Литературен форум  

Брой 22 (506), 4.06.2002 - 10.06.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Бих се върнал само като пенсионер

Със Златко Енев разговаря Милена Димова

 

Със Златко Енев се чакаме пред Народния театър. Той от години живее в Германия и се занимава с книгоиздаване. Но сега изненадващо е публикувал свой детски роман в България. Срещата е уредена от издателя му. Аз, за всеки случай, нося "Литературен форум" в ръка - да се разпознаем. Разпознахме светкавично. И не заради вестника, а защото на първия "Български Великден" отново сме се срещали. И пак за интервю. Тогава Златко ме впечатли със самочувствието си на преуспяващ човек, който е "тук и за малко". Сега го виждам в друга светлина - дебютиращ автор, ангажиран с корици, илюстрации, печатници, редактори, писател, впечатлен от срещите с аудиторията си, леко озадачен от засиления медиен интерес и от успеха на първата си книга, отпечатана в България. "Гората на призраците" - първият роман на автора вече има свои многобройни почитатели у нас. Златко Енев признава, че огромна заслуга за създаването на приказната сага има осемгодишният му син.

 

Златко Енев

Златко Енев е роден в Преслав през 1961 г. Следва философия в СУ "Св. Климент Охридски". От началото на 90-те живее в Берлин, където притежава фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща на две деца.

- Как се чувствате - този път не издател, а автор на книга?

- Резонен въпрос, тъй като аз се занимавам с "правене" на книги. Това ми е занаятът - оформям ги на компютъра, а жена ми е редактор. На свободна практика съм и така си изкарвам хляба. Това е причината да се радвам на първата си книга - не очаквам да печеля от писане, а и в началото не е възможно. Разбира се, мечтая си някой ден да живея от писането на книги, което е много трудна работа навсякъде по света. Тези неща не се планират.

- Спомням си, че и преди говорехме за профилирането в издателския бизнес. Тук много често издателят съвместява няколко длъжности - на редактор, коректор, технически секретар. Каква е практиката в Германия?

- Подобна. С тази разлика, че германският издател не рисува, освен чисто технически неща, които могат да бъдат направени с компютър. Аз лично правя учебници за средните училища. И защото когато заминах през 90-а година нямах образование в тази област, извадих късмет, че първоначално започнах работа с току-що разработено издателство.Сътрудничих им четири години, през които създадох буквално от нулата моя собствена система за производство. Междувременно си намерих и други клиенти. Така започна. В момента издавам адаптирани за ученици Хесе, Рилке...

- Каква е разликата с нашите учебници?

- Хората хвърлят ужасно много усилия за това да направят класиката по-четивна. Придружават я с обилна информация за атмосферата на градовете, за средите, в които са живели отделните автори. И на децата им става интересно.

- Колко работите?

- Тъй като съм високоспециализиран, мога да си позволя четири-пет часа на ден. Обикновено получавам ръкописа в доста груба форма, нещо като колаж от разни изрезки: авторът пише неговия си текст, след което лепи парчета от класическия текст, разни снимки, без да има отношение към оформлението, което не е и негова работа. И ние започваме от цялата тази мацаница. Оформлението на книги и учебници е нещо средно между изкуство и наука. Не е изкуство, защото организирането на една страница следва строги закони. Аз се занимавам изцяло с графиката. Съпругата ми отговаря за уреждането на права с автори, фотографи, художници. В началото правех чисто научно-технически книги, които са съвсем друг калибър. При тях основното предизвикателство е да се справиш с масата материал. Например правил съм книга с 1500 илюстрации, 500 страници текст и 300 таблици. Тук номерът е да направиш целия този водопад от информация смилаем.

- Къде се вписва вашата фирма в системата на книгоиздаване в Германия?

- Аз съм производител. Има други хора за търсене на автори, преговори с тях, избор на текстове. Моята задача е да осигуря качествено и сравнително евтино производство на книжки. Нещо като частен детектив, но вместо да търся убийци, печатам книги. И живея добре. Нишата, в която се намирам, е относително спокойна, защото е висококвалифицирана технически. Хората, които са с художествено образование, се занимават с рисуване, реклама или оформяне на друг тип неща, където конкуренцията е безжалостна. Моята работа е свързана с можене, знаене и владеене на хватки.

- Помня го и отпреди - не пропускате да споменете съпругата си...

- Жена ми е големият ми късмет. Тя е германка. Срещнах я тук в София през 1988 г. - беше студентка по английска филология, а аз бях аспирант в университета. По онова време не говорех немски и първите няколко години с нея си общувахме на английски - голяма атракция из тролеите. После се научих.

- Да се върнем към книгата - "Гората на призраците". Ще излезе ли на немски?

- Засега, освен българското издание, е преведена на английски. Представям я и чрез Интернет. Нека не се лъжем - един български писател не може да търси реализация, свързана с пари. Така е - България я няма извън България, българския език - също. Тук може да се пише само за душата. А книгата я написахме двамата с осемгодишния ми син. Той ми помагаше да измисляме историята. Тъй като героите се лутат в един лабиринт от приключения, щом аз не можех да намеря изход, малкият ми помагаше с изключително изобретателни идеи.

- Тежко ли е да си емигрант?

- След 12 години живот в Германия започнах да се чувствам чужденец и тук, и там. Съпругата ми и децата правят поносимо това усещане. Живея уравновесено и спокойно, знаейки, че съм приет, обичан. Но така и не успях, въпреки желанието ми, да науча децата си на български. Чувствам се добре, защото в Германия не завися от никого - нито от определени фирми, нито се сгъвам на четири пред някакви дървени глави. Не се вписвам в строгите йерархии, типични за повечето немски бизнесорганизации - нито се оправдавам пред шефове, нито се карам на подчинени... Всичко това прави живота ми в Германия спокоен. Водя, бих казал, скучно, но от друга страна - безпроблемно, съществуване.

- Бихте ли се върнал в България и отново ли като книгоиздател?

- В България бих се върнал само като пенсионер. Или по-скоро като човек, който няма да бъде принуден да работи каквото и да било. Но дори и в този вариант ще ми бъде трудно, поради факта, че няма да мога да се абстрахирам от това, че почти всяка среща - като изключим известен елитарен кръг - е свързана със силно емоционално затормозяване. Хората са страшно измъчени и се разтоварват за сметка на другия. Ако не те обидят директно, то ще започнат едни безкрайни оплаквания. Аз не съм психотерапевт - искам хармония. Дайте да си приказваме реалистично, в България може да се живее само "на посещения". От девет дни съм тук и единственият ми позитивен заряд това е общуването с децата - читателите на "Гората на призраците".

- Осъществихте ли мечтата си?

- От шестгодишен мечтата ми беше да стана писател. Но пък последните три години от живота си в България като луд се мъчех да замина за Америка. По това време се стараех да пиша някакви текстове - безкрайно глупави. После прочетох мисълта на Ницше, че за да пишеш, трябва безкрайно да се упражняваш. И осем години писах дневници. Ако нещо се е получило, както казват, с "Гората на призраците", то го дължа именно на тези "сухи тренировки".

- Когато в чужбина ви попитат какъв сте по националност, какво отговаряте?

- Българин, разбира се. Дали ще съм щастлив или нещастен от това, дали ще се гордея, или ще се срамувам, няма значение. Децата ми обаче вече не са българи. Малко ме е срам от това, но се стремя да не оценявам този факт. Когато заминах за Германия, получих един специфичен комплекс. Ако бях китаец, нямаше да е така. Всеки знае Китай. А България? Нас ни познават с рози-мози и Черно море. Никой не помнеше името на жив български писател, името на български филм, нищо... А аз се идентифицирах с тези неща. Стана ми много трудно да кажа открито "аз съм българин".

Българската литература

© 2002 Литературен форум