Брой 25

Литературен вестник

27.06-03.07.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Георг Тракл

Поезия

 

Песен за Каспар Хаузер
За Беси Лоос

Той наистина обичаше слънцето, което пурпурно
изкачи хълма,
Пътищата на гората, пеещата дива птица
И радостта на зеленото.

Сериозно бе неговото обитаване в сянката на дървото
И чисто неговото лице.
Нежен пламък изговори Бог към сърцето му:
О човеко!

Вечерта стъпките му тихо уловиха града;
Тъмната жалба на устата му:
Аз искам да стана кавалерист.

Но го следваше трънак и животно,
Къща и сумрачна градина на бели хора
И го търсеше неговият убиец.

Пролет и лято и хубава е есента
На праведните, тихите му стъпки
Из тъмните стаи на сънуващите.
Нощем оставаше сам със звездата си;

Виждаше, как сняг се сипе в голите клони
И сянката на убиеца в здрачаващото се преддверие

Сребристо се повали на неродения главата.


Покой и мълчание

Пастири погребаха слънцето в голата гора.
От зъзнещото езеро
Рибар извади луната във влакнена мрежа.

В син кристал
Живее бледия мъж, на звездата опрял страна
Или оборва глава в пурпурен сън.

Все пак винаги черният летеж на птиците трогва
Съзерцаващия, свещеното на сини цветя,
Близката тишина мисли забравеното, запален ангел.

Отново нощува челото в лунни скали;
Лъчезарен юноша
Се явява сестрата в есента и черно тление.


Духовен здрач
(Втора редакция)

Спокойно посреща в окрайнините на гората
Тъмно животно
На хълма спира тихо вечерния вятър,

Онемява жалбата на коса,
И нежните флейти на есента
Мълчат в тръстта.

Върху черен облак
Обпътуваш ти, пиян от мак,
Нощното езеро,

Звездното небе.
Все звучи на сестрата лунният глас
През духовната нощ.


Западна песен

О на душата нощния полет:
Като пастири вървяхме ние веднъж покрай здрачаващи
се гори
И покорно следваха червеното животно, зеленото цвете
и мълвящия поток
О, прастарият тон на щурчето,
Кръв кървяща върху жертвеника
И викът на самотната птица над зеления покой на
блатото.

О, вие кръстоносни походи и парещи мъчения
На плътта, падане на пурпурни плодове
Във вечерната градина, където отколе са вървели
набожни апостоли,
Сега само войни, събуждащи се от рани и звездни сънища.
О, нежният метличен сноп на нощта.

О, вие времена на покоя и златни есени,
Когато ние, мирни монаси пурпурното грозде изстисквахме
И около връз засияваха хълм и гора.
О, вие ловитби и замъци; покой на вечерта,
Когато в килията си човекът праведното мислеше,
В няма молитва се бореше за Божията жива глава.

О, горчивите часове на залеза,
Когато вкаменен лик във черни води наблюдавахме.
Но лъчисто издигат сребърните песни обичащите:
Един род. Тамян строи от розови възглавници
И сладката песен на възкръсналите.

Аниф

Спомен: чайки, плъзгащи се по тъмното небе
На мъжко униние.
Спокойно обитаващ ти в сянката на есенния ясен,
Потопен в праведността на хълма;

Винаги вървиш покрай зелената река,
Когато е станало вечер,
Звучаща любов; дружески среща тъмният звяр

Розов мъж. Пияно от синкаво ухание
Докосва челото умиращата шума
И мисли сериозното лице на майката;
О, как всичко потъва в тъма;

Строгите стаи и старата покъщнина
На дедите.
Това разтърсва гръдта на чуждия.
О, техните знаци и звезди.

Голяма е вината на родения. Тежко, техният златен дъжд
На смъртта,
Щом душата по-студени цветове сънува.

Винаги нощната птица вика в голия клонак
Над стъпките на лунния,
Стоманен вятър звучи в стените на селото.


Гибел
(Пета редакция)
НА КАРЛ БОРОМЕУС ХАЙНРИХ

Над белите езера
Са отлетели дивите патици.
Вечер вее от звездите ни стоманен вятър.

Над нашите гробове
Се скланя разбитото чело на нощта.
Под тополи гребем ние в сребърна лодка.

Все така звънят белите градски стени.
Под трънливи арки
О братко пълзим ние слепи стрелки.


На един ранопочивш

О, черният ангел, който се показа тихо от
вътрешността на дървото,
Когато бивахме вечер нежни другари в игри
Покрай синкавия водоскок.
Спокойна бе нашата крачка, кръглите очи в кафявия
хлад на есента,
О, звездната пурпурна сладост.

Но ти слизаше по каменните стълби на Мьонхсберг
надолу,
На лицето със синя усмивка и като ларва чудновато
затворен
В по-мирното си детство и умря;
И в градината остана сребристото лице на приятеля,
Сгушено в листака или в старите камъни.

Душата изпя смъртта, зеленото разлагане на плътта
И бе шумоленето на гората,
Горещата жалба на звяра.
Винаги звучат от тъмнеещите кули сините камбани
на вечерта.

Час дойде, когато на пурпурно слънце сенките видя,
На тлението сенките в голия клонак;
Вечер, когато по здрачени стени пее косът,
Духът на ранопочившия се яви в стаята.

О, кръвта, която тече от гръкляна на звучащия,
Синьо цвете; о огнената сълза
Изплакана през нощта.

Златни облаци и време. В самотна стая
Често каниш мъртвия на гости,
В ням разговор под брястовете покрай зелената река
надолу.



Фьон

Сляпа жалба във вятъра, лунни зимни дни,
Детство, стъпките тихо отекват до черния плет,
Продължителен вечерен звън
Тихо идва примамена бялата нощ,

Превръща в розови сънища болка и бреме
На каменния живот,
А никой не посяга да махне трънливия бодил от
изгнилото тяло.

Дълбоко въздъхна в просъница боязливата душа.

Дълбоко въздъхна и вятъра в разбитите дървеса,
Жалната майчина фигура се клати
През самотната гора

На тази мълчалива скръб; нощи,
Изпълнени със сълзи, огнени ангели.
В голата стена сребристо се разби по детски скелет.



Седмопев на смъртта

Синкаво здрачее пролетта; под прогизващи дървета
Тъмното скита във вечерта и залеза,
Вслушващо се в нежната жалба на коса.
Мълчешком се явява нощта, кървящо животно,
Което бавно потъва зад хълма.

Във влажния въздух мълчи цъфтящ ябълков клонак,
Развързва се сребристо преплетеното,
Умиращо от нощни очи; падащи звезди;
Нежен напев на детството.

Явяващ се спящият изкачваше черната гора,
И ромолеше син поток в подножието,
Та някои бледи клепачи тихо повдигна
Над неговото снежно лице;

И прогони луната червено животно
От бърлогата му;
И издъхна във вопли тъмната жалба на жените.

Лъчист издигна ръце към звездата си
Бледият непознат;
Мълчешком напуска мъртвото рухналата къща.

О на човека разложената фигура: скрепена от студени
метали,
Нощ и ужаси на потънали гори
И на животното знойната дивото;
Безветрието на душата.

На чернееща лодка отпътува той по бляскащи потоци
надолу,
Пълни с пурпурни звезди, и се склони
Мирно раззелененият клонак над него,
Мак от сребристи облаци.


Зимна нощ

Паднал е сняг. Към полунощ напускаш ти, пиян от пурпурно вино, тъмното общество на хората, червения пламък на тяхното огнище. О тъмнината!
Черен мраз. Земята е скована и нагарча въздухът. Звездите ти се скланят към лоши знаци.
С вкаменени стъпки крачиш ти покрай коловозите нататък, с кръгли очи, като войник, атакуващ черна траншея. Avanti!
Червен вълк, когото удушва ангел. Стъпвайки, краката ти звънят като син лед и една усмивка, пълна с тъга и надменност, е вкаменила лицето ти и челото ти побледнява от похотта на студ;
или то мълком се скланя над съня на нощен пазач, който потъна в дървената си колиба.
Мраз и пушек. Бяла звездна риза изгаря носещите я рамене и Божиите лешояди разкъсват твоето метално сърце.
О каменистият хълм. Забравено, тихо се стапя студеното тяло в сребристия сняг.
Черен е сънят. Ухото дълго следва нишката на звездите в леда.
На събуждане камбани звънят в селото. През източната порта влезе сребърен розовият ден.


Преддверието на ада

Покрай есенни зидове, сенки търсят там горе
На хълма звучащото злато
Пасящи вечерни облаци
В покоя на изсъхнали чинари.
По-тъмни сълзи излъчва туй време,
Проклятие, щом на мечтаещия сърцето
Преля от пурпурни вечерни зари,
Унинието на димящия град;
Към крачещият повява златен хлад,
Към непознатия, откъм гробището,
Сякаш го следваше сянката нежен мъртвец.

Тихо звучи градежът от камък;
Сирашка градина, тъмен приют,
Един черен кораб в канала.
Замечтано в мрака се вдигат и спускат
Разложени
И из черни порти
Пристъпват ангели със студени чела;
Синева, мъртвешките жалби на майките.
През нейните дълги коси се търкулна,
Огнено колело, кръглият ден
На земята мъчение без край.

В хладни стаи без смисъл
Плесенясва покъщнина, с костеливи ръце
В синевата посяга за приказки
Нерадостно детство,
Гризе врати и ракли охраненият плъх,
Едно сърце
Замръзва в снежния покой.
Отекват на глада клетвите пурпурни
В прогнилия мрак,
Черните мечове на лъжата,
Като че ли се захлопва желязна врата.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник