Литературен форум  

Брой 22 (506), 4.06.2002 - 10.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Йонко Бонов

Български белези

 

Цанко Серафимов. "Събуждането на тревата. Стихове и молитви". ИК "Иван Вазов. 2002Наскоро в мексиканското списание "Форо", издание за литература, история и култура, беше публикувано пространно интервю с поета Цанко Серафимов. Повод за този разговор за измеренията на съвременната българска литература и за личното творчество на поета беше неговата нова стихосбирка, озаглавена "Събуждането на тревата". Любопитното е, че по-голямата част от поетичните творби, включени в сборника, са написани "на коляно" и "на един дъх". Те са преживени и създадени в границите на утробното човешко износване и раждане - девет месеца.

При запознаването с книгата читателят се среща с една чисто българска по дух поетична чувствителност, надарена с дъхава като пиринско биле метафорична образност. Творбите в сборника са изрично диференцирани на стихове и молитви. Когато се пристъпва към правене на обща характеристика на дадена авторова поетическа стилистика, често пъти се открива симбиоза от различни емоционално-тематични наслоявания. В основата е лиричното начало, върху което се наслагват социални послания, интимни нотки, родолюбиви мотиви, сатирични ракурси и други, според чувствителността и сетивната нагласа на авторовата индивидуалност. За поезията на Цанко Серафимов е присъщ проникновеният лиризъм, обогатен със словесна енергия, изразителка на паметта за своите здрави родови корени, от които е изплетен кръстът на съдбата му като личност и творец. Още в началото па първото стихотворение, "Бурен", поетът изявява категорично своята принадлежност към непокорната природа на Пирина:

Аз не съм тревичка, ококорила се сутрин

между плочките на тротоара на "Дондуков" -

аз съм много горд, че раснах волно като бурен

някъде на юг, из дивите пирински урви.

Недвусмислено е изразено противопоставянето на стерилната градска среда на удобството и уюта, където избуяват декоративни нискостеблени издънки на фалш и лицемерие, на горчивите, но неподправени и истински плодове на родовата му изконност някъде там, сред пиринските урви, където въздухът е примесен със сладкото усещане за свобода. Изобщо образът на тревата в неговата поезия е метафорично многозначен. В метафората например, избрана за заглавие на стихосбирката, "Събуждането на тревата", тя е изведена като символика, която е в емоционално-семантично противоречие с умалителната форма "тревичка" от стихотворението "Бурен". Заглавната метафора "събуждането на тревата" е изява не само на отключената поетична чувствителност, но е и символ на нравствеността, която подобно на тревата не шуми, не се натрапва, не парадира и често пъти остава незабелязана, но без която са немислими чистите и открити човешки отношения.

Без съмнение поезията на Цанко Серафимов е със силни нравствени послания, което е все по-трудно да се открие сред стерилните потоци от стихосбирки, вливащи се в днешната ни литературна действителност, които в своите стремителни напъни толкова сивеят, че сякаш обливат в руслото си не пясъчници или варовици, а чували, пълни с цимент.

Сред стихотворенията, които ни карат да поставим на везните на личния си самосъд неискреното, грубото, престъпното, в изявата на които всеки от нас по някакъв начин е участвал по силата на своята човешка греховност, са: "Почистване на къщата на мъртвия", "Бяло царство", "Вина", "Несъгласия" и други. Поетът вярва в непреходността и втържеството на един идеален свят, който той условно нарича "бяло царство", издигнат неприкосновено над нечистите човешки страсти. Лирическият герой не е пасивен съзерцател, а е изпълнен с действеност и силна воля:

Ще срина подлост, вълчи

нрави и злорадство

и пак щастлив ще властвам в бялото

си царство.

Една от темите, на които Цанко Серафимов се посвещава не само като поет, но и като публицист и издател, е за българските корени на Македония. Неслучайно в стихотворението "Урок по история" той е поставил като поанта четиристишието:

Аз нося белега на старата си рана,

по туй ме отличават,

че съм македонец.

Но мойта мъка си остава неразбрана -

затуй заяква в мене

българският корен.

Поетичният му цикъл, посветен на Македония, може да се определи като лирично бдение за тази земя, осеяна с незараснали рани, която авторът изстрадва като българин. В стихотворението "Охридска балада" той определя риторично Охридското езеро:

Не е ли то сълзата, що изгаря

душата скръбна на България?...

Вълненията си по Македония, на които поетът е орисан по силата на родовата си кръв, той изразява чрез метафори и национална по дух образност, които съставят единна хармонизирана синкретична цялост от редкия днес поетичен жанр на историческата балада.

Стихосбирката "Събуждането на тревата" завършва с поетически молитвен цикъл. Молитвите са посветени на свети цар Борис I, на свети Константин-Кирил Философ, на свети Климент Охридски, на цар Самуил, на отец Паисий, на братята Димитър и Константин Миладинови. С тези молитвени прогласи, отправени от душа към Бога за този пантеон от първи свети ръководители на народността ни Цанко Серафимов се нарежда сред малцината стойностни съвременни автори на творби, отнасящи се към дефицитния в постатеистична България жанр християнска поезия.

Българската литература

© 2002 Литературен форум