14-20.11.2001
Год. 11
ПРЕЛИСТВАЙКИ
Тялото или ужасът от идентификацията
в романа на Емилия Дворянова "Госпожа Г."
Да говорим за философия на идентичността в даден текст не е лесно начинание. Като начало ще приемем, че всяко слово гради някаква история, т.е. конструира субект. Оттук това, което можем да отбележим, е, че романът на Е. Дворянова много внимателно подбира начините, чрез които изказва персоналността на своята героиня. Той избира многогласието, различните оптики на гледането. В този аспект "Госпожа Г." е текст, който полемизира върху статуквото на знаците в света, както и върху човека, встъпил в ролята на техен тълкувател. Романът поставя пред нас множество въпроси относно това доколко е валидна една интерпретация относно даден субект и възможно ли е обектното му подчиняване, в границите на дискурса да релативизира същността. Или жената - госпожа Г., Тальо, Бета, Елизабета ще остане винаги отвъд думите, идентичността й ще се приплъзне зад маските на наративното й случване, в множеството имена...
Всяко изказване на нечия персоналност е и насилие над субекта, и тогава езикът е белязан от болката на едно разцепване с личността, която описва: "... онзи болезнен език, кръжащ около безгласната гласна, засядаща в гърлото ..."
Така идентичността на госпожа Г. непрекъснато ще флуидира, ще се изплъзва от всяко говорене, което се опитва да й натрапи визия за собствената й същност. В този аспект езикът е болка, а удоволствието да говориш за някого е потопено в мазохистичната наслада от липсата на връзка с него.
В тази книга субектът се конструира от няколко разноречиви парадигми - на воайора, на детето и на самата госпожа Г., която миметически обговаря субектното си пространство. И тогава въпросът опира не само до това коя е госпожа Г., но и защо е необходимо идентичността й да се случи с реторическите стратегии на прочита, пък бил той и авторефлексивен, когато тя сама заговаря за себе си.
Би могло да се отговори, че романът борави с липсата като с конструкция на прочита. Персонажите говорят за другия чрез себе си и така конституират паралелно две идентичности - чуждата и своята. За да бъдат разгърнати наративните практики в романа обаче, този, за когото се говори, обектът на желанието, трябва да отсъства. Само смъртта на субекта, мнима или реална, взела формата на отдръпване, може да провокира фабулирането.
Възрастните в романа живеят с усещането за крайността си и нейната проблематика генерира разказването. Така дискурсите в текста ще бъдат впримчени в еротизма като опит за нихилирането на смъртта. Потокът на изказването, неговите следи под формата на дневник, който воайорът оставя, и мислите на госпожа Г., ще бъдат трансгресия спрямо границите на съществуването. Опит в говоренето да се избегне смъртта. Човекът в романа е обручен на словото. Нещо повече, нуждата да се говори е слята с желанието по другия или с автоеротичното единение със собствената ти личност. Елизабета ще разказва за себе си, защото това гарантира нейното съхранение, отвъд регреса на писмото, което воайорът оставя. Нейната реч ще бъде провокирана от потребността да сглоби отново идентичността си, след първоначалното й маркиране в чуждото слово: "... вярно е, че всичко е знаел, само че това не сам аз ..."
Съпротивлението й ще прекосява всеки глас, който се опитва да я съгради в неотменимостта на писмото, защото чуждият текст е смърт. Той ни лишава от нашата собствена онтология. Съпротивите на героинята ще са насочени срещу накърняване на правото й да притежава себе си, на свободата й да има тяло, което не трябва да бъде разглобявано в оковите на чуждия дискурс: "...а той твърди, че тогава се е слял с тялото ... каква ужасна измислица ..."
Текстът на воайора е начин да се експлицира желанието му за слятост с обекта-тяло на собствения му еротизъм. Той използва плътта на леки жени като посредник, за да достигне до истинността на желанието си. Не в реалната слятост, а чрез чуждостта на множество обекти-без-лица, умъртвени в синтаксиса на собственото му писмо. По този начин воайорът парадоксално лишава госпожа Г. от тяло, от правото й да бъде. Ако можеш да припознаеш една жена в друга само поради анатомичните съответствия, садомазохистично идентифицирайки се с насиления субект, то ти отказват свободата на другия да съществува за себе си. Тялото не може да бъде припознато, защото е онтологически зададено като единствено. Маркер е на нечия идентичност, която не може да бъде разглобена в простотата на половата еднаквост. Еротизмът се случва единствено в непосредственото сливане на две същности, а не посредством двойниците на тялото-жена, съмозалъгващи воайора със собственото му опиянение.
Ако някой се опитва да те лиши от тяло, то той те деперсонализира:
"... аз не съм госпожа Г.,
аз не съм госпожа Г.,
аз не съм госпожа Г...."
Това повтаряне, което се разтваря между буквалността и метафориката, е желание да избягаш от всеки натрапен ти образ, защото има ли означаващо и означаемо, то връзката, сетивността на допира с вещите е накърнен. Ако бъдеш обект на един дискурс, то самата ти идентичност е разполовена. Образът анулира тялото. В калиграфията на почерка допирът и усещането за другия закърняват в окръглеността на знаците. Изчезва и цялостният субект: "... а буквите са красиви (... ) отначало ги гледа дълго, без да чете, после се гмурна и я завлече ... така остана без дъх, дъх няма в тези букви, нанизали се като магия,
и всички те са пална лъжа."
И ето потопеният в текста е мъртъв ("дъх нямам"). Той няма тяло, защото е реконструкция. Може би истинската смърт на госпожа Г., която романът предвещава, е и смърт-спасение, защото е отвъд смъртта-симулация, която прочитът на нечия идентичност налага. Ако воайорът е метонимия на погледа и словото му е подвластно на желанието на окото, то той наистина се нуждае от тяло, чрез което да бъде. Това е неговото насилие над субекта, а също и ужасът на госпожа Г. по начина, по който настоящата интерпретация го схваща.
Ако нормата на погледа е насилие над образа, то би трябвало да се отхвърли ужасът от всеки чужд прочит, затваряйки го в кухината на невъзможната идентификация. Чрез погребението на воайора госпожа Г. отхвърля и насилието да бъде обект, което зачерква волята й. Може би детският глас в романа задава още една алтернатива на светоусещане. Неслучайно той рамкира романовата тъкан, бидейки начало и край. Детето е отвъд нормата. Неговите действия могат да бъдат прочетени като трансгресия от възрастния (попадането на Маги в олтара), но самият детски свят е една смесица от игра и реалност, в която социалните норми не съществуват. Следователно Магдалена изказва истината, доколкото стои отвъд табутата на обществото. Това би могла да бъде и една от стратегиите за прочит на книгата, защото пред себе си имаме текст, който побира в себе си множество гласове и неговата рецепция винаги остава отворена ...
Кристина Йорданова
