Брой 22

Литературен вестник

06.06-12.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Голямата уста на Германия

Жак-Пиер Амет

 

Присъждането на Нобелова награда обикновено погребва един писател и увенчава едно творчество. С Гюнтер Грас нещата стоят по друг начин. Шведските лаври не ще запушат "голямата уста" (самият той се нарича така) на немската литература.

От 1959 Грас доминира на немската литературна сцена. В ерата на Аденауер се вярва, че малкото градче Бон ще подпомогне раждането на една простодушна литература, отразяваща немското икономическо чудо, че в него ще има група от миловидни поети, пеещи химните за благополучието и преоткритата демокрация, наситени с тежък рейнски аромат. Грешка. Защото великолепната книга "Тенекиеният барабан" е написана от автора на една-единствена стихосбирка, половин поляк, половин германец. Каква врява! Един млад мъж на 32 години написа книга-убиец. Да, дори ако я отворим днес, "Тенекиеният барабан" остава омагьосваща, изумителна, скандална, груба творба.

За какво става въпрос? Едно дете, родено в Данциг (като Гюнтер Грас), пада по стълбите на мазето в деня на третия си рожден ден и след това отказва да расте. Главата му е изпълнена само от едно нещо: да бие един тенекиен барабан и да пищи колкото му глас държи, докато не се разбият стъклата, чашите, стъклописите, бутилките, витрините, кристалните купи, които заобикалят и утешават неговото семейство. В 600 стегнати страници, един автор се налага, точно както се налага и Сартр с "Погнусата". Чрез бунт срещу света, такъв, какъвто е.

Като своя дребосък Оскар, писателят преживява залеза на Данциг, включен е в хитлеристката армия. Навремето не се забелязваше каква меланхолия извира от тази книга. Има нещо Прустовско в описанието - улиците, пероните, трамваите, църквите на Данциг - по-късно станал полски град под името Гданск... Онова, което ясно забелязвахме обаче, бе силата на ироничния огън, вдъхновението, острия протест на един млад автор, който смазва дребнобуржоазната националсоциалистическа глупост. Словесно ликуване и морален гняв. Нека го кажем: Грас никога не е бил така добър, както в първия си роман. Оръжието? Немският език. Той е толкова накъсан, изваян. Ту каменист, ту песъчлив, ту волтериански, ту селски. Грас създава език, който сякаш идва от Средновековието и от барока.

Част от критиката остава объркана, привикнала повече с мрачните хармонии на Томас Ман. Читателите купуват. С "Котка и мишка" (1961) и обемната книга "Кучешки години" (1963) Грас завършва роптаещата "Данцигска трилогия " и се превръща в триумфалния писател на своето поколение. Още в трилогията той описва, разпростира, раздробява, отразява своята изгубена страна, своя град, игрите, песните, приятелите от класа, разходките, зеленчуковите градини, тренировките с нацистите скаути...

Грас запържва фразата както се пържат картофи...

Впрочем след като разбрахме как се появява, остава да разберем и откъде. Работи като каменоделец на надгробни плочи в Дюселдорф. Живее в католическо общежитие. Свири джаз между 1949 и 1952. След това младият мъж с поглед на жертвена птица пътува до Сицилия, после се връща да вае надгробни плочи, да рисува с дебелия дърводелски молив върху каквото му попадне: обувки, кучешки глави, голи пръсти, телешки гърди. Той рисува до днес със страхотна радост.

Вместо да заспи върху своите лаври, Грас е активен на всички фронтове. Той се шегува, говори гръмогласно, възползва се от успеха си, купува си къща в Берлин (била е притежание на художника на Вилхелм II). Също така, обзавежда голяма ферма в Бранденбург, за да настява там жени, деца, любовници, рисунки, гравюри, скулптори. Тя се превърна, по негово желание, в литературна фондация, посветена на неговия учител Алфред Дьоблин. Провежда една решаваща среща: срещата с тогавашния кмет на Берлин Вили Бранд. Това приятелство ще тласне Грас към политическата сцена. Където е и досега...

През 1969 обикаля из Западна Германия със своя Фолксваген. Държи речи в големите градове, но също и в по-малките, в заводите, в селата. Приветства пред чаша бира или ракия онова, което нарича "леко пристъпваща демокрация". За да втълпява до безкрай, че политиката на Германската социалистическа партия е единственият възможен път към добро развитие, той редактира "Из дневника на един охлюв". Тезата: сред периодите на студентски протести трябва да се съмняваме в големите революционни пориви, във виковете на бунтовниците. Предпочита бавния ход на коремоногото, на охлюва...

В това разпознаваме цялото изкуство на Грас. Той обича басните, гравюрите. Политически се съмнява във фракционистите, в бунтарите от ‘68-ма, в анархистите, в сталинистите, в неокомунистите, в бившите нацисти. Християндемократите го вземат на прицел. Той отговаря с мълниеносна скорост. Изразяване на позиции, статии, конференции. Обожава микрофоните, тълпите, словесните престрелки. Това е времето, когато има немалко приятели писатели: Макс Фриш, Хайнрих Бьол, Ингеборг Бахман, Уве Джонсън (прочул се с книгата си за разделянето на Германия "Границата")...

Важничи, пирува, фучи. Скоро вижда как едно ново поколение го отхвърля. Младият Петер Хандке вдига голяма врява около Грас по време на събрание на Група 47, представляваща своеобразна писателска лаборатория, в която писателите сами четат произведенията си и ги коментират.

Нека го разгледаме, онзи Гюнтер Грас от 70-те. Носи велурени панталони, дебели сака; сниман е с малки очила, през които се вижда поглед, който се колебае какво да изрази - присмех, гордост или проницателност. Изключително тъмни зеници. В него има нещо от клисаря, от ловеца на бисери, от лютеранския оратор. Един арденски глиган минава и барабани из алеите на Бундестага...

По това време Германия навлиза в ужасен период. Крайната левица открива своите терористи, Фракция Червена армия (RAF). През сепптември 1977 тя отвлича Ханц Мартин Шлайер, най-крупния германски собственик. През октомври Боинг 737 на Луфтханза е отклонен от четирима въздушни пирати, които искат освобождаването на намиращите се в затвора членове на RAF. В затвора техният ръководител и неговата съпруга се самоубиват... Това поставя под съмнение една партия на европейската левица... Социалдемокрацията на Хелмут Шмит приканва към доносничество и увеличава броя на криминалните преследвания.

Грас е объркан... Той мълчи. Не разбира френската интелигенция, Сартр, Liberation, които демонстрират голяма благосклонност към едно разколническо фашистко движение, носещо миризмата на антисемитизъм. "Ядосва ме тази смесица от буржоазно и реторико-революционно поведение", заявява той. От този момент Грас никога няма да храни голяма симпатия към парижката интелектуална класа; пристигнал в Италия, той редактира "Тенекиеният барабан". За момент се откъсва от политиката. Рисува много, вае скулптури...

Най-после "Калканът" се появява... Още една огромна, претрупана книга, още една книга, рисуваща Германия от появата на първите човешки орди из германските гори до движението на червенокосите феминистки. Грас се развихря. Големи органи. Флейта и тамбурин. Кавал и тъпан. Той ликува и разказва отново за Данциг. Но преди всичко умело размесва икономика и политика, кухня и свободомислие. На журналистическата глъчка, на полицейските държави от ХХ в. той противопоставя една Германия на търговците и собствениците на текстилни фабрики, на градчетата, които той обича, процъфтяващи и чувствени. Жизнената и вербална енергия на Грас е непокътната. Но през пъзела от разкази, истории и историйки преминават меланхолични карети.

"Калканът" е несъмнено прелом в творчеството му. След него Грас ще познае по-безжизнени дни: всичко се разплита, използва и угасва...

Ако разглеждаме обективно десетилетието 1980-1990, Грас е обсипан с почести. Избран е за председател на Академията за изкуства в Западен Берлин, получава наградата Viareggio; Фолкер Шльондорф екранизира "Тенекиеният барабан" и получава Златната палма в Кан. Но въпреки трофеите и подсилваните аплодисменти, той упорито оплаква страховете си от възможно използване на ядрено оръжие. Не престава да снове между писателите от Изтока и писателите от Запада. По-непримирим и нападателен е от всякога. Опасява се от атомен конфликт между Изтока и Запада; пише "Плъхката" както се хвърля бутилка в морето, сякаш на гърба му са закрепени ракети Пършинг, а в двора на фермата му са готови да тръгнат танковете от Варшавския договор. Странен момент, в който той предрича един мрачен, радиоактивен свят, нападнат от плъхове.

Грас надава многобройни викове, сякаш се страхува, че повече няма да го чуят. Викове срещу намаляването на раждаемостта в Европа, срещу превъоръжаването, срещу химическото замърсяване. Превръща се в еколог.

Хелмут Кол триумфира. Грас рисува в черно, пише в черно, вижда в черно. Обединението за него е болезнен момент. Войната в бивша Югославия, расизмът, анти-емиграционната политика, всичко сякаш е лишено от разум. Европа се клатушка, подобно на "Титаник"...

От дълбочината на своята голяма комфортна къща близо до Любек, под скърцащите дъски, той вижда света в един зимен следобед, нежността на празнотата, войните, една Европа отново оградена със зловещи огради от бодлива тел и бараки, с опустошени села, една Европа, обсадена от изгнанически кораби, от атакувани мюсюлмански общности, от горящи емигрантски огнища, от широко тиражирани списания, които публикуват статии срещу циганите, от словесни измъквания на високопоставени политици.

По това време Гюнтер Грас връща членската си карта за ГСП във връзка с емигрантския проблем; той е политически изолиран (обвиняват го в проповядване на "долнокачествена политика"), когато избухва "аферата", голямото движение анти-Грас.

Трябва да си припомним, че немската преса ожесточено критикува последните му книги "Плъхката" и "Крясъкът на жабата". Но всички очакват голямата книга за обединението и всички знаят, че само Грас може да я напише. През пролетта на 1995 Грас прочита две глави от бъдещия си роман пред Центъра на еврейската общност във Франкфурт. Марсел Райх-Раницки, най-видният литературен критик, този, който често дава тон, показва задоволството си. Следват вестниците на левицата... Всичко се срутва на 21 август 1995г. Der Spiegel, престижният седмичник, публикува на първа страница фотомонтаж, на който Марсел Райх-Раницки разкъсва книгата на Грас с гневно изражение. Да разкъсаш книга в Германия... Лоши спомени... По-назад във вестника има статия, представена като писмо: "Скъпи мой Гюнтер Грас..." и , разбира се, следва внушителна критика. Сякаш Райх-Раницки е вдигнал някакво табу. Журналистическа Германия, с редки изключения, унищожава "Истинска история", а с нея и автора й. Почти всички вестници се включват в кампанията. "Грас не обича своята страна", гласи заглавие в популярния Bild Zeitung.

Заслужил ли е романът подобна медийна стихия? Очевидно не. На преден план в него са разговорите и размислите на двама персонажи. Единият, Фонти, висок, посивял, превъплъщение на писателя Фонтане (който е бил нещо като берлинският Флобер); той е придружаван от дребен дебелак, Хофталер, архивар, доносник, шпионин, въплъщение на слугата на всяка власт; вечният полицай, облякъл кафявата риза и гестаповския дъждобран, вечният таен информатор... Тази двойка с една изключителна ирония ще прекоси повече от сто години от живота в Берлин...

Много странно е, че Грас не развихря иронията си: много изтънчено той събира грешките, направени от прусаците. Напомня, простичко продължително и нежно, че нетърпимостта, бюрокрацията и подозрението са разпространени стоки в Берлин. Той слива епохите, Ерих Хонекер се разминава с Гьоринг, безработните от Ваймар се срещат с новобранците от 1914, френските протестанти се установяват в Берлин. Разказваческият стан неуморно изтъкава немската история по грасовски: бодра, пламенна, непредвидима, ерудирана, весела, често феерична. Грас непрестанно отваря прозорци, откриващи гледка към една политически неправилна история... Цяла Германия, ще рече медийна Германия, се чувства изиграна, удвоена, отхвърлена, накълцана на дребно в своите убеждения от двамата весели герои. Произведението е труднодостъпно. Ретроспекции, скокове във времето, гора от препратки... И е написано с възхитителна изтънченост. Има цяла акварелна серия върху берлинските пейзажи, моменти на дълбоки спомени, остроумни диалози, една отегчителна веселост, отклонения... Грас поставя берлинчаните пред друга Стена: тяхното бъдеще. Несъмнено най-вълнуващо е предупреждението срещу една арогантна, консуматорска Германия, която дори не прави опити да се порови в своето минало и която се дразни, когато поставят огледалото пред нея.

За последния си издаден роман ("Моето столетие") Грас редактира сто текста - по един на година- и рисува също толкова картини. Шумолене на гласове, на герои, умножени до безкрайност сцени от футболните мачове в началото на века до пикниците в берлинските гори след обединението. Грас разказва, измисля, гравира. Той се изобразява, рисува се като юноша, като победител на Панаира във Франкфурт, като танцьор, като писател в Париж...

Повече от всякога Гюнтер Грас пуска във водата и управлява сред вълните на своято проза колективната история на своя народ... Искате ли оратор? Официален писател? Мустакат грубиян? Той препречва гледката. Той е в отклонението, в излишъка, в ударите на гонг, в социалистическата обсебеност, в спомените, които хвърлят върху настоящето една ослепителна яснота, и в настоящето, което хвърля върху миналото обезобразени сенки. Паметта и спомените при Грас дълбаят, бичуват и раздробяват настоящето. Невероятна лъже-истина! Германия аплодира своя носител на Нобелова награда, но, как да кажа, само с едната ръка, и това поражда странен беззвучен шум.

Разбираме защо е ядосан. Той е, по думите на негов приятел, "акула сред сардини". Запушил ли е устието на немската литература? Успял ли е да хвърли кал по Европа с един необикновен, но и въображаем разказ? Бъдещето ще покаже. За момента, той продължава да копае. На журналистите, които го питат, припомня, че е изгнаник в своята ферма в Любек. Никога не се е свързвал с родната си Полша...

Той живее в мастилото, в хартията, в четките, в медните плочки и въглена. Немското изкуство се превърна в негова родина.

Преведе от френски Стефка Паунова

Преводът е направен по Le point, 16 mars 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник