Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Относно Ян Кот

Питър Брук

 

(Предговор към английското и френското издание на "Шекспир - наш съвременник", 1965 г.)

За първи път срещнах Ян Кот в някакъв варшавски нощен клуб. Минаваше полунощ. Кот се губеше сред група шумни студенти. Сприятелихме се веднага. Едно много красиво момиче погрешно бе задържано пред очите ни. Ян Кот скочи да го защитава, аз го последвах в странното приключение, което - за него и мен - завърши в четири часа сутринта в огромната сграда на Главното управление на Полската милиция. В момента, когато почти бяхме издействали освобождаване за момичето и духовете се бяха поуспокоили, забелязах, че милиционерите наричат моя нов познат "Професора". Наистина, досещах се, че този прозорлив и борбен човек е интелектуалец, писател или журналист, но и партиец. Ала титлата "професор" не му подхождаше. "Професор по какво?" - попитах го аз, когато най-сетне излязохме навън. "По театър" - отвърна ми той.

Разказвам случката, за да обясня нещо доста специфично за автора на тази книга. Ето един човек, който обсъжда поведението на Шекспир в живота, като разчита на личния си пряк опит. Вероятно Кот е единственият изследовател на Елизабетинската епоха, възприел като очевиден факта, че всеки читател поне веднъж е бил безпокоен призори от полиция. Връз Шекспир са натрупани милиони и милиони думи - до такава степен, че днес е невъзможно да се открие свястна мисъл, независимо изпод чие перо, - а Кот успя да анализира теорията на политическото убийство, като се представи за режисьор, обясняващ на актьорите: "Тайна организация се готви за действие... Отивате там и там и отнасяте този пакет с експлозив..."

Произведението му е и на учен, и на зрител, сериозно, точно и ерудирано изследване, но без всичко, в което бихме упрекнали ерудицията. Зачетем ли го обаче, изведнъж ще забележим колко рядко коментаторът и ученият притежават дори и нищожен опит за описваното. Обезпокоява ни идеята, че голяма част от трудовете за човешките и политическите възгледи на Шекспир се възприемат извън живота, в изнежения комфорт на старинните английски сгради, потънали в бръшлян.

Като човек Кот е съвсем друг тип. Той е елизабетинец. Като Шекспир и съвременниците му той не отделя света на плътта от този на духа. Ботушът на Барда е в калта, едното му око гледа към звездите, а в ръката - шпага. Неизбежен парадокс, който не бива да се обсъжда, а да се живее - поезията е брутална магия, която разбърква крайностите.

Шекспир е съвременник на Кот. Кот е един от съвременниците на Шекспир. Той говори за Шекспир просто от "първа ръка". Книгата му притежава свежестта на свидетелство, писано от зрител на излизане от театър "Глобус" и директната актуалност на критичен отзив за новопоявил се филм. В научния свят тази творба е принос, за хората от театъра - безценно помагало, а за публиката - откритие. На нас, англичаните, дето имаме прекрасния шанс да представяме добре Шекспир, той решава най-големия ни проблем - за паралела между Шекспировото творчество и съвременния живот.

Няма спор, актьорите ни са талантливи и чувствителни, но пред някои по-трудни въпроси отстъпват. Като осъзнават предизвикателствата на този век, младите актьори се опитват по същия начин да отстъпят и пред Шекспир. Нищо чудно, ако по време на репетициите актьорите ни нарекат "лесни" заговорите, дуелите и развръзките на Шекспир, а се затруднят изключително с проблемите около езика и стила - защото тези основни проблеми добиват истински смисъл само когато думи и образи се слеят в човешки опит. Защото като стана викторианска, Англия загуби почти всичките си елизабетински отличителности.

Днес Англия е сцена на странна смесица от елизабетински и викториански светове. Тази трансформация ни доближава до Шекспир и ни позволява да го разберем по-добре, отколкото романтичните поколения. Все пак в Полша бунтовете, изпитанията, интелектуалното безпокойство и всекидневната ангажираност в социалния пласт (същата субстанция е в елизабетинска Англия) се изживяват по-интензивно. И е нормално при подобни обстоятелства един поляк да ни покаже пътя, който води към Шекспир.

Преведе от френски Ева Димчева

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник