Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ФОНОГРАФ

Ерол пише

 

НЯМА ДА СЕ ДАМ

Пиша тези редове леко обиден;
сърдит, вече не толкова млад човек.
Знам, че съм просто винтче в машината,
а мечтаех да бъда поет.
Мечтаех, мечтаех в пустинята да ида,
да стана аскет.
Мечтаех, мечтаех стихове да пиша и прочие.

А ето ме сега в панелните гета.
Лутам се в града - лумпенпролетариат.
Чужденецът пътуващ отникъде - заникъде.
Родих се, консумирам, ще умра.
Но няма да се дам! Няма!

Омръзна ми ужасно братче тази песен,
а трябва да напиша още един куплет.
Казваше мама "учи счетоводство",
а аз пък мечтаех да стана моряк.
Мечтаех, мечтаех в моретата
да бродя като Магелан.
Мечтаех, мечтаех като Васко да Гама и прочие.

А ето ме сега като делфин на брега
изхвърлен, описан, вмирисан, ненужен товар.
В машинно масло се превърнаха мечтите ми.
Продаден на дребно, увит в целофан.
Но няма да се дам! Няма!

Стана малко тъжна, хора тази песен.
Не е радиофонична въобще.
Каза продуцентът "не ми идва да
пляскам с ръце".
А аз пък сънувам всяка нощ, че летя.
Сънувам, сънувам, аз съм Джонатан
Ливингстън Чайката.
А ето ме сега с прекършени крила.
Бих искал да мога да кажа "ще продължа".
Това обаче става само във филмите.
А аз съм просто герой на някакъв фарс!
Но няма да се дам! Няма!
Няма да се дам! Няма!
Няма да се дам! Няма!


ПИТАМ СЕ, ПИТАМ

Питам се, питам - кой отговаря?
За нашето начало и края.
Ето съмва се пак, без да знам аз защо -
кой съм, къде съм, така ме боли.
Опитвам се, опитвам и не заспивам.
Ставам, пия вода, презглава се завивам.

Ето...
Няма назад, няма връщане.
Край има даже най-дългият път.
Поне да можех да заспя...
Питам се, питам защо трябва да питам?
Просто да заспя, друго не искам.
Ето...


ЖАЛКО, ЧЕ ТОЛКОВА МАЛКО

Жалко, че е толкова малко, че с една
химикалка от двайсе стотинки на
два листа машинописни би могъл да опишеш
живота си и всичко красиво в
него, та белким остане нещо след тебе.
За идните поколения, ако не пирамида,
то поне песен.

А помниш ли, скъпа, люляковите нощи?
Дис’теката, Диджея и Си Си Кеч.
Ползваше тогава още розова "Рексона",
а аз крем за бръснене "Каро".
А или? А дали?

А бог отдавна е мъртъв!
Рокендролът също умря!
Но в борбата ще бъдем пак с теб
народе мой, защото се обичахме!

Жалко, че толкова малко трае
насладата и това, че вкусил си славата
направо видиотява те и те прави
за смях на всеки, който познава те.
А вече познават те всички, всички
познаваш и ти.
Защо тогава всяка сутрин в банята
пак бръснеш едно непознато лице?
Лицето, което говореше с морето
на някакъв странен език.
Онова пред телевизора на фотьойла,
да точно там - в средата на хола.
В това ли се превръщат всички мечти?
А или? А дали?


НОЩЕН ВЛАК

Родил съм се, ах мама му стара, защо така?
На края на света там до гората.
Далече от цивилизационния процес,
от всякакъв прогрес не е ли жалко?

Името ми е Иван Иванов Иванов.
‘Бах ти името и то за диджей.
Само да отида да живея в града,
веднага го променям аз на Айвън.

Никой не ме разбира, никой не ме слуша.
Никой не може да вникне в творческата ми същност.
Веднаж да отида аз в града,
ще кандидатствам направо във ВИТИЗ.

Ще взема нощния влак, ще се
махна от това село.
Ще ида в големия град, ако
трябва дори ще емигрирам.


Казвам се Ирина, поетеса съм
и знам.
Поезията трудно се продава.
Но щом завърша, хващам пътя и отивам
там.
Па макар на първо време да работя
като журналистка.

Няма Интернет и никакъв клубен живот.

"Егоист" даже не се получава.
Life style как да изградя,
па Fashioning, па Face...
Кой да ми обясни "Нещата от живота"
Yeah.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник