Брой 38

Литературен вестник

14-20.11.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

11-СЕПТЕМВРИ

Не вярвам в свещената война

Разговор със Салман Рушди 

 

След 1989 г., когато излиза книгата му "Сатанински строфи", Салман Рушди се превръща в обект на религиозно преследване, обявено от аятолах Хомейни, тъй като е дръзнал да представи Мохамед и последователите му като разгулни мъже... От този ден, животът на автора на "Полунощни деца" (1983 г.) коренно се променя. Заплашван със смърт, принуждаван непрестанно да бяга, Рушди се превръща в символ на борбата срещу религиозния фанатизъм. И много скоро този образ измества образа му на мечтател, влюбен в живота и в езика, който не спира да пише, въпреки изгнанието си. А популярността му неизменно расте...Вълнуваща съдба на един мъж, роден в Бомбай, живял дълги години във Великобритания (където пристига през 1961г.) и решил, след принудителни странствания, да се установи в Ню Йорк, подобно на героя от новия си роман, "Ярост". На петдесет и пет години Малик Соланка, британски преподавател от индийски произход, напуска Лондон и семейното огнище и заминава за Ню Йорк. Той не се чувства добре в кожата си. Обладан е от гняв. Усеща у себе си инстинкти на убиец. И след убийствата на три млади жени го обзема странна паника. В един град на растящо напрежение, професор Соланка колебливо търси своя път...
В актуалния контекст Ню Йорк в романа на Рушди изглежда натежал от предчувствия. Смъртта витае из него, сред баналността на всекидневието... Все така заклинателен и памфлетичен, стилът на писателя е променен в "Ярост". По-линейна, по-проста: твърде проста? Книгата, вероятно би била приета по-равнодушно, ако не бяха събитията от 11 септември...
Писателят, който ни посреща, е парадоксално отпуснат, сладкодумен, внимателен и склонен да се шегува. Разговорът, засягащ сериозни проблеми, често пъти ще бъде прекъсван от смях и саркастични шеги.

Телерама: Вашият последен роман "Ярост" припомня за преместването ви в Ню Йорк през 1999 г. Какъв ви изглеждаше тогава този град? Споделяхте ли представата, която господства, за една палитра от култури и народности?

С.Р.: Познавам Ню Йорк още от 70-те години. Точно когато строяха кулите близнаци. Не, всъщност те бяха построени, но вътре още нямаше нищо... Помня бара на последния етаж; никой не се беше качвал толкова високо. Също така, ни изпълваше усещането, че кулите ще са там до края на света.

Мисля си, че онова, което винаги невероятно ме е привличало в Ню Йорк, е, че е град, пълен с имигранти, с хора от цялата планета, както и от останалата част на Америка. Ню Йорк определено е държава вътре в самата Америка; всички стари нюйоркчани ще ви го кажат. Това е характерна черта за мегаполисите: Париж не е Франция, Лондон не е Англия и Бомбай не е Индия. Впрочем между тези градове и останалата част от страната съществува взаимна неприязън. Например в последните национални шампионати по бейзбол на финала все се срещаха два нюйоркски отбора; на останалата Америка това никак не й се понрави и отзивите по телевизията бяха ужасни.

По същия начин индийците се съмняват в Бомбай - олицетворение на парите, модата и посредствеността, докато Делхи въплъщава властта, а Калкута - интелигенцията. Между Бомбай и Ню Йорк има доста сходства: долната част на града се простира върху полуостров, който много прилича на Манхатън. И когато съм в Ню Йорк, картините от Бомбай се наслагват. Понякога има дори странни съвпадения: Бомбай става английско владение след брака на португалската кралица Катерина с крал Чарлс II през 1661 г. Като естествено, добре защитено пристанище, градът бил поискан като зестра от англичаните, под претекста, че кралица Катерина наистина била много грозна...Оказва се, че Бомбай и Ню Йорк са имали една и съща кралица, понеже именно Катерина дала името си на квартала Куинс.

Телерама: Очаквахте ли нещо необичайно в "нюйоркския начин на живот"?

С.Р.: Определено. В действителност аз имах желание да се установя в Ню Йорк много отдавна, дълго преди фетвата. После нещата се усложниха и се отказах. И когато преди две години видях, че това отново е възможно, си казах, че моментът е дошъл. В Ню Йорк се чувствам у дома. Обичам този град. Много повече от Малик Соланка, героя в "Ярост". Допускам, че това ще разочарова онези, които биха искали да припознаят в него самия мен. Той е много по-твърд, по-критичен към Америка, отколкото аз...Вярно е, че сме на една възраст и идваме от едни и същи места, но приликите свършват дотук. Аз не съм бил прелъстен като дете... Всъщност, на мен ми се искаше да използвам Малик като проводник на някои критики към Америка - свръхизобилието, свръхпотреблението, жените, които приличат на куклички...- и да го докарам до крайност. Тази книга в никакъв случай не е изповед.

Телерама: Разочарова ли ви нещо в Ню Йорк, откакто живеете в него?

С.Р.: Най-много се надявах от престоя ми тук да се роди книга. Разбира се, не съм предполагал, че това ще стане така скоро. Сега, имайки предвид случилото се на 11 септември, "Ярост" ме изпълва с особени усещания. Но когато решаваш да пишеш за настоящия момент, поемаш рискове: вземете Франсис Скот Фицджералд - когато излиза Великият Гетсби, той бива остро критикуван, че е написал лека, повърхностна книга за своето време. А знаете, че днес Гетсби се смята за големия американски роман... Когато се впускаш в подобно начинание, трябва да си подготвен за различни реакции. Преди 11 септември аз посетих няколко големи американски града, за да представя книгата и да прочета публично части от нея. Обикновено хората се заливаха от смях. Човек винаги изпитва удоволствие, когато се разпознава. И така, аз си помислих, че след време "Ярост" ще бъде възприемана като изображение на една епоха. Изобщо не очаквах, че тази епоха ще свърши едва няколко дни след излизането на книгата! За броени минути един съвременен роман се превърна в исторически.

Телерама: Не е ли това доказателството, че писателят усеща неща, които обикновеният човек не може да долови?

С.Р.: Понякога книгата е по-мъдра от своя автор. Някои неща ти идват наум, без да знаеш защо. Много мислих след атентатите, преди всичко за необикновения начин, по който ме притисна тази книга. Пишех друг роман и изведнъж, сякаш по принуда, изникна "Ярост". Не търпеше отлагане. Нямах избор. Нещо ме беше завладяло и ме държеше за гушата.

Телерама: Какво мислите, препрочитайки някои откъси от книгата, като например този на стр. 14: "Америка се подиграва с останалия свят, помисли Соланка, управлявайки подобни богатства с трезвата непринуденост на несправедливо забогателия. Но в тази епоха на изобилие Ню Йорк се беше превърнал в обект и мишена на световните апетити и "подигравката" можеше единствено да увеличи завистта на останалия свят."

С.Р.: Какво мога да кажа? Освен да повторя, че книгата се наложи над мен като нещо необяснимо и неотложно. Онова, което беше метафора, се превърна в действителност. Започвайки "Ярост", аз не бях обзет от желанието да изразявам критично отношение към Америка. Бях щастлив човек, работех върху няколко проекта. Единственото нещо, което изпълваше съзнанието ми, беше разпадането на Римската империя, онзи образ на Рим, когато варварите са пред неговите порти. Ню Йорк ми се струваше дори по-могъщ от Рим. Несъмнено това могъщество превръща града в притегателен център и в мишена. Несъмнено, казвах си аз и не бях единствен, този нечуван разцвет скоро ще свърши. Вече имаше няколко предупредителни сигнала, които сложиха началото на движението надолу... Ако трябваше да напиша книгата днес, не знам дали щях да запазя образа на таксиметровия шофьор - мюсюлманин, който ругае всичко живо по пътя си. Когато книгата излезе, читателите се смееха на този герой. А сега не можем да преброим нападенията срещу мюсюлмани или хора от други народности... Преди няколко дни на една нюйоркска улица беше нападнат Сони Мехта, издател от индийски произход. Градът днес е в състояние на шок, в траур, загубил е своето великолепие. Превърнал се е в място на тъгата. Не само на гнева.

Телерама: При това следите още дълго няма да изчезнат...

С.Р.: Знаете ли, има някои неща, които информацията никога няма да успее да предаде: мирисът на Ню Йорк в момента, шумът, онзи шум, предизвикан от тялото на човек, падащ от стотния етаж. Аз не бях в града на 11 септември, но мои приятели ми разказаха, че това е един продължителен, силен шум, който не може да бъде забравен и е като края на света.

Телерама: А в този момент бихте ли изпълнили таксиметровия шофьор с подобен гняв?

С.Р.: Мисля, че по-голямо значение от ругатните има следното изречение: "Когато си твърде млад, за да си натрупал несгодите на опита, можеш да избереш да се нагърбиш със страданията на този свят." Очевидно, когато човек достигне известна възраст, вече не изпитва нужда да се нагърбва със страданията на света. Вече си има свои и те стигат. Но е интересно да се отбележи, че терористите, отвлекли самолетите, не са били твърде млади, а някои от тях са живеели в Америка от пет или шест години. За тях страната не е била анонимен демон. Цялата тази пропаганда за Америка, олицетворяваща Сатаната и Злото, не може да е звучала правдоподобно на хора, живеещи в нея. Като всяко друго място на планетата, Америка има своите добри и лоши страни. Така че можем наистина да се запитаме за безчувствеността, за съпротивата на хората, извършващи подобни актове.

Телерама: Не мислите ли, че тази съпротива е породена именно от обстоятелството, че живеят на запад?

С.Р.: Много е вероятно. Когато бе изгнаник във Франция, Хомейни, твърдеше, че свежда поглед веднага щом излезе навън, за да не вижда упадъчността на западното общество... Зная, че това, което ще кажа е ужасно, но ми се струва, че днес книгата ми намира оправдание в описанието на ненавистта, която някои изпитват към Америка. То напълно съответства с това, което се случи.

Телерама: Включително и с онова, което наричате американска религиозна истерия?

С.Р.: Със сигурност. Никой не може да бъде избран за президент на Съединените щати, ако не заяви вярата си в Бога. Когато Ал Гор, който е евреин, бе избран за вицепрезидент, в един вестник излезе проучване, което сочеше, че американците са готови да гласуват за всякакви кандидати, при условие, че не са атеисти.

Телерама: Какво мислите за виждането на Ръсел Банкс, според което Джордж Буш и Осама бин Ладен си приличат по това, че и двамата са дълбоко религиозни?

С.Р.: Това е вярно. Едно от първите неща, които Буш направи, идвайки на власт, беше да даде средства на религиозните асоциации. Той е праведен човек. Както и Клинтън, който заблуждаваше за много неща, но никога за религията. Същото се отнася и за Тони Блеър. Впрочем, интересно е да отбележим, че двама от най-големите лидери на западния свят, които освен това са благочестиви християни, се изправят срещу други вярващи. Макар че започвам искрено да се съмнявам дали терористите са били мюсюлмани...

Телерама: Какво искате да кажете?

С.Р.: Ислямът забранява самоубийството! Предвиденото наказание е да бъдеш осъден да го преживяваш непрекъснато... Що се отнася до мен, намирам за твърде повърхностно твърдението, че неправилните действия на Запада са извор на всички проблеми. Това не е достатъчно! Мисля, че мюсюлманите трябва да се запитат защо ислямът като държавна религия никога не е бил в състояние да създаде демокрация... Нито една демокрация! Можете ли да кажете, че Филипините са демократична държава? Индонезия? Алжир? Емирствата? Не... В повечето случаи имаме военна или религиозна диктатура, или пък и двете едновременно. Вижте генерал Мушараф, нашият нов приятел в Пакистан, Асад в Сирия, Садам Хюсеин в Ирак, за да се спра само на най-представителните... и иранските молла и талибаните в другия край на спектъра...

Телерама: Не се ли отнася това за всички религии, в даден момент от тяхното развитие?

С.Р.: Не разбирам много от религия. За мен тя е проблем сама по себе си. Когато си израсъл в Индия, религията е навсякъде, боговете са сред нас, Вишну е в тази стая, Ганеша си води бележки. Те са като едно невидимо население и дали вярваш в това или не, няма никакво значение. Но ако искаш да изобразиш реалността на този свят в книга, си длъжен да държиш сметка за следното: трябва да приемеш идеята, че живееш в религиозен свят. Също толкова действителен и осезаем, колкото масата пред нас.

Телерама: След като се съмнявате, че терористите са били мюсюлмани, смятате ли, че това е война за разпределяне на благата?

С.Р.: Мисля че съвременният дебат върху глобализацията е донякъде изкривен. Господства идеята, че тя е нещо лошо. Според мен е напълно безсмислено да се обявяваш против нещо, когато то е факт! И трябва да признаем, че глобализацията донесе своите плодове. Например, когато сателитната телевизия се разпространи в Индия, тя предложи друг поглед, различен от погледа на контролирания национален канал. Забавно е, когато си помислиш, че Рупърт Мърдок освободи вълните в Индия. Проблемът е по-скоро в несправедливостта, произтичаща от глобализацията. Бихме могли да мечтаем за общество, в което благата да се разпределят по-безпристрастно. В момента в нашия свят има един скрит източник на енергия, наподобяваща океан от лава, която, при определени обстоятелства, може да бъде много позитивна и да доведе до прекрасни резултати, но съществува и тъмната страна на същата тази сила, насилието, омразата... И тя може да избухне във всеки момент и навсякъде.

Телерама: Не ви ли се струва все пак, че омразата е породена от чувството за изоставеност? Когато Масуд все още беше жив, малко правителства му подадоха ръка.

С.Р.: Изобщо не съм сигурен, че Масуд може да се отъждествява със силите на прогреса. Афганистан страда от дълго време... А някога това беше прекрасна страна. Дипломирах се в Кембридж през 1968 г. - хубава година - и веднага след това с един приятел тръгнахме към Индия с една малка кола. Отидохме в Иран, тогава още имаше шах, но страната ми хареса невероятно много; после минахме през Афганистан, където още управляваше Захер Шах. Беше легализирал хашиша - можеше да го намериш навсякъде из пазарите с позлатен царски печат. Имаше първа, втора и трета категория. Нищо не мога да кажа за "Afgan Quality", най-вече за първа категория, която беше много, много добра. Беше невероятна страна, имаше писатели, интелектуалци, беше необикновена. После, през 1973 г., след преврата, който сложи началото на първата афганистанска република, държавата започна да се разпада... Днес би било невъзможно да направиш подобно пътешествие. Във всеки случай твърде малка е вероятността някой ден да стъпя отново в Иран. Не мога обаче да престана да мисля, че навсякъде, където е имало революция, може да избухне контрареволюция.

Телерама: Какво мислите за израза на Антонио Мачадо, който, говорейки за испанците, прогонващи арабите от Испания, каза: "Народът, който въвлече Бог в своята война". Според вас въвличан ли е Богът във войната или става обратното?

С.Р.: Не вярвам в свещената война. Тези хора не се стремят към революция. Тяхната единствена цел е чисто и просто разрушението. Те дори не казват кои са. И тероризмът, който прилагат, не е резултат от нещастията в света. Тъкмо обратното, служат си с тях като с параван, зад който вършат нещо абсолютно неморално... Според мен първото, което трябва да се направи, е да се проследи пътят на парите на терористите. Състоянието на Бин Ладен достигна 300 милиона долара, това са много пари и те положително са внесени в някакви сметки. Проблемът е, че парите са в движение и позволяват да се извършват и други атентати. Опитът на Буш да бъдат замразени тези пари е много сполучлив, но не е достатъчен: под траура желанието за мъст на американците е силно. Независимо от това, имам чувството, че много хора, не особено благоразположени към Америка, останаха учудени от сдържаната американска реакция. Дори поведението на Буш, на когото не съм голям почитател, е впечатляващо. Можехме да станем свидетели на кървава баня.

Телерама: Не мислите ли, че след 11 септември сигурността ви е още по-застрашена?

С.Р: Не, не мисля, по-скоро вашата е застрашена. Всеки по реда си.

Въпросите зададоха: Мари Колман и Мишел Газие
Преведе от френски Стефка Паунова

Преводът е направен по Telerama, octobre, 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник