14-20.11.2001
Год. 11
ФОНОГРАФ
МУЗИКА И ИДЕНТИЧНОСТ
Разговор с Ангел Ангелов - Джендема
Личността търси и изгражда своята идентичност както в "изживяването" на своя живот като опит и действителност, така и в "изиграването" му като артефакт, като игра. Музиката е една от възможностите за диалогизиране със света, при което азът утвърждава и заявява себе си. С избора на музика, която твори или възприема, личността се включва в "диалога на идеите", като съ-поставя "своя" език с тези на другите и преминава и преодолява променливите граници на "аз" и "не-аз". Музиката е начин да се удържи идентичността, да се докаже тъждествеността на "аз"-а със самия себе си и в същото време тя е онази свобода азът да излезе от собствената си същност, да се "случи" като нещо друго, като "Другия".
Как музиката участва във формирането на идентичността?
Да, така нареченото его се формира от език, от личен опит, не ОТЛИЧЕН опит, а...от...личен опит, не от опита на отличниците. Опитът по принцип формира представата за това кой сам аз и какво е това около мене. Музиката е част от традициите, които човек поглъща в себе си, и прави връзката между собственото си АЗ и това, което са правели хората преди него. От една страна е това - новото, което прибавя, той много си го обича. Особено ако това ново е било разбираемо за другите. И така се е получава тоя контакт, взаимната връзка. И музиката за музикантите, за хората, които по този начин се изразяват, това е техният език, е част от тяхното вътрешно съзнание, част от техния диалог със света. Значи, за такива хора, които са музиканти, това е всичко.
Може ли да се каже, че музиката е вашият живот?
При мене?
Да.
При мене не, защото аз мога да превключвам. Не знам това дали е хубаво или лошо. Превключвам от музиката, към чисто словесните форми, даже и към някакви други форми на активност. Било политическа, било даскалска, преподавателска... И това ми дава възможност, ако примерно, не дай си Боже, мине някаква кола и ми отнесе едната ръка или нещо... гърлото ми пресъхне, или имам рак на гърлото, всякакви работи се случват на хората, тогава, разбирате ли, ще мога по друг начин да се включа в диалога. Примерно, взема, че прегракна - няма да мога да пея. Схване ми се ръката - няма да мога да свиря, значи ще си потърся друг начин да се разбeра с хората.
Добре, а тези всичките сфери, в които се изявявате, до каква степен ви раздвояват и по някакъв начин ви правят множествен, и до каква степен все пак се запазва единството? Как се случвате вие като "Аз" в това пространство на диалога?
В това разпиляване се опитвам да запазя някакво единство, наистина. И това е един от големите ми проблеми. Но нали изкуството поначало е нещо да умееш като техника, с което ти ще се улесниш да можеш да направиш мисълта си по-разбираема. Значи, това са някакви форми, които са улеснени от чисто технически умения, да работиш с пръстите си, да работиш с гласа си и просто да си школуван в някаква област. Това ти дава възможност да се изразиш по-добре и да те разберат по-добре, и дори да зарадваш хората или да ги издигнеш малко. И въобще в цялата тая сфера на игрите, приятните игри, посланията ми са едни и същи. Те не са чак толкова много тия неща, до които човек се домогва, които е разбрал, на които е проводник. Има и гении, които пък направо създават реалност някаква. Аз по-скоро се чувствам проводник на някакви идеи, отколкото сътворител на някакви собствени идеи, но човек не знае докъде свършва собственото и къде почва чуждото. Интересното е докъде това чуждо е усвоено. Та така, това, че посланията ми са едни и същи, ги обединява. Дали ще бъдат музикални, дали ще бъдат словесни форми, дали ще бъдат под формата на скандални действия или шамари и ритници, които ще раздаваме на хората по улиците, аз ще искам да кажа едно и също нещо. Може и да ги гладя по главите, нали, не знам.
А посланието към вас самия какво е? Чрез тези всичките техники, практики, изкуство?
А... това е много интересно, какво искам да кажа на себе си?! Аз искам да си спася душата, общо взето. Това искам.
От какво?
От греховете. Това е, което искам. Да си спася душата, да отговарям, да поема отговорност, собствената си отговорност за това, което правя. И ако мога да помогна на другите и те да си спасят душите по някакъв начин. Но това е твърде, твърде амбициозна задача. Човек трябва на себе си да спаси душата си. И това искам да кажа на себе си, да се въздържам от някакви неща, защото въздържанието ни прави по-морални, защото когато човек се разпусне и прави всичко, което прави едно разгонено куче, от него човек не става.
Това прилича на сублимирана енергия.
Много мразя тоя термин. И ненавиждам Фройд и неговите термини. Казвам "въздържание", което е вид прераждане на душата. Аскетизмът е хубаво нещо. Никакви такива сублимации, такива простотии, за каквито говори Фройд, които обиждат човешкия род.
Добре. А музиката до каква степен дава свобода и до каква степен може да осъществи това въздържание, този аскетизъм, за който говорите?
Ами... музиката е тази трансформация, за която говоря. Човек се въздържа от най-различни неща, от това да яде пастички всеки ден например. Това му дава възможност след това да трансформира слюнката, която примерно потича, когато види пастичките на някоя витрина, тя да се превърне в нещо, което захранва неговия мозък, разбираш ли? И той, посредством някаква метафора, да изрази тези биологични и чисто материалистични свои щения, да ги преобрази в някаква духовност. Така си мисля аз поне, така показват и анализите. Мисленето поначало е резултат, движението на мисълта е резултат на такива невъзможности, някакви психологически трансформации се получават.
Вие ли пишете всъщност текстовете за вашата група?
Основно да.
Има ли някаква връзка, такава, семантична, между тях, посланията, които носят те и съответно - името на групата?
Да, да, има. Всъщност не може да се каже, че само аз ги пиша, защото аз слушам хората какво говорят и го привеждам в удобен за разбиране вид, или за неразбиране. Хващам ги от изрази, от лафове, от най-различни такива, от ежедневни разговори, и вицове, ако щете, нещо, което каже някой приятел... Аз не го оставям така да се отдалечи от нас, да излети, ами го хващам и му казвам: "Тука ще стоиш! На Земята. Ти, готин лаф, такъв. Стой тука на Земята! И ще ми свършиш работа за една песен, за да останеш тук, хората да ти се радват". Името на групата е израз на тая философия, то е многопластово, многозначно, има нещо символично във всичките тия неща, има и парадокс в него, нали. Значи, става дума за "Джендем", което е една игра.
А успявате ли понякога, все пак, точно в тези текстове, в тази музика, да бъдете друг? Тоест, да не си ти и просто съзнателно и желателно да го направиш? Да се случиш като нещо друго.
Това правя, най-вече това правя. Нали това е превъплъщението. Аз играя различни роли. Сменям си маските непрекъснато. Това ми е най-приятното нещо. И аз не играя себе си, аз играя своите герои. Аз не съм от тоя вид. Сега, има два вида актьори, нали, значи, едни, които играят себе си, напремер писатели, така наречените органични типове (и те може би са истинските гении), които са искрени. Те са като някакъв метеор, като някакъв къс самородно злато, който е паднал отнякъде и... каквото стане, това е. И играят себе си. Но такива са много рядко, защото те обикновено трудно се приобщават към средата и са трудно разбираеми. Другите, е такива, гъвкави като мене, те се вживяват в някакви роли, въпросът е до каква степен успяват да си повярват. Човек може и да откачи понякога, вживявайки се в ролята, да забрави себе си. Тая граница е малко подвижна, но човек трябва да запазва самосъзнанието, че играе.
А труден ли ви е преходът, който осъществявате от тази игра към реалния живот? Към ежедневието.
Значи аз, в по-младежка възраст, много играех, в живота играех страшно много. И гледах на сериозно и възприемах хората около себе си... Но така се случи, че някои неща ме стреснаха, неща, които наистина са много жестоки. И човек постепенно вкоравява... По-добре е човек да си остане като дете, да може както децата, така да превключва, от реалността към фантазията. Но явно, че с годинките тоя негативн опит, който човек натрупва, му тежи като някакъв товар. Обаче има начин да се избяга, не е чак толкова страшно.
Музиката е един от тях?
Да-а. Музиката е един от тях и всичките тези, да, всичките тези жанрове, цялата култура, в крайна сметка, са нещо такова, са едно освобождаване от тегобите на ежедневието.
И ако можете да се определите, кой сте вие и какъв сте, можете ли да назовете своя "аз" съответно в изкуството и в играта, от една страна, и в живота - от друга?
Ами, аз съм един лутащ се човек, който се мъчи да се самоограничи в своето лутане, т.е. искам да правя смислени работи. Защото нямам много време.
Това и за двете неща ли се отнася?
Това се отнася и към изкуството, и към живота, и към всичките неща, които правя, всичките действия, били те метафорични, или пък действителни, жестоки спрямо мойте близки в своята неотменима реалност.
Разговора води Елица Янчева
