Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

"Нататък в прорезите" - сага за вътрешния стил

 

След "Тектоника", "Нататък в прорезите" е втората стихосбирка на Петьо Пейчев. Казвам това не за да бележа някаква еволюция на авторовите средства (макар че и такава може да бъде различена), а за да посоча особения начин, по който двете "сбирки" се преливат, настояват да бъдат четени за-едно и т.н. (нещо подобно бе загатнато в предходна рецензия от Д. Неделчева); по-съществено е да се каже, че това, което ги "споява" е "епическият автор" (и по-точно: начинът, по който се съгражда този "автор"). Това обаче не е "Писателят", чиято жестовост откопирва една екстатична нарцистичност, а "епикът" на всекидневността, на внимателния "хирургичен" прорез на погледа в напластеното ни битие... Четейки П. Пейчев можем да заявим: българското битие е матафоризиран бит с различна консистенция. То не се поддава на абстрактни конструкти: то е "пластелин", поемащ движенията като движенията на корена в пръстта, а познанието за това "битие" е "шупла", духовен капсул, самоубийствено поемащ имплозията на индивидуалността... С други думи, това, което "обичайно" назоваваме "вътрешна емиграция"; оттук и произхожда и неутолимият глад по "епичност" в родната литература; съхраняване на "междинното състояние" е героиката на катадневното съществуване... Така и "поетическите съществувания" мъждукат като архипелаг от стафиди в кексовото тесто. Мисля, че откритие на П. Пейчев е, че на мястото на бездънната метафизичност (нощта), той полага "тектонични" малформации, съ-временността е омесена с архаиката в странните кентаврически приплъзвания на мисълта: в гънките на паметта са врязани отломките на "малка статуя на Буда разпарчосана от селянин"... Българският бог е майстор-кулинар (фолклорната ни Коледа е повече кулинарен празник, а не Рождество; "бит", а не "битие"...). Животът е ни повече, ни по-малко "прясна протоплазма". И поетът наблюдава как другите "се раждат поотделно, толкова тестено свързани"... (тестото - българската еротика)... "Релефите" пък наподобяват черга с трохи, "сергия с ерзаци", изтърсиш ли "пейзажа", остават "несмлените въглени" на "голия сън" и започва голямото "нестинарско заекване"... И "накрая една далечина ти остава" - "никакви лесни сюжети"; там най-много да мернеш "три сърни с птичи изражения, хербарийни, подпиващи от собствената си архитектурност, сталактитност... три сърни възможни в разреденото"... Но къде е епосът на тези земи? Тук поетите са "хекзаметърни котки, паднали в мазута, овъргаляни в сгурта, бавно ходят и засяват", няма място за "високата трагика", а "хората работят и се уморяват. Дори да нямат работа, те гледат да се уморят, за тях умората е по-достъпна форма на епичност". Поетът все пак е този, който противостои на тази всеобемаща целулоидност: характерологичните негативни резки, които полага тук и там чертаят неговия антиномичен лик... Поетът ( в ти-форма) "не е като": "капитана-натегач ще го пратят в академията, ще се върне вълк с обноски", като "идиот инжектиран с нишесте", той не е и част от "потната баталия на богатирите" и въобще липсва в нагласянето на поредния казионен "начин да избегнеш целия живот в диплите на бащините панталони"... "Епосът" на родното всъщност е "опис": "рисуваните брегове, годините...историята... поначало мъртва.. и кралят истински в ловджийски брич, ругаещ... сред опрощаващата резеда..." Рефрените, които срещаме в поемите са от рода на "навик, навик, навик...", "тъпо, тъпо, тъпо...", "сиво, сиво, сиво..." - те свидетелстват, че поетът е сиракът на този разломен бит, "благословен в оплакването" (ето го звукът на истинския български епос - "плачът в пустиня"...) Там...там "стърчи" радикалният йероглиф на поета: "прогорен от ферментиралия форфор колкото да придобиеш още малко от стандартите за автентичност и да те приеме пейзажа като свой минерално мъртъв, безпретенции...до кости списъчен".

 

Иван Сухиванов

Петьо Пейчев, "Нататък в прорезите", Издателско ателие Аб, С., 2000

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник