Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

СЦЕНА

Понякога животът си отива

(вечер в памет на Любен Гройс)

 

Тя се състоя на 3 февруари 2002 г. във фоайето на театър "Сълза и смях".

Инициативата за нея и организацията й са на Театрален колеж "Любен Гройс", Фондация "Любен Гройс", Съюза на артистите в България и театър "Сълза и смях". От многото изказвания и прочити на негови стихове, включени в книгата "Понякога животът си отива", и на размислите на режисьора за спецификата на театралната работа, събрани в "Режисьорски тетрадки", ви предлагаме последното му стихотворение "Очакване", изпълнено от съпругата му Гергана Кофарджиева, две бележки върху изграждането на спектакъла, припомнени от Ириней Константинов и словото на проф. Елена Баева.

 

ОЧАКВАНЕ

Дето толкова дълго стоях срещу този прозорец
дето толкова дълго общувах чрез него
                                                   със всичко навънка
най-подир се поместих в рамката му
                                                   побелял от горест
като скрежна рисунка майсторски нежна и тънка.

Тази зима така ще остана съхранен за живота,
съхранен от студа, ах, дано да е зимата дълга!
А когато все пак пролетта чукне
                                                  с пръст по стъклото
ще настъпи часа в който никой не е бил излъгван.

Не намеря ли сили да се дръпна обратно навреме
споделена ще бъде от мене съдбата на скрежа.
Работлива ръка да избърше влагата ще се заеме,
Ще изтрие контури и спомени, страхове и надежди.

Ако чудото стане, ще се върна отново на стола,
ще отметна одеялото
                         да раздвижа втвърдените стави,
"доживях - ще си кажа, - и тази несигурна пролет"
и без край ще повтарям:
                          "На живот нека бъде и здраве".

 

11 ноември, София 

***

Един чудесен въпрос за размисъл - докъде жизнената, историческата и театралната правда вървят ръка за ръка и кога театралната правда вече не се нуждае от подкрепа и може да наруши правилата на играта? Да престане да се интересува от жизнената и историческата правда, да бъде небрежна към техните строги изисквания, да тръгне против тях и пак да остане правда? За да имаме работа не с битоописателство, а с театър?

Зад театралната правда има много натрупани познания, които не се нуждаят от изобразяване, театърът може да ги прескочи - миг, в който се получава ефект на магьосничество, а фактически е проява на способността да се синтезира - да се занимава със своите си работи. Точно тези магьоснически, шарлатански мигове превръщат сценичния разказ в театър.

***

"Скрий мизансцена" - това е онзи етап от работата на режисьора, когато той трябва да потули намеренията си, изразени чрез разположението на актьорите на сцената ... винаги съм проявявал интерес към изразителен, точно предаващ мислите ми мизансцен. Този стремеж понякога се е превръщал в работата ми в самоцел, любувах се на умението си красиво и умно да мизансценирам. Отначало това не ме дразнеше. И досега съм убеден, че чрез едно демонстриране на мизансцена се извършва Брехтовото "отчуждение", т.е. подчертаване на небуквалния смисъл на сцената ... Плавност, естественост, неочакваност са понятията, които трябва да предшестват тази демонстрация ... Преднамереният мизансцен трябва да изплува неусетно от реалността на сцената ... тогава той предизвиква шумно одобрение, т.е. бива възприет, оказва въздействие ... Един стриктен, геометрично изписан мизансцен може да изразява идеята, но остава хладен и чужд за публиката, защото е нереален. Неговото въздействие е заразително, когато се "покрие" с неточност, блуждаене, всекидневност. Иначе имаме среща с пластика, балет, орнаменталистика, но не и с театър.

Из "Режисьорски тетрадки"

 

 

Благодаря на съдбата,

че ме срещна с човека и явлението Любен Гройс, режисьор с бляскава индивидуалност, поет, драматург, литератор, теоретик и мислител, комуто беше чужд съзерцателният анализ. Мислител, свързан със съзиданието, ярките театрални решения и неподозирани художествени образи.

Съдбата на Гройс беше трудна. Той беше "човек с петно на челото". Човек, който трябваше от детството си да понесе и превъзмогне несправедливостите на времето, в което живя. Да бъде подлаган на съмнения заради убития си баща и интернираната си майка. Проверяван за всяко свое действие, изключван като студент във ВИТИЗ, едва ли не наказателно разпределен в Родопския драматичен театър. Но той не се озлоби, не погуби таланта си, превъзмогна всичко. Неговият изключителен дух на действителен интелектуалец го издигна над дребнавото озлобление, страданието го оформи като творец с неповторима индивидуалност във време, когато ярките личности със самостоятелно мислене трудно проправяха своя път.

Неговите страдания му откриха пътя към творчески прозрения. Театърът беше неговата свобода - трудът, както той казваше, беше скъпо платената му свобода. Той не изневери никога на своето верую "Не се отчайвай!"

Слово на проф. ЕЛЕНА БАЕВА,
директор на Тетрален колеж "Любен Гройс"
и зам.-ректор на НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов"

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник