14-20.11.2001
Год. 11
11-СЕПТЕМВРИ
Ню Йорк, 11 септември,
другото лице на спектакъла
Тиери Жус
1. Връхлитането на реалното време
Поредицата от много мащабни атентати на 11 септември безспорно слага началото на нов етап във войната на образите. Разстоянието между ударите на първия и втория Боинг в кулите на Световния търговски център позволи голяма част от събитието да бъде директно заснето от CNN, без да споменаваме всички любителски камери, чиито материали се разпространиха светкавично. Става въпрос за едно безпрецедентно обръщане на Спектакъла срещу самия него. Не е възможно да знаем дали терористите са предвиждали, че операцията, която са подготвяли от месеци или дори от години, ще има толкова голям медиен ефект, но е ясно, че символичният отзвук на атентатите се разнесе из цялата планета чрез обобщаването на реалното време. Да видиш как кулите-близнаци на Световния търговски център се сгромолясват на живо пред погледите на всички е явление без еквивалент от позицията на образа. Абсолютната мигновеност на събитието представлява не само ужаса в ефир, но и зрелищен удар в сърцето на най-медийната цивилизация, съществувала някога. Има някаква горчива ирония в това да гледаш Америка и нейните средства за масово осведомяване, хванати в собствения си символичен капан. От дълго време знаем, че всеки образ възпроизвежда, дори изгражда. Този път обаче изграденото или възпроизведеното не бяха продукт на телевизията, а на една абстрактна, смъртоносна инстанция без лице, която, заемайки екрана, наложи върху тях собствения им символичен режим и собствения им timing. Понеже тероризмът определено и преди всичко представлява открита манипулация и налагане на надмощие върху образа.
2. Повтарящата се картина
След като събитието бе "консумирано" на живо, образът на атентатите мигновено се превърна в медийна икона. И като всяка медийна икона, тя изискваше почитане, повтаряне и забавяне. Във вечерта на 11 септември и най-вече в следващите няколко дни, можеше да гледаш отново и отново докато се наситиш как вторият самолет се врязва в кулата, като нож в бучка масло, или как двете кули се срутват една след друга. Тези кадри бяха изчистени, забавени, фрагментирани и повторени в многообразие от различни ъгли, което ги превърна в абстракции, а отсъствието на звук подсилваше недействителността им. В близките месеци и години ние ще гледаме често тези иконизирани образи, но те завинаги ще са загубили своята автентичност. Освободени от каквато и да било истинност, очистени от същността си и донякъде "виртуализирани", те никога няма да изпълняват функцията на връщане, на спомен, а ще бъдат само серия от визуални модели, поставяни във всякакви контексти и изгубващи на часа своите корени. Противно на нещата, които може би сте чули тук или там, не образът на разбиващия се самолет в своята неизбежност напомня видеоигра, а по-скоро иконизираният му вид, който го трансформира в абстрактен модел на war-game в медиен мащаб. От момента на повторното си излъчване, кадрите със самолета и срутването на кулите загубиха всякаква буквалност, за да се превърнат в гигантски символ на разпадането на американската империя и силата на Злото...Така да бъде...
3. Изкуството да прикриваш
Многократно бе казано, че този конфликт, така непознат за американците по своята същност, радикално се различава от войната в Залива, особено що се отнася до разпространението на кадрите. Разбира се, мигновеността създаде една доста различна начална ситуация, но в продължението изглежда има известни прилики. След преодолявянето на светкавичността на катастрофата както винаги се задава въпросът за показването на жертвите, загинали или ранени, и на материалните щети. За сметка на купищата развалини, предадени детайлно и от различни разстояния, кадрите с жертвите бяха доста оскъдни. Няколкото трупа, покрити с чаршаф, очевидно обобщават всички мъртви или изчезнали, а тичащият пожарникар, с окървавено лице - всички ранени. И в двата случая един метонимичен образ покрива дълга поредица от образи, които няма да видим никога. Този избор се дължи на принципа за медийна предпазливост - психологическият ефект от кадрите е грижливо премерен, за да бъдат избегнати травмирането, паниката или отчаянието на хората. Само че профилактичният принцип, възприет от американските медии, заедно със защитената зона, недостъпна за повечето камери, не винаги е бил на дневен ред. По време на гражданската война в Руанда, или пък в други райони на света, например в Косово или Босна, потресаващите кадри бяха разпространявани без никакви задръжки навсякъде по света. Сега обаче Америка предпочете да ги замени с други, по-рекламни: предаваха се демонстрации на възраждане - размножаване на американските знамена, действия на спасителни екипи по улиците, колективни бдения с патриотични песни като вид групова терапия. Дори когато е коленичила за почест Америка си остава страната на позитивния образ.
4. Фикция или документалност
В Liberation, както и в Le Mond, бяха публикувани няколко статии, опитващи се да намерят кинематографичния предвестник на случилото се. Изреждаха се трите части на Умирай трудно, Истински лъжи, Марсиански атаки и Денят на независимостта - типични представители на американския екшън. Има нещо смехотворно, дори леко неуместно, в тези анализи, в опитите им да скачат отново вагоните на киното за една ситуация, която не само не се поддава, но и се съпротивлява. Струва ми се, че далеч по-интересно ще бъде да се наблюдава (в близките месеци, или дори години) стратегията за възпроизвеждането на катастрофата, която Холивуд ще разработи. Дали ще станем свидетели на дефлацията на екшъна, както филмовата индустрия, изведнъж твърде смирена, или по-скоро твърде предпазлива (до степен, че премиерите на някои филми бяха отложени, а рекламният клип на Spiderman, където виждаме как един самолет се е оплел в паяжина, опъната между Близнаците, бе спрян) един ден след атентатите искаше да ни убеди или, напротив, на стратегии за пресъздаването на събитието, под прикритието на хуманността? Определено залагам на втората хипотеза. И докато чакаме фикцията, не ни остава друго, освен документалността, която понякога изниква изневиделица на екрана, в промеждутъка между хиляди новини и репортажи, като например петнадесетминутният "филм", заснет в сърцето на Ню Йорк, три дни след атентатите, от Лорънс Хайм. Видях кадрите случайно, в два часа сутринта, по информационния канал на Canal+. Разходката из този объркан Ню Йорк се отличаваше с рядко сдържан и ненатраплив коментар и показваше една друга същност на нещата, отсъстваща в повечето репортажи. Образът на тези американци, събрали се около огъня в центъра на Ню Йорк (подобно на закъснели скаути), които се опитваха да съединят отново парчетата на своето съзнание, приличаше на халюцинация и в същото време поразяваше с реализма си. За петнадесет минути, в човек можеше да се зароди вярата, че е видял какво наистина се случва в Ню Йорк...
5. Реторични въпроси
В телевизията, освен образи, има и думи, много думи. Най-напред са неизменните надписи на CNN, които се променят всеки ден, преминаващи от "America under attack" в "America at war", а след това и в "America’s new war", като отражение на промените в изявленията на Буш. Следват безкрайните коментари на журналисти, политици и всякакъв род специалисти и реторическите подхлъзвания, наблюдавани в тях. Чухме множество пъти политиците и журналистите да говорят за "цивилизован свят". Типичен пример: "Цивилизованият свят е във война с тероризма". Можем да отдадем този израз на емоцията, на пропагандния език, или дори на една дълбоко американска реторика, където религиозната лексика е в неразривна връзка с политиката, както посочи и Юбер Ведрин по повод на израза на Буш за "битката между Доброто и Злото". Въпреки това възниква въпросът за пределите на "цивилизования свят". Къде започва той? Къде свършва? Къде минават границите му? Може би спират пред вратите на Афганистан? Или пред тези на Ирак? Или пък пред вратите на страните, които не поддържат горещо американците? Същите въпроси са валидни и за думата "война". Какво точно означава "война"? Ако тероризмът и борбата срещу него представляват война, то не започна ли тя преди много време? На всичките тези въпроси телевизията не може да отговори. Все още е по-благонадеждно да погледнем в речниците...
6. Две малки думи
В крайна сметка, най-силният образ от този напрегнат период е заключен в един израз, в две думи. Това е образът на "черните запетаи", формулиран от борсовия посредник Джеймс Уитни, който е наблюдавал, смаян от своя прозорец, атентата срещу Световния търговски център. "Черните запетаи" са хората, които скачаха от кулите, обзети от ужаса, че ще изгорят живи - образ, отличаващ се с неповторима студенина и сила. Сякаш тези две думи кристализират в себе си човешкото измерение на катастрофата, нещо, което всички панически или гневни викове, вкарани в телевизионната реторика на ужаса, не можаха да сторят. Понеже образът, роден от думите, съдържа едно незабравимо, твърде старо измерение, което телевизията и нейните повтаряния не познават. Единствено той е в състояние да осуети диктатурата на реалното време, с която сме облъчени. Единствено той ни дава фигуративното измерение, което ни липсваше, за да осъзнаем, че невъзможното е възможно. "Мога да ви кажа само, че вече никога няма да мога да затворя очи, без да видя как Запетаите падат от небето, тези тела, извити като черни запетаи, скачащи от десетки прозорци на сградата, срещу моя офис", коментира Джеймс Уитни. Могъществото на словото....
Преведе от френски Стефка Паунова
Преводът е направен по Cahiers du Cinema, octobre 2001
