Литературен форум  

Брой 22 (506), 4.06.2002 - 10.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ЗАЩИТА

Владислав Богоров
адвокат

Патентоване на книга

 

Изразът от заглавието сам по себе си е безсмислен. Патентоват се изобретения и полезни модели, но не и произведения на литературата. Въпросът е как да можем да докажем в бъдеще авторството си върху някакъв текст? Георги Саракинов пише: "Авторскоправното ведомство на САЩ регистрира ежедневно хиляди изпратени му копия от произведения, без да се интересува дали те наистина са нови или не. В случай на съдебен спор обаче всеки може да оспори новостта на така регистрирано произведение, за да докаже, че не е нарушил закона, като го е използвал без разрешението на автора." И така в САЩ всеки може да остави един ръкопис така както у нас може да предаде завещание или да представи заявление за патент. Това, което при спор може да докаже, е, че на тази дата е написал тези думи. Подобно производство силно напомня на патентоването с тази разлика, че никой не проверява представлява ли новост произведението, или не. И точно това му е хубавото. Новостта ще се установява при нужда, в евентуален бъдещ съдебен спор. Въпросът е тогава, в този спор, да не се спори кой какво на коя дата е бил написал, а само, дали го е написал пръв, тоест, дали написаното е било ново към датата, на която е регистрирал произведението. Защото нека си представим следната хипотеза. Носим един ръкопис в различни редакции. На едно място ни казват "не", на друго "ще видим", на трето - "оставете го". Когато този ръкопис бъде отпечатан, авторството ни върху него е вече защитено: предполага се, че автор е онзи, чието име е изписано като автор в печатното издание. Но не е защитено, ако не бъде обнародван И ПРИ ВСИЧКИ ПОЛОЖЕНИЯ НЕ Е ЗАЩИТЕНО ПРЕДИ ДА БЪДЕ ОБНАРОДВАН. Ако сравним положението с патентите, все едно изобретателят да разкрива идеята си на производителите преди да е подал заявление, с което да получи приоритетна дата. Нищо чудно да види произведението си публикувано, но с чуждо име отдолу. Авторството му не само не е защитено, но дори по-лошо: предполага се, че автор е онзи, който е изписан като такъв. Правистите означават такова установено от закона предположение с чуждицата "презумпция". Тя е оборима, което означава, че може да се докаже противното, тоест, че това лице не е автор на произведението. Но доказателствената тежест в нашата хипотеза вече е върху действителния автор, а не върху лъжеавтора. Това означава, че авторът доказва, че другият не е автор, а не другият доказва, че е автор. Работата трябва да я върши авторът: той търси свидетели, плаща такси и къса нерви. Върху него е рискът. Другият може просто да наблюдава. Ако не се установи нито че е автор, нито че не е, предполага се, че е, защото името му веднъж вече се е появило под този текст. Именно подобни възможности пресича регистрирането на ръкописите, което споменава Георги Саракинов. Но България не е Америка. Подобен орган у нас не съществува. Как тогава може да защити творбата си авторът в Република България? Сещам се за три способа - един надежден и два не-надеждни:

1. Надеждният се нарича "Нотариално удостоверяване съдържанието на доку-мент". Това е действие, което може да извърши всеки нотариус у нас. Ето как го описва Живко Сталев в своя учебник по Българско гражданско процесуално право, трето издание, страница 721: "Всяко лице може да представи на нотариуса частен документ, за да се удостовери неговото съдържание (чл. 485, ал. 1 , Граждански процесуален кодекс). Заедно с частния документ молителят трябва да представи и препис от него. Нотариалното удостоверяване на съдържанието на частния документ става като върху частния документ с надпис нотариусът удостоверява, че в деня на нотариалното удостоверяване документът има това съдържание, което съвпада със съдържанието на преписа, който, надлежно заверен, се подрежда в нарочна книга." Тоест, един препис от произведението ще остане при нотариуса. Вижда се, че производството не се различава много от онова в САЩ. Дотук добре. Бедата е, че въпросното производство е предвидено за малки по обем документи - състоящи се от една или няколко страници. Например разписка или договор. Романите са огромни, поради което и таксите ще са такива. Те ще бъдат съизмерими с издаването на произведението като книга.

2. Първият ненадежден способ се нарича "Нотариално удостоверяване датата на частен документ". Живко Сталев: "Нотариалното удостоверяване на датата става като частният документ се представя на нотариуса. Представянето може да стане от всяко лице, което държи документа, а не само от издателя му. Върху представения частен документ нотариусът с надпис удостоверява деня, когато частния документ му е представен. Надписът сочи името на нотариуса, кой и кога е представил частния документ, като се подписва от нотариуса... То доказва... че в деня, посочен в надписа, частният документ е съществувал". Край на цитата. Думата "издател" в нашия случай можем да заменим с "автор", а документът е хартиеният носител, върху който произведението ни е закрепено. Както се вижда, препис не остава при нотариуса, поради което може да се спори, че след удостоверяването документът е бил подправян. Но пък съществуват начини да се установи, че не е. Както видяхме, всеки, а не само авторът може да представи документа. Но ако се установи, че Иван го е представил преди публикацията, под която стои името на Драган, мъчно можем да обясним този факт с друго, освен с това, че Иван е бил първият, който е разполагал с този текст. Което пък значи, че е бил авторът му. Освен това, тук също ще се сблъскаме с високата цена, защото отново се плаща на страница, по държавна тарифа и няма търговски отстъпки за голямо количество.

3. Вторият ненадежден способ са свидетелите. Завеждаме дело, в което искаме да се призоват хората, видели, че ние първи сме държали този текст. Лошото на свидетелите е, че често биват нередовно призовани, а ако бъдат - не се явяват. Най-малкото се губи време. По-сериозното е, че техните показания се протоколират, а нашият съд е известен с немарливото и неточно протоколиране. Все пак, ако свидетелите говорят бавно, ясно и кратко, а адвокатът задава изрични въпроси и следи какво се протоколира, тези недостатъци на родното ни право-съдие са преодолими. Лошото е, че срещу всеки свидетел у нас може да се изправи лъжесвидетел, защото това престъпление почти не се наказва в Република България. Причината е в калпавата ни прокуратура.

Българската литература

© 2002 Литературен форум