Брой 8

Литературен вестник

27.02.-5.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НОБЕЛ

Прекосяване на света

Портрет на В.С.Найпол

Зигфрид Льофлер

 

В. С. НайполБило задължение на стокхолмския критик и член на нобеловото жури Норас Енгдал да уведоми новия носител на Нобеловата награда за литература за оказаната му чест. Когато Енгдал позвънил в южноанглийския Уилтшир, на телефона била Надира Кханнум Алви, втората лейди Найпол. Самият сър Видиа от принципни съображения никога не вдига телефона. Енергично си забранява тази досада. Когато в края на краищата авторът се съгласява да го направи, за да чуе добрата новина, той определя състоянието си като "направо поразен". Това било голяма награда "за Англия, страната, в която живея, и за Индия, родината на предците ми". Тринидад, страната, от която всъщност произхожда, той не споменава.

Това е странно. Англия, някогашният колониален господар, дава на индийския емигрант Видиадхар Сурайпрасад Найпол от най-затънтеното кътче на обществената сграда езика, образованието made in Oxford и аристократичната титла; осигурява му не само пребиваването, но и свободата да има жилище в прастарото сърце на острова, в Уилтшир близо до Стоунхендж. Там сър Видиа намира това, което цял живот търси - мястото си в света, една къща за мистър Найпол.

Към всичко това Найпол изразява предаността си и благодари в най-смелата си, най-красива и задълбочена книга "Загадката на пристигането", едно произведение на помирението и на лечение чрез ландшафта, същевременно блажен пасторал и елегия за фурията на изчезването.

А към Индия, откъдето произхождат прадедите му, отношението на писателя Найпол цял живот е мъчително - впрочем мъчително и за двете страни. 1962, като трийсетгодишен, той за първи път кръстосва надлъж и шир страната на предците си, за да провери реалността на двете си противоречиви индийски фантазии - официалната Индия на Ганди, с мита й за независимост и голямото класическо минало и своята мрачна и внушаваща страх частна Индия, която го е "проникнала изцяло като представа за презряност, поражение и срам". Резултатът са две книги на гняв, отвращение и оскърбеност (поне така го възприемат в Индия), написани от чувството за "поразеност от нищетата" - "Страна на мрака. Чуждата родина Индия" и "Индия. Една ранена култура".

27 години по-късно, през 1989, Найпол повтаря индийското си пътешествие, включително за да провери силната си антипатия и ревизира суровите си оценки. Сега субконтинентът му се струва като страна на динамичен бунт, където се състоят милиони индивидуални въстания, съпротиви, актове на освобождаване и обновление. Нарича разказа за пътуването си "India. A Million Mutinies Now".

 

Всичко винаги напомня за Тринидад

Все пак остава странно, че не споменава Тринидад. Това е толкова по-забележително, след като писателското му творчество е почти изцяло проникнато от Тринидад. Карибският остров пред венецуелския залив, застанал като тапа пред делтата на Ориноко, заема центъра на мисленето и писането му още от времето на първата му книга преди повече от четиридесет години. Тринидад е обсесията на Найпол, тръненият му венец. През 1950 като осемнайсетгодишен напуска острова с шест лири и стипендия за Оксфорд в джоба. Но островът никога не го напуска. В духа си продължава да живее в постколониалната бездомност на родината си и се занимава с нейната чуждост, маргиналност и примиреност. Никога не престава да враждува с Тринидад и да го тачи.

Какво ли не е означавал за него този открит от Колумб остров! Вратата към Елдорадо, испанската конквистадорска фантазия, заразила още сър Уолтър Райли. Ябълката на раздора между испанските, френските и английските колониални господари. Майчината и бащината къща, ведно с прилив от амбивалентни чувства на закрила, тирания, принадлежност, импулс за бягство, отблъскване, некомпетентност, унижение, носталгия и срам. Прототипът на изтощената и никому ненужна колония. Империята като орехова черупка.

Какво ли не е писал за острова! През целия му досегашен живот на автор той му е давал материал и го е снабдявал с трайна система за преценка. Където и да пътува този номад, този извънтериториален автор, през чието съзнание преминават мигрантските вълни на цели континенти и когото само тесногръдието може да нарече "автор на пътеписи", където и да пътува, когото и да среща, каквото и да преживява и да опознава този глобално мислещ и чувстващ световен писател: в добро и зло Тринидад винаги е оставал негова рамка за сравнение.

Найпол и островът му - което островът му дължи, той го търси, пишейки за него, сякаш за да заличи собствена вина. Едва поглеждайки назад, откъм избраната за родина Англия, той успява да подреди обърканите си чувства на презрение и привързаност, ненавист и копнеж и да развие собствени прочити на произхода и развитието си като автор. Разбира, че е бил нещастно дете.

 

Чувство на упадък от самото начало

Роден в клан на индийски брамини, потомък на наемни работници от село в Утар Прадеш, които през ХIХ век били наети в басейна на Ганг, за да извършват работата на западноиндийските плантации за захарна тръстика на освободените чернокожи роби, Найпол расте с чувството за упадък. Тринидад било жалко, изоставено място, което само` смятало себе си за загубено, без самоуважение, без амбиции и без памет, извън света и историята. Светът винаги бил някъде другаде. Не можело да си в крак с него. Да искаш да си в крак с него, да искаш да се отличиш, противоречало на индуския морал и неговия идеал за доброволния отказ, който земляците на Найпол донасят със себе си от родната си Индия.

Както петдесет години по-късно казва Найпол, той отраснал със силното чувство, че е обида за Бога, ако като индус отдаваш твърде много внимание на материалния свят. Да изискваш изрядност в земните неща, било то добре построена къща или добре подвързана книга, не било угодно на Бога. Още бащата на Найпол, Сееперсад, журналист по професия, но разказвач по призвание, страдал от това невежество и безразличие като търпян особняк в къщата на свадливата си тъща: в един необозрим клан от "смазани мъже, потиснати или свадливи жени и невъзпитани деца", както пише по-късно синът.

Все пак, за разлика от африканските потомци на робите, индуските работници-емигранти спасили и пренесли от континента в Тринидад собствените си традиции, ритуали и табута, кастовото си мислене като пазеща и укрепваща ги идентичност. "В непретенциозния Тринидад те си създадоха една проста, непретенциозна Индия. Бяха част от колонията. Колонията се превърна в империална амалгама, малък формат на империята", четем в историческия колониален роман на Найпол "Сбогуване с Елдорадо". За разлика от индийците от континента, другите етноси на този имигрантски остров не притежавали собствени традиции - те нямали нищо друго освен тъмното чувство за отчужденост; не можели да се идентифицират с нищо друго освен с потисниците си.

 

От бурлеската към трагикомедията

Експлоатираният остров си остава основен разказ при Найпол. Колониалният позор на тази негова лишеност от история го довежда до писането, като клеймо и подтик едновременно. Иска да му върне отнетата памет, като напише историята на потисничеството, но в началото не намира тона. Първите му романи и разкази от петдесетте години ("Митичният масажист", "Предизборна кампания по карибски") са сатирични ювелирни творби от бурлесковия хаос на колониалното общество - екзотични дреболии, социален фолклор, нищо повече. "Ранните ми комедии бяха наистина хистерични", казва днес Найпол. "Беше хистерията на човек, който се тревожи за мястото си като автор и се страхува за мястото си в света. В състояние на стрес се правят вицове. Дълбоката комедия се ражда едва когато има повече сигурност."

Един шок слага край на всички вицове. През 1953 умира бащата на Найпол, едва на 46 години. Тази смърт принуждава студента в Оксфорд да си спомни за детството и да си даде сметка за обичта към баща си. Новите чувства подпомагат автора да намери собствен език. В размишления за трагикомично провалилия се живот на Сееперсад Найпол, този жив, сприхав, застрашен от депресии и многократно унижаван човек, през 1961 в Лондон на сина се удава да напише първото си майсторско произведение и да направи пробив с романа си "Дом за мистър Бисвас". Като отдава почит на баща си в образа на героя си Бисвас, той започва да прониква в по-дълбоките измерения на колониалното съзнание: "Исках да напиша книга за баща си и произхода си, за гнева и ужасното честолюбие, за чувството за безполезност и поражение, заради които придобих желанието да стана писател."

Найпол открива литературната си тема: "Миналото бе за мен - като жител на колонията и писател - потискащо и срамно. Но като писател можах да се възпитам да го гледам в очите. То стана дори моя тема" ("Загадката на пристигането").

 

Зони на пречистване

И той открива задачата си на разказвач - да приведе безформеното колониално битие в наративен ред и да пресъздаде колониалните ландшафти като метафизичен терен, зони на пречистване. В историята за баща си "Дом за мистър Бисвас" се разкрива и автобиографичното; в тази семейна сага се достига хоризонта на племенното развитие и колониалната история, отначало като болка, много по-късно и като ценност.

Като импулс за писане най-напред доминират мъка, злоба и незабравена любов. Едва четвърт век по-късно Найпол преодолява тринидадската си травма, успява да се почувства приет в Англия и в "Загадката на пристигането" удовлетворен обръща погледа си към озарената страна на детството: "Святата ни вселена, светите места на детството ни. За мен те бяха двойно и тройно святи, защото ги обживявах във фантазиите си от далечната Англия, четейки много книги за тях, бях перенесъл в тях произхода на всички неща, създал си бях представа за родина."

Мистър Бисвас страда сред необузданите крясъци в клана на жена си, едновременно пазещ и тероризиращ, копнее за образование, съзерцание и творческо спокойствие. За собствена къща. Но когато най-после го постига, мистър Бисвас проваля покупката на къщата. Всъщност после тя се оказва толкова зле построена както всеки колониален продукт - нескопосана работа, бракувана стока, символ на лошото качество. "Строители на съборетини", казва мистър Бисвас, вдигайки рамене и се нанася.

Подобно бащата на Найпол, и мистър Бисвас е особняк, постоянно застрашен от загуба на идентичност, от лудостта. "Какво представляваше лудостта на баща ми?", пита младият Видиа майка си, когато баща му вече е починал. Майката отговаря: "Един ден погледна в огледалото и не можа да се види. И тогава започна да крещи."

 

Мистериите на повторението

Ужасът от това да изчезне безследно или въобще да не съществува подтиква сина към впечатляващо литературно творчество, към повече от две дузини романи и разкази, както и репортажи за пътувания из "тъмните краища" - Африка, Индия, Латинска Америка, старите робовладелски страни на Северна Америка и ислямския свят. Найпол не е откривател, дори и когато се изявява като романист, "Manager of Narrative", както сам се нарича. Той разкрива историите ("a finder-out-of-stories"). Организира материала, който открива в света. Обича да го преобръща и да го използва многократно, първо като репортажи, после като роман. Понякога, при по-малко вдъхновение, това може да изглежда като пресъшиване на стари парчета. "Половин живот", най-новият роман на Найпол, се чете като такова съшито произведение.

Години наред Найпол пътува преди всичко из трите по-бедни континента като наблюдател, репортер и вземащ интервюта. Винаги без касетофон, но с два бележника в джоба. "Открих в себе си - външния човек, чужденеца - дълбок интерес към другите, желание да си представя образно подробностите и всекидневния ход на живота им, да гледам света през техните очи." ("Загадката на пристигането")

Понякога пристига неподготвен, без предварителна информация. Така през 1979, веднага след падането на шах Пахлави, посещава разбунения от фундаменталисти Иран, без да знае много за исляма или за революцията на моллите. ("Ислямско пътуване. Сред правоверните"). Понякога подхожда към новата си цел изпълнен с нервно притеснение и предубеждения, както е случаят с Индия. Но винаги се излага безпощадно на всички изпитания на пътуването, макар че е астматик, вегетарианец, придичив към храната и страдащ от фобия за чистота.

Понякога счита за необходимо да повтори някое пътуване, за да провери себе си. Така през 1995, след 16 години, предприема за втори път ислямското си пътешествие през четири неарабски мюсюлмански страни - Индонезия, Иран, Пакистан и Малайзия. Отчасти интервюира същите хора. Критичният разказ "Beyond Belief. Islamic Excursions among the Converted Peoples", издаден през 1998, представя ислямските народи като жертви на арабското нашествие.

Още в пролога Найпол изяснява гледната си точка: "По произход ислямът е арабска религия. Всеки неарабин, който е мюсюлманин, е конвертит. Ислямът не е просто зависим от съвестта или личната вяра. Той предявява имперски претенции. Променя мирогледа на променилите вярата си. Светите места на конвертита се намират в арабските страни, светият език е арабският. Променя се идеята му за история. Като отхвърля собствената си, той става, независимо дали го иска или не, част от арабската история. Хората развиват идеите си за това какво са и какво не са; а ислямът в променилите вярата си страни съдържа елемент на невроза и нихилизъм."

Вероятно тази книга е допринесла за факта, че Нобеловият комитет - който обикновено предпочита да избягва променящи езика си и с неясна националност автори като Набоков, Кундера, Рушди или самия Найпол - все пак го намира за най-убедителният претендент за наградата. Естествено в арабския свят стокхолмският избор е упрекнат като "тенденциозен", като "етническо прегрешение", а Едуард У. Саид, папата на постколониализма, обвинява Найпол в "налудничав антагонизъм спрямо исляма".

 

Майстор на финия растер

Големите пътеписни есета на Найпол са педантично подробно разработени - проучвания и напътствия за по-добро разбиране на света. Той има двойна цел: личното откритие и обективния репортаж. Постоянната му тема е отношението между националните фантазии за величие и политическите митове, между историческите събития и индивидуалните човешки съдби. В разговорите си с хора от различни слоеве, произход и позиции в обществото той извлича истини за обществените промени и социалното развитие, без нито за момент да изгуби от погледа си индивидуалната истина на успешния или провалил се живот на отделния човек. Растерите, които поставя върху изследваните общества са по-фини, но и по-противоречиви примерно от грубата теория на Самюел Хънтингтън "Сблъсъкът на цивилизациите".

Въпреки това Найпол е много упрекван за аналитичните си изследвания на света, особено за крайно строгите си присъди за самопричинената мизерия на разпадналите се в себе си "полусъстояли се общества" на постколониалния свят, както и за осъждането му на "култа към безсилието", който те поддържат, за да си набавят мизерното чувство за превъзходство. Едуард У. Саид нарича Найпол "закъснял Киплинг" и "лешояд" (a scavenger), а в Индия награждаването му бе оценено като "едно от политически най-некоректните решения на всички комитети за Нобелови награди".

Ясно е едно: Найпол си е създал немалко врагове. Като класически маргинал и образцов единак той не може да бъде свързан с никого и с нищо (което е лесно да се тълкува като politically incorrect). С повишеното самочувствие на човек, създал сам себе си и длъжен единствено на себе си и на делото си, той е склонен към безцеремонност и отблъскваща студенина (което се тълкува като арогантност и надменност). Чувствителен до чудатост, той постоянно удължава списъка от неща, които мрази (цветя, Bruce Chatwin, лошо вино, деца, нехайство, стил). Слави се с това, че без ясна причина изоставя хора, с които е бил близък - дългогодишни издатели и преводачи, приятели, вечната си аржентинска любовница, която през 1966, след смъртта на първата госпожа Найпол, трябвало да преживее факта, че не тя, а светкавичното пакистанско завоевание Надира Кханнум Алви само за два месеца става втората лейди Найпол.

Тази лейди играе и фатална роля в разрива между дългогодишните приятели Найпол и Търоу. Тя обявява по факс прекратяването на приятелството, явно със знанието и съгласието на сър Видиа. Когато изуменият Tъроу среща случайно на Глоучестър роуд в Лондон приятеля си и поисква обяснение, Найпол казва само: "Приеми го като кроше и карай нататък", и му обръща гръб.

Плод на този удар е книгата на Търоу "Sir Vidia Shadow. A frendship across Five Continents". В нея той достига до изненадваща преценка за бившия си приятел: "Трябваше ми много време, за да разбера, че Видия изобщо не беше станал англичанин, дори не се беше поангличанил; той си е истински индиец - съзнаващ кастите, расите, фанатик по отношение на храната, изпълнен с най-деликатни страхове от "оскверняване" на тялото си. И тъй като е индиец от западно-индийските острови - винаги в отбрана и винаги с чувството, че културата му е застрашена - затова позата му се доближава вече почти до самопародия."

Преведе от немски Габриела Радойнова

Преводът е направен по сп. Литературен 12/2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник