Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРИПИСКИ I

За ключовите думи на романа и за Владимир Мaцура

 

За своите романи, според свидетелствата на очевидци или връстници, Владимир Мaцура е говорел малко или не е споменавал почти нищо. Оставил е впечатлението, че художествените му текстове имат своето значение, но като "странично увлечение", в сянката на литературната история. На тази литературна история, все още приемана като областта, в която той има най-много приноси, идентифицира го спрямо предходни поколения и го сближава със съвременниците му. За да изпреварим първоначалното колебание на част от читателите, ще подскажем, че това е същият Вл. Мацура, чиито преведен през 1995 г. текст "Бягства или нападения" (Útěky či útoky) предизвика познатия (най-напред за читателите на "Литературен вестник") въпрос "Кой сте вие, г-н литературовед?"; чийто текст постави важен проблем за българското литературознание, за съжаление не предизвика други отговори, но получи неофициалната публична оценка като "една от публикациите на годината". Освен това пред погледа на останалите уважавани национални издания за литература (а дори и за култура) многократно надскочи популярността, предлагана от вестника.

За да разсеем следващото колебание - този път на тези, които очакват втора среща с литературоведа, предлагаме да не подминават "Гражданинът Монте Кристо". Романът не идентифицира статута на професионалното, предубеденото четене, въпреки че освен главно действащо лице в текста Петър Ламбда е член на секцията по "теория на литературата и литературна политика" във фикционалния Институт по комплексно изследване на културата. Към библиографията на писателя Мацура трябва да добавим сборника с разкази "С нежните ноктенца" (1983) и внушителната тетралогия, съставена от романите "Информаторът", "Комендантът", "Гувернантката" и "Медикус". Тяхното художествено времепространство е XIX век, т. е. белязани са както от ирационалността на възрожденските славянски мечти, така и от аналитизма на културно-историческия образ, конструиран от Мацура. На този образ, заедно с дейността на структуралиста Феликс Водичка, е отредено мястото на най-добрите чешки познавачи на възрожденската литературна историография. Критическите отзиви върху тетралогията обаче са единодушни в едно - прочитът на всеки от четирите романа не зависи от специализираното познание, ползвано от автора. Ако в научните си трудове Мацура разкрива културата на националното възраждане като изкуствен, т. е. вторичен "идеен конструкт", реално-историческите негови създатели се редуцират в знаци и емблеми (две от ключовите думи в семиотичните есета на литератора), то романът се интересува от реалността на личностни копнежи, сънища и познание. Затова въпроса, който романът формулира, не звучи песимистично, не издава или проповядва житейски цинизъм, и би могъл да прозвучи така: защо сме на този свят?

Текстът не ни оставя безразлични към своите големи сюжети - предателството и изневярата, трудността да посочим категорично жертвата и извършителя на отмъщението, прекалената самоувереност в контрола над личната ни съдба, търсенето на познанието за предназначението на човешкия живот, завистливите очи на осуетената надежда. Читателското съпричастие е постигнато чрез иронията на разказвача. Той се движи между епизодичното отъждествяване с главното действащо лице и дистанцията на безучастния наблюдател. От тези две позиции Петер Ламбда наблюдава и коментира или сам попада в шаржа на разказвача.

"Гражданинът Монте Кристо" е завършен през 1981 г., но излиза от печат едва в началото на 90-те години. Съдбата на текста вероятно би отредила мястото му в рубрики като "книги в чекмедже", "политически неудобна литература" и пр. Въпреки това все пак в речниците на забранявана или самиздатска литературна продукция романите на Мацура почти не намират място. Дали остават неиздадени поради привидно случайното съвпадение на сюжетни фрагменти с реални лица и прототипове в текста? Дали прочитът на романа зависи от автобиографичното? За привържениците на тази позиция ще добавим: нека не избързваме - може би Петър Ламбда не е персонаж, идентичен с фигурата на автора и вероятно не всички прилики с действителни лица и събития са преднамерено "оголени"; въпреки че и двамата са литературоведи; въпреки че и двамата усилено работят над специализирани литературни речници. Езикът на литературните енциклопедии има поне едно предназначение, което изключва той да бъде инструмент за разпознаването на фикционалните места и персонажи като реални. Какви са ролите на езика?

Петър Ламбда е достигнал необходимата сигурност на самопознанието. За него разказвачът пояснява: "Такава му е работата, да убива с думи фалшивите думи." Романът запознава читателя и го въвежда в езиците на всеки от доминиращите персонажи. Това са опознавателните белези - кодове, които очертават индивидуалността на всяко действащо лице в текста. Сравнително пълното описание на езиковите регистри посочва няколко кода: тайният език на семейство Ламбда в играта на карти: "[...] вие няма да играете никаква мастер-игра, защото тази игра си е наша игра, тя е онова, което крепи семейството ни, езикът, който говорим, [...]" Вторият езиков регистър е представен във фрагментарните цитати на ромски изрази, стихове, песни и предания. Търсачите на автобиографичното биха въздъхнали с облекчение, когато разпознаят в Ботевата поетична молитва третият езиков регистър. (За всеки, който лично е познавал Вл. Мацура, отпратката към родната поезия припомня нескриваната симпатия на автора към българската култура, нейните носители и познавачи). Най-използваният езиков регистър остава специализираният речник на литературоведа - равнището, в което най-ясно се проявяват иронията и самоиронията. Когато началото на романа ни въвежда в екстериора на "храма на науката", т. е. в сградата на института, разказвачът с охота илюстрира фрагменти от професионалната психология на литератора: "По стълбите се разминават специалисти по културата със специалисти по боите в работни престилки, опръскани с ярки цветни петна, още пресни, още миришещи. Пъстрите привидения на химиците действат депресивно върху крехката психика на културолозите и после в бърлогите си потиснатите млади научни работници изчукват на раздрънканите си машинки основните тези на бъдещите трудове, които издават силно запленение и смирен възторг: "Символика на цветовете в поезията на чешките символисти", "Структура на цвета при Манес", "Обагреност на мелодията в Моята родина на Бедржих Сметана", "Значение на цвета в съвременната ни култура" (с. 35).

Втората роля на разнородните езици е да подпомогнат читателя. Можем да изберем и ползваме всеки един от тях като език на нашия прочит. "Гражданинът Монте Кристо", както и останалите романи на Вл. Мацура, не натрапва нито висшата математика на литературознанието, нито трудно разбираемия за непосветените ромски език. Текстът, както правеше винаги и Владимир Мацура, ни посвещава, постепенно въвежда в разноезичието като посвещение в езиците на тълкуването. От работна среда, от автобиографичен план на текста или от скучна и трудно разбираема терминология литературознанието се трансформира в ориентир за читателя. Ключовите думи на речниковите статии стават важна част от самопознанието на персонажите, поемат ролята и на опорни точки в трудния път към познанието за другия. Затова най-сигурното доказателство за обичта към любимия човек в текста ще разпознаем, когато всеки влюбен проговаря езика на най-обичания, т. е. усвоява ключовите думи на не-своя език. Романът създава разноезичен свят, за да актуализира стойността в чара на многообразието. А вероятно и за да ни предпази, с приятелско намигване и усмивка, от прекалено сериозното вживяване в собствения език. (Колко полезен може да бъде този роман за мнозина литературоведи!)

Накрая и за усмивката на Вл. Мацура. В свое интервю от 1998 г. той определя романите си като "белетристичен опит за елегия". И добавя: "[...] а тя съвсем не е пресъхнал, изчерпан жанр, антична находка..." В чешката култура от последните десетилетия зависимостта на човека от голямата анонимна Съдба, както и сюжетът на нескопосаното отмъщение като ирония на същата тази съдба, нееднократно се актуализира в различни литературни интерпертации. Персонажите в романа по-скоро биха откъснали ябълката на познанието от райското дърво, отколкото да дочакат узряването й над главата на Нютон. Ламбда и институтската му компания създават цели две свои теории - за "спермичка пакостлива" и за Великия епик. Първата от тях авторът подсказва и в тетралогията, написана след "Гражданинът Монте Кристо", а освен това я споделяше и като собствена житейска философия: "да се родиш, това е голяма печалба от лотарията, нелепа случайност..." (с.31). Затова сюжетите на Мацура по-често имат горчивия вкус на опитите с недотам успешен край. Но никога не провокират цинизма на отмъщението като личностна религия; персонажите предварително съзнават риска да последват Великия епик, "господаря на човешките съдби" - защото той "най-малко от всичко обича своите верни апостоли" и "кръвожадно разпъва на кръст собствените си последователи" (с.81).

В българското издание на романа преводачката Анжелина Пенчева прибавя и разказите на Вл. Мацура, обединени в цикъла "Игри различни"1. Един от тях преди няколко години й послужи като доказателство на тезата, формулирана като "кундеризация на новата чешка проза". Аргументът, който хвърля сянката на съмнението върху тази теза, е тъжната, прощаваща всичко усмивка на разказвача в "Гражданинът Монте Кристо", на автора Владимир Мацура и на литературоведа Ламбда. Читателите на М. Кундера си спомнят разказа "И няма да се смее никой" от сборника "Смешни любови" и главното действащо лице Клима - той понася гнева и капризите на неизбежното отмъщение, тъй като не умее да прощава. Според Мацура в човешката същност никога не можем да игнорираме дарбата да бъдем великодушни към света; затова и Петер Ламбда умее да прощава. Той попада в идентична ситуация, създадена и от Милан Кундера, но остава великодушен докрай - не намира сили да откаже и написва прословутата рецензия. Сюжетът е познат - рецензията, очаквана от всеки бездарен графоман като смисъла на човешкия живот.

"Гражданинът Монте Кристо" е модерно написана книга, внимателно подсказваща как да бъде четена, но не налага езиците на интерпертацията. Романът не ограничава читателя, а му предоставя възможности сам да посочва смисли и да конструира връзки. Извън наративната структура на възпитателния роман и реториката на дидактично поднесените внушения, текстът нееднократно, сякаш с добродушна усмивка, посочва обречените безрезултатни опити на бъдещи интерпретатори. Една по една се отхвърлят възможностите за отъждествяване на автора с конкретни персонажи или категоричната зависимост на фикционални сюжети от реално случили се събития.

Сред проблемните персонажи на Мацура (проблемни за специализираното око на критиката) е черната котка, която "съвсем безшумно" съпровожда и наблюдава големите сюжети в текста. Ето завръзката на сюжета "Лотман в Прага": "Сто и деветнайсета аудитория на факултета беше пълна с готови да чакат колкото е нужно студенти, с жадни за сензации философи, със страстни поклонници на литературната семиотика и бог знае с кого още, седяха плътно притиснати и изпъваха шии, сякаш бе дошъл Сартър или Гинсбърг." След изригването на множество пространствени модели, континууми и субконтинууми, по време на дискусията идва развръзката на сюжета. Студент пита учения:

- Извините Юрий Михайлович... извинявайте, ами как стои въпросът с котката?

- Какая кошка? - стъписа се професор Лотман и пъхна тебеширени пръсти в дългите си вълнисти коси.

И студентът обясни, че в анализирания от професора разказ имало и котка, която преминавала от един пространствен континуум в друг, и то много лесно, хоп, през дупка в оградата.

Професор Лотман се взе в ръце, поусмихна се, явно заинтригуван, закима с глава и каза:

- Ну, да, да, да.

 

Добромир Григоров


1 Анжелина Пенчева за пореден път доказва, че да се превежда от чешки означава да се превежда професионално.горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник