Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

БЕЛЕТРИСТИКАТА НИ - КЪСОВЕ ОТ РАЗПИЛЯНА МОЗАЙКА

 

Да се напише днес статия (студия, изследване) върху съвременната (текущата) проза, да се опише тя, тематизира и анализира, да се проследят промените, преливанията или опозициите в жанрово-стилова посока, да се изведат реално водещите имена, книги и публикации, е непосилна задача. Първо - това все по-малко занимава вече нашия (дори пригласения към културата) печат, изоставил откровено художествените прояви, проблематика и внушения. Второ - няма ги, изгубиха се у литературните изследователи и критици (доколкото такива останаха на безспорно професионално ниво) охотата и поощряващите ги покани пък и повечето от тях малодушно приеха натрапената им маргиналност. И трето, най-същественото може би, самият литературен живот се разби, сепарира и одребни. Няколкото писателски обединения се самозатвориха, снизиха обществената си активност, значимост и име. Воденето и оповестяването на литературните дела и проявления е все повече "частно" занятие, амбиция и политика на обособени групи около издателства и издания, като практически сега текат няколко паралелни литератури - взаимно слабо познаващи и признаващи се. И ако все пак сътворената и сътворяваща се литература (прозата специално в случая) епизодично макар бива прихващана, тълкувана и препоръчвана, то - логично - референциите и авторитетите съвсем не са едни и същи. Литературните кръгове, формирани върху всевъзможни позиции, вкусове, интереси и намерения, насочват днес читателското внимание и погледи в различни посоки и посредством различна естетическа, стилова и езикова сугестия.

Някога при работа с прозата бе сравнително ясно и нетрудно - извеждаха се спираловидно генерации, парцелираше се тя на съвременна и историческа, на "инфантилна" и "селска" (коренотърсаческа), на документално-мемоарна или сказово-притчова пригласна. Говореше се и се пишеше нашироко, примерно, за тенденция към лиризиране на прозата, за усилено имплантиране на по-явен или обходен автобиографизъм, за литература на факта или за есеистична визия, или пък се обсъждаше втурването в белетристиката на "малкия", неизмисления (според Шукшин), "несиметричния" (по Тинянов) човек. Колкото и да бяха кабинетни, теоретико-умозрителни, условни и даже - да повторим - сравнително лесни тези писания, или - колкото и да бяха те предпоставени, канализиращо-обобщаващи, учебно-мишенни, все пак бяха път и форма на литературно живеене и обсъждане, като из и чрез тях, въпреки всичко изплуваха добрите книги, истинските писатели, действителните тенденции и натрупвания в белетристиката ни.

Сега, нека пак го обявим, това не се случва. Иначе как да си обясним изтласкването, изгубването от вниманието и съпричастието на доскоро жадно четящия българин на редица отличителни белетристични книги и присъствия. Нека споменем само "Странният рицар на свещената книга" на Антон Дончев, "Баронови" на Ивайло Петров, "Пупаво време" на Йордан Радичков, "Много висока тераса" на Генчо Стоев, "Петокнижие Исааково" на Анжел Вагенщайн, "Демонът на Максуел" на Любен Дилов, "Когато Господ ходеше по земята" на Никола Радев, "Доколкото си спомням" на Георги Данаилов, "Алилуя" на Виктор Пасков, "Балкански грешник" на Димитър Кирков, "Ези-тура" на Деян Енев, "Мисия Лондон" на Алек Попов, както и прозаическите участия и книги на по-нови автори като Палми Ранчев, Емил Андреев, Георги Господинов, Емил Тонев, Емилия Дворянова, Маргарит Абаджиев, Елена Алексиева. Възможно е действително новият роман на Антон Данчев да не е постигнал класическата мощ и емблематичност на неговото "Време разделно", както и Радичков да блести все още предимно с "Всички и никой", с "Барутен буквар" или с "Прашка", а "Баронови" на Ивайло Петров да е под летвата, вдигната от "Преди да се родя и след това" или "Хайка за вълци". Това е и нормално, и допустимо или поне - следва да бъде повод за сериозно оглеждане на автори, книги, чупливост на творческата крива и пр., а тъкмо такова оглеждане, анализиране и съпоставяне липсва. Защото в крайна сметка и при всички случаи, тези и още ред книги би следвало със спасителен жест да бъдат извадени от тържищата - наспроти вторичностите, които нерядко се въвеждат чрез акламативни анонси и медийни нагнетявания - като нова проза, като трасиращи явления и знамения.

Водено от тези, а и от ред още поводи, наблюдения и съображения, списание "Пламък" състави, да си позволим да кажем - сътвори този брой с надеждата и амбицията да прихване, частично макар, съвременната картина на белетристиката ни, да я поизчисти от петната на разделенията, инерциите, немарата и изнапечатаната многотия. Желанието ни бе да приобщим жестово генерациите, писателите, даже жанровете и стиловете, без да храним илюзията, че това и тук е цялото и единственото лице на живородената ни проза. Възможно е отсъствието (или присъствието) в тази белетристична подборка на някои автори да извика въпроси или несъгласия. Редно е да се отчита обаче фактът, че самите писатели нееднакво, различно гледат на едно свое (съ)участие в подобни комплекти. Освен това, оказа се, че някои са поизгубили с годините тръпката от очаквана публикация, други пък са запратили в ъгъла на професионалното си любопитство изтеглялия ги някога нагоре литературен печат. Трети работят върху по-обемни творби, които на този етап не са готови за печат или не могат да се сведат до изискванията на едно списанийно представяне. Поради това редакцията на "Пламък" внесе и един измерен (процентно незначителен) "христоматиен" нюанс - отделни автори са представени с творби, познати на читателя. Което смятаме, че в известен смисъл е и допълнителен бонус: "обвързва" се почти класичната с ферментиращата и протичаща сега проза, срещат се утвърдени с млади автори, припомнят се по-рано четени и поизбледнели в съзнанието ни творби, провижда се и отново се осъзнава логичността и естествеността на литературно-художествената приемственост.

 

 Димитър Танев

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща