14-20.11.2001
Год. 11
Амос Житай и Артър Милър - срещата
Дали идентичността на Израел е
невъзможна? От филм във филм Амос Житай
задава този въпрос: в "Раят",
адаптация по новелата на Артър Милър (Посредствено
момиче), кинорежисьорът още веднъж
обръща внимание на раждането и трудната
неосъществимост на една държава,
изградена върху разделението.
Проследявайки група заселници в
годините 1940-1944, той противопоставя
различни митологични образи: съпругът-марксист
(Томас Джейн), изцяло отдаден на
създаването на Израел, по-късно участник
в Еврейската бригада; интелектуалецът-библиофил
(Люк Холанд), изчерпан от миналото,
заслепен от един нереалистичен проект
за съжителството на народностите в
областта; бунтарката с фуражка (Дафна
Кастнър), избягала в своето мазе, където
прави бомби, за да взривява англичаните;
старият мъдрец (Артър Милър), заселил се
в Америка, който се съмнява, но се надява;
и накрая инициаторът-търговец на
недвжими имоти (Дани Хюстън),
интересуващ се единствено от печалбата,
който иска да натрупа богатство,
купувайки парцели в пустинята. В центъра
на този водовъртеж, на тази плетеница от
герои, се чува ехото от войната в Европа:
всеки следва съдбата си, докато не идва
нацисткият геноцид.
Никой няма да излезе незасегнат от този
вихър: единствено Саманта, изоставената
съпруга на марксиста, ще намери
свободата си в края на филма. Раят, а след
това? След това ще има много други битки,
много други жертви, много други бури.
Очаквайки, Саманта (Саманта Мортън) ще
види провала на всички герои: един се
обесва, друг е заловен от англичаните... В
последния кадър на "Раят" виждаме
Саманта на улицата да се отправя към
едно несигурно бъдеще. С вдигната глава.
Мълчаливо. Най-после тишина.
В известен смисъл с този филм Амос Житай
отдава почит на баща му (един от героите
е архитект и чете Гропиус като него) и на
това хаотично минало: както в "Кадош"
или "Кипур", той приема един
статичен стил, при който героите говорят
с лице срещу камерата сякаш са на
театрална сцена. Единствените промени
са диалозите: в "Раят" всички се
избягват, търсят и провалят с думи. Оттук
идва и продължителността на един кратък
филм (час и половина), в който авторът се
освобождава от романтичната митология и
клишетата като Обетованата земя, място
на братсво и единство. Както казва Амос
Житай: " И днес все още този
двунационален проект се издига от
Средния изток като изгубения рай, който
няма да видим никога, поради огромните
загуби, причинени от националистичната
идея. Чрез моите филми аз се опитвам да
намеря отговорите, но не ги намирам, или
пък те са твърде ограничени."
В периода на подготвка на снимките
Амос Житай се среща няколко пъти с Артър
Милър и иска да му предложи ролята на
бащата. Едва след дълги разговори за
структурата на "Раят" режисьорът
успява да победи колебанията на
писателя, който, в този филм, изгражда
един от най-силните образи.
Амос Житай - Артър, бих искал да ви поверя една роля в "Раят".
Артър Милър - Коя?
А.Ж. - На бащата. Говорих със съпругата ви, тя намира, че идеята е много добра.
А.М. - Защо аз?
А.Ж. - Във филма има петима главни мъжки образи и ми се струва, че те трябва да бъдат изиграни от своеобразни личности.
А.М. - Гледах по телевизията един човек, който отговаряше напълно на описанието ми на бащата, докато аз съм далеч от него. Той беше секретар при Никсън... Каспър Уейнбъргър.
А.Ж. - По времето, когато искаше да направи "Крал Лир", Жан-Люк Годар се беше свързал с агента на Ричард Никсън, за да му предложи главната роля. Той намираше избора за очевиден, понеже, както казваше, Никсън също изгуби своето кралство.
А.М. - Разбира се, че Никсън можеше да въплъти образа! Щеше да изрази всички емоции! Но може би беше малко старичък... Досадното е, че киното използва само млади хора. Днес повечето от актьорите не са минали и трийсетте.
А.Ж. - Тъкмо затова се сетих за вас, с риск да променя някои от чертите на героя.
А.М. - Знаете ли кой актьор виждам в ролята на бащата? Ричард Уидмарк. Ще бъде чудесен. Но макар и приятел, той никога не би приел да застане отново пред камерата. Както всички велики актьори, и той накрая я намрази. Колкото до мен, аз нямам телосложението на героя. Погледнете ме за момент: наистина ли мислите, че имам вид на финансов магнат? Представям си го по-скоро нисък и дебел...
А.Ж. - Казах ви, че можем да направим някои уточнения. Бихме могли дори да снимаме вашите сцени в Ню Йорк.
А.М. - Повторете това...
А.Ж. - Ако снимаме в Ню Йорк, ще свършим само за ден.
А.М. - Това променя доста неща.
А.Ж. - Толкова бих искал да ви имам във филма.
А.М. - Не съм сигурен, че притежавам нужния талант.
А.Ж. - А аз съм абсолютно убеден в обратното. Дори на мен ми се е случвало да играя, а го правя доста по-зле от вас.
А.М. - Знаете ли, аз....
А.Ж. - Решено е. Ще снимам сцените ви в Ню Йорк. Толкова ще съм щастлив да приемете....
А.М. - Перспективата да останем в Ню Йорк ми допада. Не се виждам...
А.Ж. - ...да пътувам до Израел.
А.М. - Именно. Никога не съм вярвял,че ще стигна дотук, но вече не понасям самолетите, не се чувствам добре в тях. Да предположим, че приема предложението ви да снимаме в Ню Йорк, как ще го направите?
А.Ж. - Ще го направя, това е всичко. Снимките ще са на закрито, ще се направят декори само върху една платформа. Няма проблеми.
А.М. - Питам се дали наистина си струва да си отваряте толкова допълнителна работа.
А.Ж. - Обичам ви.
А.М. - О!...
А.Ж. - Не е главната роля, но самото ви присъствие ще има невероятно символно значение.
А.М. - Трябва да направим всичко възможно ролята да не стане главна. Това е малка роля и ще се разберем да я направим още по-малка! О, Боже... Преди можех да направя всичко...Днес не се чувствам способен за нищо. Нямам желание да се движа.
А.Ж. - Значи мога да приема като придобивка обстоятелството, че ще мога да ви заснема в Ню Йорк за ден или два, ако доведа целия екип тук. Разбирате ли, трябва да обмисля работния си план...
А.М. - Забравих колко сцени имаше бащата.
А.Ж. - Три. Ще ги снимам, след като съм готов със снимките в Израел. Това ще бъдат последните два дни от снимките. Но жена ви ще бъде разочарована. Беше толкова щастлива, че ще отиде в Израел.
А.М. - Всички ще си кажат: "Но какво прави той в този филм?"
А.Ж. - Филмът е скромен. Вие не търсите показност.
А.М. - Казвате, че сцените са три...
А.Ж. - Те следват драматичното развитие на интригата: една в началото, една в средата и една в края.
А.М. - Не искам да бъда коментатор на сценария.
А.Ж. - Успокойте се, няма да се случи подобно нещо. И така, приемате ли?
А.М. - Сдържано, но добре, съгласен съм. Припомнете ми контекста на сцените ми, моля ви. Опасявам се, че съм позабравил начина, по който бяхте променили новелата ми.
А.Ж. - В първата сцена Саманта и Дов Ернст, нашата американска двойка, излагат утопични идеи по отношение на Палестина, а вашият скептицизъм се опитва да ги върне обратно към сдържаността. Времето минава, братът на Саманта решава да замине в Палестина и да купи арабски земи, за да печели, и преди това вие разговаряте с него. Намесвате се отново, когато той решава да се върне в Съединените щати.
А.М. - Значи всеки герой има своя специфична причина да отиде в Палестина.
А.Ж. - Точно така. Действието се развива в началото на 40-те години: Саманта и Дов отиват там от ционистически убеждения, братът на Саманта - за да спечели пари, а библиотекарят от Виена, който ще стане любовник на Саманта, е въодушевен от идеята за мирно съжителство на евреи и араби.
А.М. - Това предполага, че всички герои съзнават много ясно какво се случва по това време в тази част на света. Понеже в края на 30-те години Съединените щати бяха ужасяващо антисемитска нация. Войната се приближаваше с бързи крачки и американците смятаха, че ако се наложи да влязат във война, това ще е заради евреите. Казваха: "Хитлер преследва евреите и именно за тях нашите момчета ще жертват живота си." Подобен род антисемитска пропаганда беше излъчвана всяка неделя в едно радиопредаване, чийто водещ, отец Къфлин, биеше всички рекорди по слушателска аудитория. Той бе начело на едно движение, кръстено Червения фронт, и се наложи Рузвелт, който не понасяше антисемитизма в своя открито проарабски настроен департамент, да нареди на ФБР да го свали, за да се реши най-накрая католическата църква да го отлъчи.
А.Ж. - Спомняте ли си дали палестинският въпрос занимаваше американската еврейска левица през 40-те години?
А.М. - Запознах се с хора, които го вземаха много присърце, било заради религиозни причини, било заради ционизъм. Но като се има предвид, че по онова време Израел още не съществуваше, никой нямаше желание да отиде сам в пустинята, за да основе държава сред пясъка. Аз самият израснах сред поколение на евреи емигранти, които бяха напуснали Европа през 1870, 1880 и 1890 г. За тях Европа трябваше да остане където беше, изобщо не искаха да се връщат обратно и единственото им желание беше да станат американци. От тази гледна точка ционизмът беше в пълно противоречие с подобно състояние на духа, понеже изискваше далеч по-дълбоко идентифициране с еврейските корени. Всъщност беше достатъчно да се запишеш, например, в демократическата партия, за да съществуваш като евреин политик.
А.Ж. - Нека си представим, че в близко или не толкова близко бъдеще израелската държава внезапно отслабне пред безразличния поглед на администрацията на Буш, мислите ли, че американците ще кажат: "Защо да излизаме на фронта заради тези израелци?"
А.М. - Да, така мисля. Американската култура е напоена от едно дясно християнско течение и това не датира от днес. И с помощта на някои фанатици отдясно, които Буш качи на власт, всъщност има голяма вероятност Историята да се повтори. Но в историческия контекст на филма не знам дали подобен анализ би бил възможен.
А.Ж. - Напълно съм съгласен с вас, че през 30-те години никой на предвиждаше създаването на еврейска държава. Трябваше да чакаме до 1967 г., за да стане действителност. Дори след войната в Синай през 1956 г., Израел още не е убеден в своята жизнеспособност. Според израелците само една друга военна кампания можеше да потвърди съдебно онова, което считаха за преходен епизод.
А.М. - Каква диалектика! С подобно мислене това може да продължава с години...
А.Ж. - Никой на може да каже кога и как ще завърши тази история. Израел винаги иска да е една глава напред със съдържанието. Ситуацията се променя всеки ден и накрая започваме всяка сутрин да си задаваме въпроса кой има право: израелците или палестинците?
А.М. - Положението на арабите в Израел е невъзможно..
А.Ж. - От дълго време те са подложени на ужасяваща дискриминация и това започва да им омръзва. В Израел все още има арабски села, които нямат течаща вода!
А.М. - Ако избухне нов конфликт между араби и израелци, той ще е поне трети, нали?
А.Ж. - Нещо такова. Израел винаги е представлявал зона на размирици. Това е място, в което не може да има спокойствие. В израелското мислене се съдържа някаква фундаментална войнственост.
А.М. - Колко са жителите на Израел?
А.Ж. - Около шест милиона и населението непрестанно се увеличава, въпреки ограничената територия.
А.М. - Ако Ню Йорк не беше така препълнен, можеха да се заселят тук!
А.Ж. - Да, жалко...
А.М. - Това, което ме убива, е, че най-кръвопролитните сблъсъци са между народи, които споделят повече или по-малко един и същ Бог. Погледнете Северна Ирландия... Прилича на някакво състезание, сякаш всеки иска неговият Бог да пристигне пръв.
А.Ж. - Във всеки случай идеално би било да се достигне до взаимна независимост, основаваща се върху стабилни и постоянни връзки.
А.М. - Съгласен съм. По времето, когато Съединените щати още били колония, непосредствено след Революцията, границите между щатите били много ясно очертани. Вие сте от Ню Йорк, вие сте от Кънектикът, вие - от Пенсилвания, и онези, които искали да купят парцели извън своя "собствен" щат, нямали право. Сякаш били отделни народи. Без заплахата от една прекратена гражданска война, може би щяхме да сме си там и днес.
А.Ж. - Все пак имаше гражданска война.
А.М. - Именно там се разигра всичко. Югът не е имал никакъв шанс да я избегне и ако, по чудо, бе успял да противодейства, сега щеше да има милиони убити. Нещо, което не възпрепятства някои щати като Алабама или Мисисипи да възприемат едно поведение на полуавтономност.
А.Ж. - Точно това се случва и в Близкия Изток: търсене на автономност в пълно противоречие с логиката на историята, откъдето произтича и вулканичността на положението. Всеки момент то може да изригне.
А.М. - Проблемът е, че нито в Израел, нито в Палестина има много природни ресурси.
А.Ж. - Днес това вече всъщност не е проблем. Африка е изключително богата на природни ресурси, а вижте в какво състояние се намира континентът... Проблемът идва по-скоро от обществената органицзация, от науката...
А.М. - Боже, в къкъв свят живеем! Всичко се променя, всичко върви толкова бързо. Нищо от нещата, които правим, не е трайно... Някои нюйоркски сгради, построени преди двадесет и пет години, вече са на път да се срутят. Никой не го е грижа дали ще ги ремонтират или ще построят нови.
А.Ж. - Днес израелците имитират американците. Разрушават с всичка сила. Ако остане някаква следа от каквото и да било...
А.М. - ...те я изтриват. Това ми е познато. Преди години Мерилин (Монро - б. пр.) искаше да си купим къща и Франк Лойд Райт ни приружи в търсенето. Когато попаднахме на стара ферма, разположена на място, което ни харесваше, той каза точно: "Трябва да сринем до основи това". Това нямаше никаква стойност в неговите очи. Всъщност, единственото нещо, което оцелява, е любовта. А единственото, което превръща в трайно, нещо, което е било предназначено за разрушаване, е изкуството.
А.Ж. - Виждате ли, само заради това, което току-що казахте, беше необходимо да приемете да участвате в моя филм.
Преведе от френски Стефка Паунова
Преводът е направен по Le Nouvel Observateur, 2001
