Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

IN MEMORIAM

Ян Кот (27.Х.1914-22.ХII.2001)

Сбогуване с приятеля

Ришард Матушевски

 

Ян Кот, 1988Литературният критик Ришард Матушевски е роден на 18.08.1914 г. във Варшава, завършва тамошния университет през 1936, дебютира като поет. В съавторство с Ян Кот и В. Петшак през 1934 г. издава стихосбирката "S". След Втората световна война се заема с текуща литературна критика, публикува много изследвания по актуални проблеми, съставя "Антология на полската поезия между двете войни".
Б. Г.

Трудността, която изпитвам сега, когато пиша моето - съвсем не първо - сбогуване с най-близък приятел от младежките години, идва оттам, че до някое време значителна част от нашите напъни беше съвместна, сиреч - на поколението, свързана с общи страсти и стремежи, а сетне с дълбоко приятелство, независимо от тези или онези колебания. То не само издържа, но някак и укрепна, като изключителната индивидуалност на Ян Кот наложи собствен печат върху растящата му и заслужена слава. Естествено, давам си сметка за характера и мащаба на постигнатото, но в момента ми е особено трудно да направя конкретен синтез за моя по-млад и от разстояние наблюдаващ ме приятел.

С възхищение прочетох краткото сбогуване с Янек, което написа Адам Михник в рождественския брой на "Газета виборча". С възхита усетих солидарно съгласие с вложените в него обобщаваща характеристика и оценка за ролята и делото на моя приятел. И е нормално, че скоро към тях ще гледаме от друга перспектива, като същевременно и нашият поглед ще се промени. "Предизвикваше емоции до последния си ден - сподели Михник. - Всичко му бе съдено: Протеевска натура1, комунистическо минало, еврейски скиталчества и интелектуално безгрижие. Така беше, но го плисна и завистта. Ян Кот предизвикваше ревност, защото той бе великият майстор на полската литературна и театрална критика, беше необичайният предводител в мощните течения на историята (...), забележителен есеист."

Веднъж някой ме попита защо когато сме се срещнали за първи път в живота, на 1 септември 1927, като две момчета, преместени от други училища във варшавската гимназия "Мицкевич", веднага съм усетил, че в негово лице ще намеря осъществен детинския си блян по "истинския приятел", отвърнах следното: разбрах, че това ще е най-близкият ми приятел, защото в него нещо гореше, интересуваше го всичко, непрекъснато търсеше най-важното, обитаваше къде по-любопитен от моя свят, но някак по-спокойно и с чувството, че трябва да се преследва краен резултат и така ме предизвикваше към интензивно размишление, към извод, понякога и към жив спор.

Доста опростителско и невярно е, когато Михник пише, че Кот "стига до комунизма през санационната2 "Кужня млодих" ("Младежка ковачница") и традициите на просветения рационализъм". Янек не принадлежеше към редакционния комитет на "Кужня млодих", защото като своите връстници - издателите на списанието го съзнаваха - беше застанал "твърде вляво", а към санационната власт се отнасяше решително критично. Пишеше в "Кужня" като вътрешен сътрудник, а такъв можеше да бъде всеки абитуриент, формулирал своята мисъл според изискването на редакцията. Помня как се дразнеше първият редактор на "Кужня", членът на Младежкия легион Вйеслав Юнтша-Белински, когато при провежданите от списанието конкурси Кот постоянно печелеше наградите. Материалите пристигаха, облепени с гербови марки, а името беше в отделен плик вътре. И когато след отварянето на плика автор на най-добрия текст отново се оказваше Ян Кот, рижият Вйесо изпадаше в ярост.

Истината е, че Янек не се комунизира веднага. През 1932-1933 членувахме заедно в левичарския Съюз на полската демократична младеж, откъдето пътищата на младежите - тогава, през първата, а после и през втората половина на 30-те години се разделиха в две различни посоки. Принципите на едните, като напр. Таджо Женчиковски и Болек Виежбянски се определяха от верността към пилсудската традиция и решителната съпротива срещу комунизма, докато други, като напр. Януш Нойгебауер-Зажицки, се ориентираха наляво и в годините на окупация подсилиха редиците на Полската работническа партия и Гвардия Людова.

Янек се присъедини към вторите. Още през 1935 г. ми се наложи да хлопам по различни врати, за да го пуснат от ареста, където попадна заради участие в похода на нелегалната компартия, като веднага след това написа великолепното си есе за Либерт3 в сп. "Вербум" на отец Корнилович. Тъй като Янек - не като мен - проявяваше своята "протеевска", както я нарече Михник, нагласа и в това - въпреки принципните си симпатии към левите - да не са му съвсем чужди метафизичните увлечения и търсенето на Бог. Попаднал през 1938-1939 г. със стипендия във Франция - благодарение на препоръката на Рафал Блют, католически критик от кръга "Вербум" - той се свърза с Маритен4, който му помогнал да се усамотява често в един манастир на доминиканците. Трябва да отбележа, че годишната стипендия Янек получи от френското правителство, а изпитите по френска литература положи във варшавския Френски институт при професор Фабр. От довоенните полски правителства или институции като Фондацията за национална култура начело с известния антисемит Михалски той не би могъл да получи никаква стипендия. Нещо повече, заради досието, което си "спечели" след онова участие в комунистическия първомайски поход, имаше затруднения при търсенето на работа (да не говорим, че го мобилизираха в Замбров и го зачислиха в полка).

В края на своето пребиваване в Париж Янек се ожени за Лидка Стейнхаус, дъщеря на знаменития математик от Лвов проф. Хуго Стейнхаус. Надарен с бляскаво остроумие, професорът проумял, че дъщеря му се е омъжила за неизвестен млад човек с името Кот и мимоходом подметнал: "Купих Кот /арак/ в торба". Прикован - от септемврийските клещи - в съветския Лвов при тъстовете си, Янек за първи път в живота си има възможността да разбере що е съветска система и действителност. Нагодил се е някак към условията, но лустратори от рода на Яцек Тжнадел трудно ще открият материал, който напълно да докаже, че съзнателно е сътрудничел на режима в Западна Украйна. От тогавашните му писма знам, че не е загубил нито интелигентността, нито здравия разум, а отношението му към "тьотка Роза" беше присмехулно и мисля, че той издържа в онова положение главно благодарение на атмосферата в дома на професор Стейнхаус.

Промяна и окадяване с марксизъм настъпиха през втората половина на окупацията. От враг Съветите се превърнаха в съюзник за привържениците си и укриващият се в окупираната от хитлеристите Варшава Янек се свърза със старите си приятели сред полонистите от Варшавския университет, всъщност сътрудници на нелегалната работническа партия - Стефан Жулкевски и Владек Биенковски. Тогава се очерта неговата, но и моята пътечка към "Кужница" в Лодз5. Този период от живота и творческата му дейност ми е най-трудно да преценявам, защото "грешахме" заедно.

Затова пък после настъпи нещо, което по принцип би трябвало да ни сближи, а всъщност - за известно време поне - ни отдалечи. Заради онова, в което той дълбоко вярваше (поне според собствените си изказвания), му беше по-лесно рязко да скъса с мен, защото не всякога му се доверявах. Напусна партията6, а аз останах да тъна там, подписа "Писмото на 34-мата"7, пристъпи далеч "на другия бряг", а същевременно започна периодът на най-големите му творчески постижения. Имаше мигове, когато ме е упреквал, че не съм като него, светкавичен в реакциите. Но бързо му минаваше. По т.нар. "случай Лешек Колаковски"8, когато Янек пребиваваше вече като гостуващ преподавател в САЩ9, си станахме отново съвсем близки и ни разделяше само океанът.

Срещите ни придобиваха вече друг ритъм. През 1979 Янек се завърна за първи път в Полша. Две години по-късно се появи отново на паметния Конгрес на културата през декември 1981 година, като се подигра малко със себе си, но и с останалите: "Тринадесет години не ми разрешаваха да посещавам Полша - заяви тогава в словото си той, - докато през 1979 г. не се възползвах от поканата за Конгреса на американците от полски произход. А истината е, че не съм никакъв американец от полски произход, а само поляк с еврейско потекло". Тогава се настани при мен и след обявяването на военното положение заминаването му се забави с повече от седмица, та с моята Иренка трябваше едва ли не да пробиваме път до летището, като се тревожехме както за него, така и за неспокойната Лидка. Сетне отново му отнеха възможността10 години да посещава Полша. Обиди се на досадното отъждествяване на войниците с генерал Ярузелски, което ни припомни преди няколко дни Януш Гловацки в "Газета виборча".

Случи се да го видя още веднъж през 1986 г. в Санта Моника по време на пътуването ми до САЩ, което дължа на нашия общ колега и приятел Новак Йезьорански. Янек беше получил издръжка от Фондация "Гети" с право на стаж в Калифорния. Като професор от университета в Стоуни Брук беше вече пенсиониран. Когато след пет прекарани инфаркта вече не можел да пътува, с Лидка избрали Санта Моника за постоянно местожителство. Благодарение на срещата ни там след петнадесет години видях с очите си обстановката на последния в живота му земен пристан. Пет минути пешком го деляха от високата ограда, зад която започваше плаж, заливан от вълните на Пасифика. Разходката бе възможна, но той не беше в състояние да слезе дотам. И от това се оплака, завидя ми, че още мога. После в писма ми изпращаше снимки от океана, край който го бяха возили с кола. Сетне кореспонденцията ни стана еднопосочна10 , на писмата ми и страниците от дневника отговаряше по телефона. През последните два месеца прекъсна и тази регулярност на телефонните обаждания. Помнех, че през октомври ще навърши 87 години от рождението си, но му се обадих няколко дни по-рано: "Янек, звъня ти днес, тъй като заминавам. Пътувам за Сицилия", му казах. И чух отговора: "Завиждам ти. Щото пък аз умирам."

Възмутих се и горещо протестирах, за да му вдъхна бодрост. Но когато в началото на декември чух за последен път гласа му по телефона, загубих всички илюзии и осъзнах, че настъпва пределът.

Естествено знам, че - независимо от свършека на земния му път - той никога няма да ме напусне. Защото в известен смисъл - и дълбоко съм уверен - че дори и след мен, в паметта на хората ще останем свързани навек.

 

TYGODNIK POWSZECHNY - Krakow, NR I (2739), 6. I. 2002, s. 14

Преведе от полски Богдан Глишев


1 Сиреч променчива природа - от митичното божество Протей (син на Посейдон), който притежавал прорицателски дар и тъй като не бил приказлив, често променял външния си вид, за да се отърве от неудобните въпроси на околните. горе

2 След майския преврат през 1926 г. привържениците на маршал Юзеф Пилсудски установяват т. нар. режим на морална "санация" (от лат. - заздравяване, укрепване). горе

3 Йежи Либерт (1904-1931) е поет-католик със сюрреалистична насоченост, член на литературната група "Скамандър". горе

4 Жак Маритен (1882-1973) е френски философ, ученик на Бергсон и представител на неотомизма. горе

5 "Кужница" ("Ковачница") е литературен седмичник, проводник на соцреализма, излизал от 1945 до 1950 г. в Лодз, после и във Варшава. горе

6 След ХХ конгрес на КПСС (II.1956) и Кот повярвал, че е възможно "размразяване" в духовния климат и в социалната практика чрез реформи. Наивността му продължава до 1959 г., когато (един от първите) скъсва с марксизма и напуска официално ПОРП. горе

7 През януари 1964 г. интелектуалци изпращат Отворено писмо до полския премиер Юзеф Циранкевич, в което протестират срещу цензурата. Властите пък обвиняват "подписантите" в целенасочена антидържавна провокация. горе

8 Лешек Колаковски /р. 1927/ е професор по философия във Варшавския университет и член на ПОРП от 1945. Списанието "Твурчошч" /бр.10/ публикува през 1959 г. известното му есе "Жрец и шут: размисли относно теологичното наследство на съвременното мислене". След открития му протест в писмо до Гомулка, той е обвинен в "ревизионизъм" и изключен от партията през 1966. През 1968 г. му е отнето правото да преподава и той емигрира на Запад. Посещавал е България в края на 50-те, има срещи с "идеолози" в ЦК, но не намира прием сред нашите догматици. Той е първият, отворил дума у нас за позицията на Кот. В началото на 90-те негови произведения бяха издадени на български /вкл. и ЛВ, 34/1994 г./ горе

9 През 1961 г. проф. Ян Кот издава "Скици за Шекспир", която поради ласкавия прием на критика и читатели претърпява следващата година и второ издание. Няма културно- литературно списание, което да не публикува рецензия. Книгата с нови и разширени есета "Шекспир - наш съвременник" (1965) не получава в пресата никакъв съществен коментар. В същото време тя триумфира на Запад, преведена на френски (3 изд.), немски, италиански, в английското и американското издания е съпроводена от ентусиазираните предговори на Питър Брук и Мартин Еслин. По това време името на Кот почти отсъства в полската преса, в нашата - направо го ругаят. Шекспирологът Кот получава през 1966 г. покана да изнесе лекции като гостуващ професор в американските университети в Йейл и Бъркли. Той заминава без намерение да емигрира. В края на 1968 Полската телевизия официално заявява, че Кот "няма защо да се връща", през 1969 е отстранен от Варшавския университет и едва тогава той се обръща към правителството на САЩ с молба да получи убежище. горе

10 Лидия Стейнхаус-Кот почина през 2000 г. Семейство Кот има две деца - Михаел и Тереза, които живеят в Щатите. горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник