Брой 24

Литературен вестник

20.06-26.06.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

In memoriam

Георги Спасов

 

"Упълномощен съм от Съюза на демократичните сили да заявя..." Характерният плътен глас си спомниха много хора, когато на 14 май внезапно почина Георги Спасов. Един от инициаторите за създаването на СДС и негов "кръстник", първият му говорител, участник в Кръглата маса, един от основателите и директор на в. "Демокрация", съветник на президента Желю Желев... Политикът Георги Спасов ще го запомнят - дори онези, които биха му пожелали забрава. Защото е част от най-новата история на България.
Помни се гневната му, назоваваща нещата с имената им публицистика. Най-изкушените познават и малка част от поезията му от няколкото издадени тънки стихосбирки. Малко хора обаче знаят, че той е автор на повести, новели и романи. Неговото "чекмедже" остана пълно - през 70-те и 80-те години никой не смееше да го издава, а през 90-те той нямаше финансовите възможности.
На 14 април, точно месец преди инфарктът да постави точката на земния му път, Георги Спасов регистрира на белия лист последното си поетично "изригване". Навярно това не е точната дума за изливането на 25 стихотворения в един-единствен ден. Друга обаче не намирам. Може би защото в едно изригване се съдържат и нежността, и мощта, и предчувствието и безжалостната откровеност, раздиращи и тези стихове...
"И защо ли да умирам, щом като умират всички..." - този по-ранен стих Георги обичаше да повтаря. Доверявайки му се, се надявам, че той не е гръмовно гневен за публикуването на тези недовършени според него стихове.

***

Нека миналото остане на мястото си
и с него останат нещата от миналото.

Нека бъдещето остане на мястото си
и с него останат нещата от бъдещето.

Да останем и ние
тук и сега,
за да няма раздяла,
последно сбогом,
тъга...

За да няма молитва:
"Господи,
направи сърцето ми каменно,
за да преживея мига..."


***

И красотата с красота не се сражава, а се сливат
и като дъга от пролетните небеса струят..."

Като легенда пролетта избликва от недрата на живота
и като реки от земните недра струи...


***
И живеем, без да сме готови
за живота.
И умираме,
без да сме заслужили смъртта.
И се давим в мрака на незнанието за нея.

И живеем слепи
като прилепите денем
в светлината на живота...

Абсолютно сигурно е,
че умира безвъзвратно
само оня,
който никога не е живял


***
И живях сякаш само да удължавам тъгата си...
Какво да правя със себе си, как с дните си да се разпореждам,
срещу какво дните си да разменям, за какво ми е звездната нощ

нощта за какво ми е дадена, или нейните бездни беззвездни или

знойният ден и свирепата зима...

И живея, без да съм се раждал за живота,
и умирам, без да съм узрявал за смъртта...

Гледам на света като на угар разорана,
ненаселена още със семе,
на живота като на бразда, в която никна като зърно и като във зърно ще потъна...

***
Светът живее в мен
и се храни с живота ми и се уригва доволно...

***
Освен самотни хора,
има самотни села,
градове,
даже самотни страни
и държави.

Тъжно е да си самотен човек.
Тъжно е да живееш в самотно село,
в самотен град.

Но най-тъжно е да живееш в самотна страна
и държава,
в която никой не иска да има приятели...


/Това е вариант на едно по-ранно стихотворение от приготвената през 1998 г. за печат стихосбирка "Памет". "Памет" е и името на папката, в която са събрани последните му стихове./

Бележка и подбор: Чайка Христова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник