъл!) лирическата героиня дори демонстративно се отказва от традиционните майчински задължения на жената:

Кой каквото иска да говори -

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

вкъщи край огнището да шетам.

Бунтът срещу ограниченията на патриархалните битови норми, затворили жената в тесните стени на стаята, в поезията на Багряна е така тотален, че обема дори майчинството, видяно в плана на житейски-битовите задължения. Но и тук тя намира начин да се опре на породени от митологичното съзнание образи, изразили някаква вечна жажда на човешката душа. „Мен ме е родила сякаш веда" - обяснява лирическата героиня на „Кукувица", сродявайки душевния си облик с въплътените в образа на самодивата колективни човешки блянове за абсолютна свобода и неувяхваща младост. Образ, който великолепно олицетворява именно онова поетично начало, което е една от същностните характеристики на изграждания от стиха на Багряна автобиографично обагрен лирически характер и който критиката превърна в емблематичен за поетесата.

Но ако на равнище бит устремената към поезията на живота лирическа героиня на Багряна неведнъж ще се отрече от майчинските си задължения, то в един по-широк философско-битиен план, като поетическо олицетворение на женствеността, тя своеобразно обема и животворящото майчинско начало - доколкото то е заложено в самия оня върховен жизнен миг, който в нейното светоусещане е любовта.

 

Владимир Василев

Новата сбирка на Багряна "Звезда на моряка" иде като нова вест за нея. Ново потвърждение на динамичната сила, която носи в себе си. Значи "Вечната и святата" не е била лъжа. Багряна върви към по-нататъшно развитие. То е не само нейно, но и на българската поезия.

Багряна не дири какво да поетизира. Никъде не личи усилие да намери „мотив". Дава само онова, което става в живота й, събития, които действително са се случили с нея - своята съдба. Тя следва главоломните й стъпки.

Макар поезиите й да са съвсем лични, интимни преживелици, тя не ги шепне. Песните й са изповеди, но изповеди не пред себе си, а пред цял свят - открита, искрена, без да премълчава нищо: и най-святото у себе си, и греха си. Няма истина в своя живот, която да не каже; влечение - което да прикрие; радост или болка, която да не сподели. Сякаш слага целия си живот на съда на другите - готова да приеме онова, което решат: на костера или на цветна колесница. Тя ще счете еднакво заслужено и едното, и другото - еднакво невинна, ако бъде осъдена или увенчана. Защото и най-чистото, и най-измамното, което носи в себе си, й е вложено у нея от Бога. Това са нейните стихии, които я оттласкат в посоките на живота, към доброто или към злото. Не зависи от нея да бъде друга.

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

Багряна разчупи сребърната клетка, в която Николай Лилиев бе заключил любовта, и нейната лястовица изхвръкна навън, на простора. Не, там не може да се стои повече. В тоя свят на снежната чистота, на най-високото просветление на човека, гдето животът е лъчи и небеса - е и най-големият трагизъм. Няма къде да се иде по-нататък. Престанали да чувствуваме страданието и да се възторгваме от радостта - да спрем, да снемем земните си вещи и да открием челата си за райските сияния.

Но малцина са достойните за това благоволение. Малцина са силните да го извоюват. Защото животът зове. Животът иска да се живее. Той е по-силен от смъртта, по-примамлив от мечтата. В него да потопим духа си и в него да кръстим сърцата си.

Багряна е възвръщане на поезията ни от точката, до която бе достигнала. Възвръщане отново към реалността. И към човека. Прероден в най-чистите сфери - той ще приеме живота другояче и в най-земните си влечения ще бъде друг. Багряна е жена и възвръщането у нея става чрез оная сила, която е вечният елемент на жената. Нови слова на любовта и нова нейна съдбовност. Това не са хедонистичните влечения на Кирил Христова; не е саморазкъсващият се демонизъм на Яворова, не е заплетената проблематика на Траянова; не е иконната святост на Димчо Дебелянова; не е платонизмът на Лилиева - тя е елементарното жизнено начало, неусложнено в никакви поетически и философски постановки, което изявява простата си откровена истина. У Багряна проблемата между мъжа и жената, минала в нашата поезия през толкова преображения, не съществува - мъжът и жената стоят със своята равнозначност. Жената у нея не е нито дете, нито блудница, нито Мадона; не е и Ничия, но не и Всякоя - тя е Една, със свой собствен свят, ярък, както света на мъжа. Тя не може да бъде похитена: сама дава ръцете си, за да я води - към висините или към бездната, все едно. Нейната покорност е свободно признатата власт върху нея на оня, когото тя чувствува по-силен от себе си...

... Любовта у Багряна е преодоляване на традиционните основания, в които са определени отношенията между мъжа и жената. Това преодоляване не става лесно. В душата й се срещат и сблъскват двете начала: вярност, зовът на детето, сиянието на домашния кът - с бушуващите стихии на натурата й. Тая борба се разрешава във "Вечната и святата" с оправданието на „вечната" жена, на нейната многосъщност. Над авантюристичния неин образ често се появява нимбът на светица. Защото - кой може да каже къде е грехът и къде невинността? Кой е този, който ще хвърли камък?... Има една мярка, с която се мерят делата на човека: жертвата, която дава за тях...

... Който прави риск, приема и всичките му последствия. Не е чудно, че у Багряна са катастрофални. Песните на останалата сама не са тихи жалби и сълзици, а отчаяние, което се развихря със същата сила, с която и животът. Циклите „Rеquiem", „Параклис край пътя" и „Лавина" свидетелствуват за онова, което е останало. Да би могла, угасила би слънцето, предизвикала би мирова катастрофа, за да изчезне в нея.

Но... Животът трябва да се живее. Да се преодолява. Трябва да се мине през неговия огнен път...

... Навсякъде, където може да разлее мъката си, да раздаде душата си, най-подир да счупи тая глава, в която Бог е вложил силата и инстинкта на вечното дирене. Тя ще понесе скръб-та си, ще я удави в най-дълбокото на морето, ще я пръсне в най-шумния и многолюден град, милионите нозе да я стъпчат, вятърът да я разпръсне на прах: или ще се възкачи на планината и запокити в бездната; не успее ли - ще я носи цял живот, докато с нея я заровят.

И тръгва...

В "Звезда на моряка" е новият й път...

... Това съприкосновение със света е вече един нов план, на който проектира себе си и целия си живот. На него се получава друго измерение, друг духовен мащаб: какво е тя, какво са нейните ликувания и мъки - при това човечество, пръснато по земното кълбо, чийто пулс чувствува да бие! За Багряна това е нов опит, ново самоотношение. Животът й се слага на нова оценка. Рационалистичният елемент се намесва в поезията й съвсем неприкрито. Но той не й отнема нищо. Придава й само повече тежина: мъдростта. "Звезда на моряка" е книга не само на вихрени преживелици, но и на мъдрост. Тя вижда пътя на своя живот и онова, което е било, и това, което е - се превръща в дълбок поетически размисъл. Стилът става повествователен - обяснителен, философствуващ и сентенционен...

...Недейте чака и недейте слуша критиката. Ето един поет, който няма нужда от тълкувания. Прочетете новата й сбирка, за да добиете отново вяра в нашата поезия.

Тя е един отговор на всички, които искат да угасят тая вяра.

Но тя е и една плесница - на завистта и злобата, които, съединени с неведението, счетоха за най-достойния начин да й се отплатят за скъпите й дарове, като... я пратят „да копае камъни", съгласно искането на господин Пегас (някой си Чалъков) от в. „Народ".

Тия камъни, които я накараха да копае, ще паднат върху главите им.

Но, уви...

Не са знаели те, че от всеки удар на чука й ще изхвърчат пак искри и песни. Защото над челото й грее ярка звезда:

Звездата на поета!

Розалия Ликова

 Поезията на Багряна е една нова среща между света и човека - в духа на цялостния авангарден процес на възвръщане към човека и сетивното начало и в духа на една разбунтувана женска психика, на разбунтувания човек на 20-те години и на една индивидуална човешка съдба, която троши ключалките на дома-затвор и на затвореното духовно пространство; в духа на една вкоренена във фолклорното начало традиция и на разбиване на традиционното до чувството за съвременност.

Особеното в стиховете на Багряна е, че връзката човек - битие се утвърждава в сферите на чисто човешкото, на една реабилитация на човешката сетивност и емоционалност. Доближавайки се до конкретното и сетивното, лирическият субект на Багряна открива света като цяло, достига до художествено преосмисляне на малкото и всекидневното, до изравняването му с чудесното. Докосвайки чисто човешкото, сферата на конкретното изживяване - тя преоткрива света и нещата, раждайки с нови измерения света в себе си като първи ден на своето радостно пробуждане, като ново сътворяване на себе си и битието.

Разтваряне за света и химническо утвърждаване на времето, на света и живота, утвърждаване и ново раждане за творческо оплождане с обич, за зрялост на времето и живота и за ново сътворяване - превръща изповедта в химн, в първи ден на едно радостно, жизнено творческо светоусещане:

Дочаках те и аз, дочаках най-подире,

ден с обич оплоден и благородно тих.

През огън и вода преминах да те диря,

безспирно се стремях,

воювах - победих.

 

Бъди добре дошъл. И отдих, и умора,

и радост, и печал, и ти,

възлюбен плен -

нали сте вие дял за всички

земни хора -

бъди добре дошъл, мой светъл,

първи ден.

(„Ден първи")

Сетивност за Багряна означава изповедност, преоткриване на света и човешката душевност; означава закотвяне, укореняване на чувството в емоционалната сегашност, в конкретната ситуация, в „тук и сега" на живия емоционален процес, съзнателна естетическа позиция, насочена към съвременен контакт със света, бунт срещу стеснено-традиционното, срещу сковаващи, познати, улегнали форми на бита, разбиване на всички прегради в общуването със света и оголени, естествени първични сетива.

Нашият поетически авангард не произвежда манифести, не служи на стесняващи програми, отрича хегемонията на школите и вместо правила и манифести - създава изповеди, в които естественият, разбунтуваният човек възвестява правата на сетивното, антитрадиционно усвояване на любовта и света. Между „не съм" и „аз искам" лежи извървеният път на съвременния човек, разбил ограниченията на история, пространство и време, оголен до първичната чистота на естественото, прогледнал за радостта от преоткриването на конкретното и сетивното, на живите форми на света и на своите собствени сетива, на самия себе си. Любовта не е неподвижният ритъм и навикът на безплодно очакване, нито механиката на външното, на обезсмислената съвременна цивилизация - тя е бунт и разтваряне на духа, отрицание на традицията и осъзнаване на безсмъртната верига на живота:

Аз искам да я сещам тук,

живитрептяща,

с най-първобитните изобретения -

петте от бога дадени нам сетива -

като последния човек на туй кълбо,

като най-бедното създание в света,

като последната и първата жена!

(„Пенелопа на XX век")

Докосвайки конкретното и индивидуалното, поезията на Багряна се докосна до единството на света и живота. В една раздирана от противоречия, излязла от своето равновесие действителност, поетесата запазва чувството си за вътрешно равновесие и едно химническо, древнообредно и свръхсъвременно чувство за присъствие на живота във всяко конкретно чувство и явление. В нейните стихове синтезът между човек и природа, човек и вечност, човек и битие тече като конкретно, индивидуално чувство и като разширяване на личността и сливане с вятъра, с водата и стихиите, като присъствие в мига и присъствие в цялото, като женско присъствие и космическа необятност и средоточие на всечовешкото.

Ако у Аполинер времето се превръща в четвърто измерение на нещата, а мярката за „тук и сега" е основа за внезапни прекрачвания и скокове в безкрайността на пространство и време, у Багряна всяка точка на времето и пространството се изживява като сегашност и като живо присъствие. Завръщането на лирическия субект към света и човека се извършва като синтез на материално и духовно, на трагично и жизнено оптимистично, на частта и цялото. До чудото на живота пътят на лирическото „аз" на Багряна минава през точните определения, през жеста и диалога, през индивидуално определеното изживяване, през ситуирането в определена случка или вътрешна ситуация. До усещането за празничен блясък на любовта и живота се минава през чудото на малките, смели признания, през точното наименование на нещата, през скъсената дистанция между човека и света около него. Ситуирането на чувството разрушава познатите категории на трагично и оптимистично, отрича разкъсването на черните и бели дни на живота. Синтезът на времената, на минало и сегашно, на индивидуалното и на живота като цяло е придал нов смисъл на изживяванията - на жизнена упоритост в болката от смъртта („Реквием"), на превръщане на спомена в една животрептяща сегашност („На „Хелиос").

В синтеза между индивидуалното и общото лежи уедряването на човешкия образ и универсализацията на човешките преживявания. В стиховете с фолклорна интонация като „Гергьовден" е залегнал онзи процес на разширяване на образ и чувство, който ще създаде трайна основа в нашата съвременна поезия - от поезията на 40-те години до стиховете на Бл. Димитрова. Възторгът от пролетния ден и деперсонализиращата всеобемност на чувството водят до трансформация на самото преживяване:

Но е моята страст негасима

и безмълвен е жадният зов -

че той няма ни образ, ни име:

аз обичам самата любов!

 

НАШИТЕ ТЕКСТОВЕ - ВАШИЯТ УСПЕХ

Българската литература

© 2002 Литературен форум