Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Драматург

Ян Кот

 

На Ервин Аксер

Преди осем или девет години, може и десетина да има оттогава, за повече от половин сезон бях драматург в Б. Някога той е бил един от най-бляскавите театри в цяла Европа, окичен с ложа и за императора, но великолепието му беше увяхнало още преди Първата световна война. Оттогава в ложата бяха настанявали понякога канцлера на републиката, преди половин век там седнал италианският крал, после английската кралица, май че и холандската. От някогашното великолепие в Б. бяха останали широките мраморни стълбища, които отвеждаха чрез две площадки към анфилада от салони като музейни галерии с големи портрети на актьори и актриси в грубо сковани рамки чак от края на ХVIII век. На най-старите портрети дамите бяха с кринолини, макар и в ролите на Дездемона или Порция, а господата - в обшити със злато прекрасни фракове.

Познанията ми по немски се ограничаваха до няколко думи и макар че като главен драматург имах достъп дори до императорската ложа, през тази половин година съм запомнил по-добре театралните антракти, отколкото самите спектакли. Дори в най-драматичните моменти спектаклите не ми изглеждаха така живи, както бяха в свободно подредената галерия с портрети откъм приемната зала. Затова пък голямото представление беше през антрактите. Тогава Б. беше един от немногото на брой вече театри по света, където не само за ложите и първите редове в партера дамите идваха с вечерни тоалети, често карнавални или бални, с наметки от ценна кожа върху разголените рамене. Господата пък бяха в смокинги, когато сядаха и на по-задни редове, с колосани високи яки и маншети на ризите, виждах понякога и издути нагръдници с подвити ревери, каквито съм запомнил от старите фотографии на дядо ми. Антрактите се проточваха и до час, случваха се и по два антракта на един вечерен спектакъл. В двата бюфета имаше шампанско и малки хапки със зрънца червен хайвер или късчета от нежнорозова сьомга. Често, когато влизаха в бюфета или се оглеждаха в огромните огледала, зрителите ми се сторваха като главните актьори на вечерта.

В трите крила на театралната сграда, която много ми напомняше театър "Словацки" в Краков, може би също и на Лвовския театър, строени от един и същ архитект или най-малко под негов надзор, бяха разположени и кабинетите. В централното крило се намираха дирекцията и секретариатът, наричани тук комендатура. Отзад, на отделни етажи - архивът и стаите за по-низшите по ранг драматурзи. Доколкото помня, те бяха седем и макар по-млади от мен, всички бяха плешиви, освен един - с дълги коси. Единствено той говореше английски. Попитах го какво работят? "Как какво?" - удиви се той от наивността на въпроса ми. "Четат изпратените пиеси и се грижат за препоръчването им пред Главния интендант."

Кабинетът ми на Главен драматург бе в отделно крило на отделен етаж. Кабинет може би е скромно казано. От преддверието ме разделяше врата, за да не би да се дочуят споделените вътре тайни. Апартаментът бе с отделна кухничка, шкаф с порцеланов сервиз за четири персони и тоалетна. По рафтовете имаше запас от кафе, чай и бутилка коняк. В кабинета бяха разположени четири клубни фотьойла и две диванчета. Върху масивното бюро имаше два телефона - черен и бял. Белият не работеше и никой не го ползваше. Но и по черния никой не ме търсеше, освен жена ми. И то рядко.

Никой не стъпваше при мен, освен разсилният, който точно в единадесет и тридесет и пет донасяше вестниците, а в понеделник - илюстрованите списания. На немски, естествено. Избутвах ги в ъгъла. Никой не ги пипна и скоро там израсна планина от хартия.

След две, може би и три седмици, малко учуден, че никой не ме търси за нищо, се записах за посещение при директора. Неговият кабинет бе два пъти по-обширен от моя. И върху бюрото му имаше три телефона - бял, черен и зелен. Както се оказа, този третият беше за украса. Директорът слабо говореше английски, а още по-трудно му бе да разбере моите англицизми. Затова пък беше много любезен. Обърнахме по четири чашки коняк и се упътихме към театралното кафене отсреща - на същия онзи площад, дето сервираха известните кренвирши с хрян. Там се снабдявах с Neue Freie Presse още в десет сутринта, а в понеделник - и с двойно повече седмичници. Ала и нататък не бях подирен за нищо.

Тъй отминаха два месеца. Свикнах с моя кабинет и мълчаливите му телефони, само че преди да се появя там около пладне, обръщах чашка коняк и минавах през кренвиршите с хрян в театралното кафене. Наистина, в края на втория месец пред мен се яви едно момиченце от съседната цветарница с букет рози. Но те не бяха за мен. А за Z. Познавах това име. До неотдавна той беше един от най-бляскавите театрални критици. И също бе публикувал книга за Шекспир. За мое голямо учудване кабинетът му се оказа край същите стълбища, но на горния етаж.

На другия ден му направих визита. Знаеше за моето присъствие и искрено се зарадва. "Бях главен драматург преди вас, в кабинета на долния етаж, но сега ме преместиха тук. Вижте, по-малък е два пъти." Наистина беше по-тясно, но не беше там работата. "От седем месеца никой не е идвал при мен. И никой не телефонира." Той посочи телефона, върху който се бе натрупал цял сантиметър прах. "Не бих могъл и да се обаждам, защото е изключен от мрежата. Празна е и кутията ми за кафе. Само защото редовно получавам половината от предишната си заплата..."

Като дойде време да напусна, направих последна визита на съседа от горе. "Познавате ли N?" - попитах аз. "Разбира се, че го познавам. През последните двайсет години написа книга за Шекспир, която и до днес цитират във всички антологии. Сравняват го с Карл Краус* и неговите театрални критики, прославени с остроумното си, язвително перо. Беше главен драматург на Б. преди мен. Кабинетът му е на третия етаж."

Веднага поехме нагоре заедно. Помещението бе "при гълъбите" и... тясно. Из всички кътчета почти до тавана бяха струпани купища вестници. N. се разположи на голям кожен фотьойл. Но с огромната си бяла брада ми заприлича на джудже. "Забравих вече кой за последен път се е отбивал при мен. Дори не мога да ви почерпя с кафе, защото от половин година не са ми подновявали запасите. И вестниците си набавям от кошчето." С ръката си на джудже посочи купчините, по-високи от него. "Дори телефона ми отнеха, макар че от година беше изключен. Но ми запазиха четвъртинка от пенсията на пръв драматург. Господата знаят, всичко девалвира..." Сетне потъна дълбоко в прокъсания кожен фотьойл, не, сякаш направо изчезна.

... През май 1988 г. в Берлин една вечер бях помолен да остана с Ервин Аксер на среща с млади режисьори и актьори. По обичая начена дълъг спор. Към края Аксер повиши глас: "Преди години съм учил актьорство и знам, че то може да се научи. Дълго време се учих и да режисирам, но разбрах, че режисура не се учи." "А за драматург може ли?" - попитаха от залата. "М-м, драматург ли? Що за въпрос?" - каза Ервин, но се усмихна и ме посочи: "Нека за това ви разкаже Ян Кот".

 

Каменни поток, юли 1988

Преведе от полски БОГДАН ГЛИШЕВ

Преводът е направен по "Диалог" 1989, №4 (391), год. ХХХIV, стр. 148-150

 


* Карл Краус (1874-1936) - австрийски публицист и филолог, автор на най-обемната (около 1000 стр.) пиеса в историята на литературата - философската драма "Последните дни на човечеството"/1919/, представяна във виенския Бургтеатър. (Бел.прев.) горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник