Брой 14

Литературен вестник

10-16.04.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Умберто Еко: "Изповедта на една легенда"

 

Умберто Еко е несъмнено най-известният ерудит в света. Един специалист по свети Тома Аквински, който се обърна към изучаването на знаците и се превърна в майстор на бестселъра. По повод излизането на четвъртия му роман, "Баудолино", се срещаме с него в дома му в Милано.

- Откъде идва името Еко? То е доста рядко срещано...

- Това е много интересна история, която научих преди десетина години. Дядо ми е бил подхвърлено дете и фамилията му е дадена от някакъв общински чиновник. Обикновено на такива деца се дават стандартни фамилии като "Esposito" или "Dieudonne" на френски и затова никой не вярваше на историята за произхода на това необичайно "Еко". Бях убеден, че съм единственият с такава фамилия, докато не излезе "Името на розата". Тогава станах известен и извън средите на интелектуалците и една читателка ми писа, че и нейната фамилия е Еко и би желала да знае дали нямаме някаква роднинска връзка. Отговорих й, а от следващото й писмо разбрах, че и нейният дядо е бил подхвърлено дете, само че в Неапол. Как е възможно на двама общински чиновници, единият от Неапол, а другият от родния ми град Алесандрия (Пиемонт), да им хрумне едно и също нещо? Пълна загадка. И малко по-късно един приятел, който работеше в библиотеката на Ватикана върху света на йезуитите през ХVII в., попадна на списък с изрази, които те използвали за подхвърлените деца. Един от тях беше "ex coelis oblatus" (даден от небето). Така че фамилията ми представлява латинска абревиатура, все още запазена в няколко документа.

- От какво семейство произхождате?

- Баща ми е бил най-голямото от тринайсет деца; двата изтърсака, Ромео и Жулиета, са се родили, докато той е бил в окопите, а след войната е станал чиновник. В тази древна столица на борсалиното, където все още се е говорело за работници с травми по ръцете от врялата вода във фабриките, той е бил представител на първото поколение, преминаващо от пролетариата към съвсем, съвсем дребната буржоазия, носеща шапка и вратовръзка и проникната от благородство.

- Важно нещо ли са спомените от детството?

- Според мен е важно не толкова да имаш спомени, колкото винаги да си разчистваш сметките с тях, да възобновяваш контакта си с детството, да преоткриваш хората от онова време, някоя приятелка, учителката, в която аз и приятелите ми винаги ще сме влюбени. Аз използвам много детството си в своите книги. Един пример: в деня, когато се роди сестра ми - бях тригодишен - ме повериха на един съсед и прекарах следобеда в очакване сред множество препарирани птици, които ужасно ме впечатляваха. Този спомен оживява в "Махалото на Фуко", където измислих един препаратор. А "Баудолино", в който освен всичко оснанало се разказва и за основаването на Алесандрия, е залят от спомени.

- Защо нарекохте своя герой Баудолино?

- Това е знак към свещения покровител на Алесандрия, понеже взех за герой малко селянче от ХII в. и го направих син на Галяудо, мъжа, който, според легендата, е убедил с хитрост германските войски на Фридрих I Барбароса да вдигнат обсадата на града.

- В началото на романа Баудолино е на тринайсет години. Какъв бяхте вие на тази възраст?

- Занимавах се с две основни дейности: първата, интелектуална и лична, втората, публична. От една страна, пишех романи. Взимах една тетрадка, правех заглавната страница със заглавието и името на издателя, после рисувах илюстрации на всичките десет страници, съставях съдържанието и най-накрая сядах да пиша, винаги ръкописно и без право на поправки, за да прилича на истинска книга. Обикновено спирах след първата или втората глава: навремето бях автор на големи, незавършени романи. От тази продукция не ми е е останало нищо, освен една завършена творба, озаглавена: "В Името на Календара", дневник на магьосник, който царува над един остров, чиито жители почитат бог Календар. Книгата съдържа 29 страници и е от 1942г. (XXI Era fascista, както трябваше да се казва по онова време); тогава съм бил десетгодишен. Към 1944 или 1945 г. се хвърлих в епоса и сътворих една пародия на "Божествена комедия". После, на около шестнайсет, открих поезията и Шопен. "Творбите" ми? Нещо като младежки пъпки, които ме убедиха да спра с тъй нареченото творческо писане.

- В какво се сътоеше "публичната" ви дейност?

- Бях водач на група, лидерът, човекът, който се занимаваше с театър, с музика (с флейта), който организираше приключенията. Трябва да призная, че умеех да привличам тълпата. Истински сериозен станах в университета. Понеже там правех онова, което искам.

- Какво четяхте?

- Комикси, после известните приключенски романи, италианските еквиваленти на Жул Верн.

- Имахте ли някаква определена амбиция?

- Исках да стана контрольор в трамвай. Имайте предвид, че живеехме във време на диктатура - всеки ден ни предлагаха нов героичен модел и ние му вярвахме! Аз дори спечелих няколко училищни награди, когато написах, че искам да умра за Мусолини. В ранното си детство бях част от фашистката младеж. Но когато фашизмът се сгромоляса, бях вече на единайсет, а на единайсет човек разбира всичко. През следващите две години, годините на съпротивата, живях в първо лице с трезвостта на трийсетгодишен мъж.

- Защо избрахте философията?

- Заради един мой преподавател, който за мен беше модел за интелектуален живот. Той умееше да ни кара да слушаме Тетралогията, докато говореше за Вагнер или ни обясняваше кой е бил Фройд, докато водеше курса по психоанализа. Определението за философ според мен се доближава до определението за човека от епохата на Ренесанса, който знае всичко, интересува се от всичко. Ако през 1950 г. семейство като моето направеше жертвата да изпрати сина си в университет, той трябваше да стане или лекар, или адвокат. Моето решение ужаси баща ми, който ме виждаше да умирам от глад, или пък всеки ден да взимам влака в пет сутринта, за да отида да преподавам в някое планинско село. Водихме дълги спорове, почти битка, но баща ми уважи моя избор. Спокоен съм, понеже преди да почине, той ме видя като преподавател в университета, видя първата ми издадена и преведена книга, разбра, че не е било необходимо да стана адвокат и беше доволен.

- А майка ви?

- Тя почина по-късно. Но с нея проблемът за дълга не съществуваше.

- Прилича ли студентският ви живот на този на Баудолино, пълен със спорове, гуляи и жени?

- В известен смисъл, да. Университетът в Торино беше изпълнен с присъщите за подобно място лудории. Но аз бях много сериозен с момичетата: едно ми беше достатъчно.

- Какво искахте да преподавате?

- До 5 януари миналата година мислех че знам отговора на този въпрос. Тогава четирийсетина бивши мои студенти ме посетиха по случай моята седемдесетгодишнина, като всеки от тях ми беше написал по нещо. Очаквах да ми благодарят за строгостта ми, а ето че те ми благодаряха за моята любознателност. Часовете ми били часове по любознателност, а аз винаги съм смятал, че не съм особено любознателен и дори съм се обявявал срещу тази склонност, за да не се губи време!

- Какво ви тласна към теорията за знаците, или семиотиката, след тезата ви върху естетическия проблем при свети Тома Аквински?

- Всичко стана съвсем естествено. По време на следването си срещнах писатели и художници от авангарда, като Берио или Щокхаузен. След това работих над Джеймс Джойс, който беше тръгнал от свети Тома, за да създаде една нова поетика. Връзката между минало и настояще беше логична. Но освен нея, още от самото начало съществуваше и работата в телевизията, която ми позволяваше да оцелявам и - освен това - ми беше интересна. Имах нужда от известна уникалност. И изведнъж ми се стори, че семиотиката е начинът да изпълня това свое желание. А и времето беше такова... В Париж великолепният Ролан Барт преминаваше от "Въображението на знака"(1953) към "Митологии"(1957)...

- Това не ви ли пречеше в университета?

- Малко, в началото. Понеже беше трудно да бъда поставен в точно определена категория.

- Какво е Средновековието на Умберто Еко?

- Средновековието има две лица. Първото е богословското, философското, монашеското, латинското. Това е по-скоро моето, ако се имат предвид романи като "Името на розата" и "Махалото на Фуко". Другото лице е това на трубадурите, на селяните, едно присмехулно, войнствено лице, в което се говорят нови езици. Това е Средновековието на "Баудолино".

- Често оприличават нашата епоха на ново Средновековие...

- Аз мога да направя аналогии дори между нас и неандерталците! Средновековието ни е близко, защото е епохата, в която се раждат страните, езиците, икономиката, технологията, селското стопанство. То е период на преход между Римската империя и националните държави. В този смисъл и при определени обстоятелства нашето съвремие наистина е нещо подобно. И ако ние сме постмодерни, то Средновековието е посткласическо.

- Европейското устройство...

- ... ме завладява. Когато бях двайсетгодишен беше много важно да се чувстваме европейци, да пътуваме, да прекарваме нощите в спорове, за да се преоткрием едни други, и аз го правех. Европа е идеал, мечта, реалност.

- Какво правихте на 11 септември 2001 г.?

- Бях в университета. Опитах се да вляза в Интернет и изгасих радиото. Мисля, че все още не сме осъзнали значимостта на случилото се.

- Как се роди "Баудолино"?

- Отначало имах друг проект, дори още го пазя. После интересът ми бе привлечен от баналната тема за убийството в една херметически затворена стая. След това ми хрумна, че финалната сцена трябва да се развива сред мумифицираните трупове в криптата на Капуцините в Палермо, а по-късно сънувах, че поставям на сцената група фалшификатори. На този етап книгата трябваше да се казва "Номер нула" и да разказва за приключенията на хора, които изграждат ежедневието и измислят сензационните новини. Но това твърде много напомняше "Махалото на Фуко" и неговите герои, които измислят Историята. Тогава се запитах коя е най-известната лъжа на западното общество. Сетих се, че това е прочутото писмо на отец Жан до Фридрих Барбароса. Случи се така, че през 1960 г. бях работил върху италианското издание на книга за легендарните страни, в която този християнски суверен, предполагаем владетел на далечни и изпълнени с чудеса и чудовища земи, заемаше достойно място. Това писмо не ми беше излязло от съзнанието, още повече, че то намесваше и Барбароса. Мистериозната му смърт по време на третия кръстоносен поход (бил ли е, или не е бил убит) представляваше част от моята митология и от митологията на скъпия ми град и така нещата си дойдоха по местата. Прииска ми се хрониката на императора да бъде разказана от един осиновен син, срещнат случайно в Пиемонт, на име Баудолино. После трябваше да го накарам да говори и му създадох различен език, а от този език се роди един различен свят.

- Кога се появява мечтата за съвършения, универсален език?

- Когато Европа се разпокъсва и изчезва универсалният дотогава латински. Нормална реакция, когато си изправен пред любопитния проблем с мноогобразието на езиците. Защо човекът не се е родил и не е продължил да съществува само с един език? За да обясни това, той е измислил Вавилонската кула и всички останали митове.

- Какво очаквате от своя читател? Мислите ли за него, докато пишете?

- Определено мисля. Дейността на писателя се състои в това да "създава" своя собствен читател. В случая с "Баудолино" очаквам читателят да се забавлява, без да си блъска главата с теоретични проблеми. Писателят се опитва да избегне тълкуванията не защото такива няма, а защото са твърде много и той не иска да ограничи читателите си само с едно. Неговото най-голямо удоволствие е да развива тапетите... и да се чувства като страхотен глупак в края на историята.

- Забавлява ли ви писането?

- Забавно ми е да разказвам истории, да описвам реалистично един легендарен свят, да измислям каменната река, кралството на свещеника или начина, по който чудовищата с огромните уши правят любов. Обичам също героите ми да поемат инициативата, да ми напомнят, в тази или онази глава, че не мога повече да ги карам да правят някои неща, понеже са решили друго. До самия край аз не знаех какво ще направи Баудолино след като разреши загадката със смъртта на Барбароса. Когато пишех този пасаж, решението на Баудолино се наложи съвсем естествено: неговата логика, неговото разбиране изискваха да направи точно това и нищо друго.

- Имате ли ритуали на писане?

- Не, изобщо. Освен това, че докато чакам следващия дълъг престой в провинцията, събирам материали, чета и си водя бележки. Нямам други ритуали, мога да пиша по всяко време, навсякъде, със и над всичко.

- Какво пишете сега?

- Лекции за Оксфорд.

- "Баудолино" е изтъкан от богословски спорове. Съществува ли в съвременния свят еквивалент на тези спорове?

- В американските университети със сигурност има хора, които се измъчват около понятия като хипертекст или деконструкция. Но останалото, да речем споровете вътре в една политическа партия, е почти изчезнало. В известна степен обществото се е отказало от дебатите върху основните принципи. Или пък основните принципи са били изместени с такава скорост, че обществото е останало неспособно да изработи подобаваща "теология" около тях. Вижте какво се случва по повод отричането на глобализацията: вече не се сблъскват философски школи, сблъскват се поведения, всякакви поведения: крайната левица, крайната десница, реакционнистите, природозащитниците. Къде е теоретичният спор тук?

- Телевизията ли е отговорна за това разводняване?

- Възможно е. Някога човек ставаше победител, ако извоюваше победа в света на аргументацията. Днес си победител, ако се появяваш на екрана. Ето защо правото на глас заплашва да се превърне във фундаментална клопка: появяваш се, взимаш думата, много си доволен, всички си казват: "Ах, той говори!"...и край!

- Вярващ ли сте?

- Бях вярващ до 26-годишна възраст, но отказвам да говоря за Бог пред медиите.

- От какво се страхувате?

- От толкова неща (смее се). От края на представителната демокрация, например, от това, което ще я замени... От края на контролната и защитна функция на свободата на печата... Но печатът не е единственият отговорник: способността на читателя да забравя е станала феноменална.

- А удоволствията ви?

- Не знам дали съм изпитвал големи удоволствия. Вероятно пак заради католическото ми възпитание търсенето на щастието не е присъствало в хоризонтите ми. Живея със съзнанието, че съм бил глезен и не искам да се оплаквам, би било малко прекалено! Аз съм спокоен, очаквам спокойно смъртта си, като все пак не бих желал да свърша в адски мъки. Разбира се, би ми си искало да бъда четен дълго време, но това не зависи от мен. Единственото нещо, което леко ме разстройва, е, че огромното количество преживявания, които съм натрупал, ще изчезне заедно с мен. Например, кой ще знае в кой вагон на влака Милано - Болоня да се настани, за да слезе пръв и да вземе такси? Шегувам се... Раждането на малкия ми внук Емануеле ме изпълва с радост и наистина обожавам да си играя с него. Преди няколко дни, докато гледаше телевизия, той каза "дядо". Бях очарован, въпреки че на екрана имаше жена.

Разговора води МАРИ-ФРАНСОАЗ ЛЬОКЛЕР

Преводът е направен по Le Point, 15 fevrier 2002

Преведе от френски Стефка Паунова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник