14-20.11.2001
Год. 11
Тялото
Шон Джиймс Роуз
Тялото, рисувано днес от писателите, се бори, то живее в своите граници и изживява границите си като истина. За да се постигне един нов реализъм.
Тялото извървя дълъг път през последните три години... Началото бе сложено от Мишел Уелбек, който показа в Елементарни частици игричките на група старчета в един къмпинг New Age. Тялото там беше голо, грубо, първично и сексуално пасивно. Нещо като тъжно месо, мечтаещо за колективна радост.Преди няколко месеца Катрин Мийе затвърди тенденцията със Сексуалният живот на Катрин М., клиничен разказ за един живот, осъден на секс, в неговата най-изобретателна форма. Срещи, завършващи с оргии, главозамайващ брой от мъже, поклащащи се върху една жена. Тялото е голо, грубо, механично и обезличено. Двете книги пожънаха голям успех и онова, което досега можеше да се смята за феномен, вече е факт, дори норма.
Разбира се, отговорът не закъсня: голяма част от младите автори във Франция превърнаха тялото в главен герой на своите книги. Тяло, което ту жадува оргазма, ту въплъщава търсенето на сексуална идентичност, ту бива измъчвано от другите, от себе си или от болести, ту се оказва видоизменено от медицината или технологиите. Накратко, тяло, което минава през много преживявания, през много усложнения, подобно на всеки литературен герой. Преживявания прозаични, неспокойни, жестоки, жалки, каквито изисква съвременността.
Тялото, превърнало се в главен герой, вече не говори нито за душата, нито за То, нито за света, нито за съществото. То е грубо, анатомично, органично, механично, генетично. Всеки път, когато те гледам да ядеш яйца, имам чувството, че вкусваш яйчниците ми, пише Клер Кастийон в Таванът. Бог е мъртъв, утопиите също, а философията на субекта е пред разпад. Затова изобщо не е изненадващо, че физиката измества метафизиката, а биологичните новости - въпросите на психоанализата. Край с онези славни, хубави, красноречиви или лирични тела, проводници на възвишени размисли или на дълбок психологизъм.
Одисей е здравеняк, Исус-костелив, Наполеон-широкоплещест, Лорензачо - прозрачен, а героите на Мишел Уелбек - съсухрени. Какво да кажем... Времето е реалистично, веристично, материалистично. Не знаем дали Одисей е страдал от енуреза, дали е спял с чорапи или как е произнасял "вагина"... Ако Омир ни разказваше историята днес, със сигурност щеше да уточни тези въпроси.
Трябва да се отбележи, че вече изобщо не ни правят впечатление думи като: "дупки", "пенис", "задник", "содомия", "делтовиден мускул", "трицепс", "разлюлей ме", "слип", "сърбеж", "булимия", "слузест", "изпражнения", "стегнати ръце", "естрогени" и куп други сочни гъделичкания в съвременните романи. Нещата са се променили дотолкова, че описание като: "тя бе на ръба на припадъка, когато видя своя любовник, обут с бели слипове, твърде широки и с разтегнат ластик" - днес изглежда изключително сантиментално. Почти толкова демоде, колкото и Мадам Бовари...
Езикът, свеждайки с нарастваща язвителност тялото до неговата тривиалност, всъщност изразява всички тревоги на епохата. Понеже, както пише Пол Арден в Тялото-образ: човешките фигури в изкуството на ХХ в.: "Отношението на твореца към тялото през ХХ в. се проявява в многозначителни символични явления, засвидетелствани от историята: 1) почти окончателно изоставяне на понятието corpus като божествена същност; 2) разпространяване на материализма, който проправя път на теориите за "човека-машина", основа на една по-скоро техническа, отколкото нравствена връзка с тялото; 3) дълбока криза на хуманизма, от която произхождат трагедиите на историята, започващи с финалната Развръзка. [...] Творческото изображение на тялото повтаря тази еволюция. То приема една колеблива, непрестанно променяща се форма, често пъти жестока и античовешка, понякога доведена открито до заличаването на самия обект."
Признаци за подобна бруталност намираме в склонността на някои автори да представят тялото на части. Сякаш самото то, след всичко останало, става някак несигурно. Сякаш този пъзел от органи може да илюстрира трудността да притежаваш идентичност или хаоса на свят, чиято цялост вече не чувстваш.
Такъв е случаят с Режин Дьотамбел, която в Стаята на ехото разказва как един млад мъж, разбирайки, че е неизлечимо болен, решава да общува със съпругата си само по телефона. Превръща се в глас. Не иска да й даде нищо повече от своето тяло. Взаимното желание тук е сведено до нежно тълкуване на шушукания и мълчания. "Тя му каза, че слюнката му бълбука като хладка вода в лула за опиум. И той я пита какво знае за това, но е щастлив.[...] Топлите изпарения на дъха й, когато дълго време беше дишала срещу слушалката, също я изпълваха с вълнение. Тя сливаше топлата струя с дъха на Ференк и вече нищо не й липсваше, беше напълно щастлива."...
Този нов реализъм, при който тялото се раздробява и всеки се пита какво му се полага, не се сродява с нихилизма. Напротив. Той демонстрира дълбока загриженост да изиграе отново дадеността, да приключи с книгите, натежали от многословни излияния, психоекзистенциалистични любезности и красив стил. Да се намести в онова, което Антонен Арто нарича човешко тяло - "едно бойно поле, където би било хубаво да се върнем."
Излизане от измисленото, мечтаното или идеализираното тяло. Тялото, рисувано днес от писателите, се бори, то живее в своите граници и изживява границите си като истина. В книгата си Мускули, Патрис Робен се придържа точно към тази перспектива, разказвайки как едно момче стяга своите коремни, заднични и гръбни мускули, за да бъде достоен син на баща си. Понеже тялото е единствената им обща територия. Така за момчето тялото се превръща в "аз".
Същото чувство преобладава в творбата на Ришар Моржиев Твоето тяло. За да не бъде мъртъв, след като всичко е загубено заедно с жената, която го напуска, писателят говори за тялото си, възстановявя плътта си, пробитите си органи, раздробени от отсъствието. Той вика, назовава се, разпознава се, възстановява целостта си: "Погледни, докосни лявата си ръка. Погледни свивката на лакътя си, гънките по нея, напомнящи затворен клепач. Изпъни и свий ръката си, усети как надуващият се бицепс се изпъва в същия момент, в който се изпъва и ръката ти.[...] Кажи си, че си тяло, което е срещнало друго тяло и че ако това тяло те напусне, ще ти остане твоето собствено, тоест всичко."
Маниерът, който имат някои писатели - по-специално жените - да засягат фундаментални въпроси чрез фундамента (задник, пол или стомах) е друг начин да се каже, че не съществува нищо друго, освен тялото, а в тялото се съдържа всичко. Така, организирайки в книгата си, Порнокрация, среща между мъж и жена, която му плаща, за да я гледа, назовава, докосва, Катрин Брея опитва "да отвори, да скъса, да разкървави плътта", за да покаже как "две тела, притиснати диво в озверялата плът, се освобождават дори от безсрамието на консумацията, заради лекотата на същността...
Вече сме далеч от Рабле. Тялото и полът, месото и плътта, ужасът и екстазът в творбите на тези писатели, изразяват несигурната идентичност, разпръснатата цялост, желанието да назоваваш. А може би и желанието да спасиш тялото от физическата разруха, пишейки го...
Преведе от френски Стефка Паунова
Преводът е направен по Lire, septembre 2001
