14-20.11.2001
Год. 11
СЦЕНА
Животът като незавършен сценарий
"Охранители" от Джон Годбър в Малък градски театър "Зад канала"
През 1977 г. английският драматург Джон Годбър създава първия вариант на пиесата си "Охранители", а през 1990 г. той завършва последната си версия на същия текст, като включва общо четири персонажа в авантюрата да бъдеш британец от края на двадесети век. Докато наблюдавах театралния живот на "Охранители" /Малък градски театър "Зад канала"/, съпоставих сюжетната линия на конкретния драматургичен текст с творчеството на шотландския рейв идол в литературата Ървин Уелш. Между "Охранители" и всичко, което знаем за прозата и драматургията на Уелш съществува тънка, но достатъчно осезателна, червена нишка. Независимо от дистанцията на времето, атмосферата на "Охранители" се намира в добра комуникация и с творчеството на филмови режисьори от ранга на Дани Бойл или пък Кен Лоуч, които отделят внимание на придънно, ниско стоящите в йерархията социални съсловия.
Спектакълът "Охранители" /реж. Съни Сънински/ е повод да се върна назад във времето и да си припомня един друг, любопитен негов проект "Портрети" по А.П.Чехов, /Държавен куклен театър -Варна/. Тогава, както и в тази премиерна постановка на Съни Сънински, режисурата разчиташе на поливариантността от символи и среда, изградена благодарение на едно единствено, но твърде изкусно използвано на сцената средство- портретната рамка /сега сценичното средство се различава от рамката, но отново осъществява успешно множество функции/. На сцената се разказват паралелно три истории, свързани със света на жените, мъжете и охранителите. Охранителите са особен вид човешка порода, която надскача качествата на мъжете и жените, защото възприемат техните проблеми от мястото на професионалната им значимост - да опазават реда в една дискотека. Спектакълът започва с почти мюзикъл - звучащо начало, стремящо се да пофлиртува със съвременната българска поп ситуация, за която имената "Ъпсурт", Мариус Куркински, както и вградени текстово цитати от техни изпълнения, допринасят за иронично вплитане на нашата /българска/ реалност с драматургично зададената. Това не е случайно, тъй като автори на оригиналната музика към спектакъла са Стоян Михалев и Виктор - така се постига автоироничен ефект. На сцената е поставена, уподобяваща няколко предемета, продълговата конструкция. Тя се трансформира в шкаф, асансьор, врата, маса, бар, екран и т.н. предмети, по подобие на мечовете, закачалките, вратовръзките..., с които "играят" актьорите. Предметната многообразана наративност е следствие от вложеното въображение при изграждането на ситуации, характери, колизии. Сценографията / Петя Стойкова/ сама по себе си носи индикации за контрасти, конфликти, случвания. Тя е изградена върху принципа на двете крайности - черно и бяло. Под скромната на пръв поглед визия се крие възможността за истинска, плътна импровизация. Актьорите /Георги Къркеланов, Петър Калчев, Филип Аврамов, Христо Мутафчиев/ тотално и в пълнота вдъхват живот на импровизираната реалност, те я зареждат с пространствена и емоционална енергия.
Предимството на спектакъла "Охранители" е в неговата непретенциозна, дори скромна сценография, която предопределя задачите на актьорите - да запълнят, да обсебят с присъствието си сцената и зрителите. От друга страна, "Охранители" използва разиграване, характерно за методологията на кукления театър, без самото предствление да бъде определяно като такова. Палитрата, която използва режисьорът, показва как опитът в режисурата за куклен театър може да се приложи така, че да се получи съвършена симбиоза между актьорска игра и специфична, изразна среда. В този аспект публиката има представа и впечатление за подобен вид театър от работата на Александър Морфов и Стефан Москов. Единственият слаб в композицията момент се открива по посока на отделни, някак внезапно появили се фрагментарни словесни коментари. Тяхната съдържателност звучи дидактически и малко манифестно на фона на ритмичната, бързо сменяща се ситуативна картина. Коментарите на персонажите кореспондират с познатата ни действителност и вместо да засилят посланието на спектакъла, предизвикват разконцентриране на динаимката му.
Същността на посланието се крие в идеята за "безпаметното" протичане на живота. Той се излива, разгръща и консумира неусетно, изхабява ни бързо. В равносметката за неговата цялост остава усещането за незавършеност, за неудовлетворение, за недописана история, приключваща с многоточие.
Един рожден ден и среща между четири жени, четири мъже в дискотека и охранителите предопределя събитията, комичните точки на напрежението и тяхното успокояване на финала. Актьорите имат интересна задача - да бъдат, да изиграят едновременно по три персонажа, със своя специфична биография. Те се вмъкват под кожата на персонажите и с изключителна лекота постигат ефектно, мълниеносно въздействие, което определено отдалечава зрителя от навика по време на даден спектакъл невротично да гледа часовника си в очакване на финала. В "Охранители" действието се развива на един дъх - бързо, с ритимични промени на среда и персонажи и именно този факт би бил един от важните аргументи за евентуалния успех на спектакъла.
"Охранители" е представление, адресирано към широк кръг публика, то би удовлетворило както изискванията на занимаващите се с театър, така и възприятията на случайно попадналата в салона публика, която не е обвързана с предварителни нагласа за актьорска игра, режисура и пр. Спектакълът печели и от възможността да се разкаже за сериозните неща от живота с ирония и фантазия, като по този начин идентификацията с персонажите се случва уж на шега, но същевременно тя звучи истински. Може би точно с това се обяснява и очарованието на запазената марка английски "черен" хумор.
Елица Матеева
