Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Антон ДончевАнтон Дончев

Из "СТРАННИЯТ РИЦАР НА СВЕЩЕНАТА КНИГА"

 

НОЩТА ПРЕДИ ТРЕТИЯ ДЕН

 

Не можах да заспя. Станах посред нощ и почвам да пиша. Трябва да разкажа за срещата с Боян, да я отмина, да я забравя, за да вървя нататък. Господи, след тридесет години не мога да реша дали тази среща е проклятие или благословия, дали е наваждение или аз сам намерих в нея нещо, което всъщност го няма.

Чувам тихи и притаени женски хлипания, които иначе дневните песнопения милостиво заглушават. Жените като че ли плачат насън - или и другите като мене не спят?

Да, вече тридесет години повтарям всяка дума и си припомням онова трепване на устните. И все не мога да разгадая оня прощален поглед на Боян.

Стояхме под стените на Лаверор, укрепено селище върху хълм, увенчан от здрави крепостни зидове. Вътре бяха еретиците, наоколо се ширеше станът на обсадителите. Симон дьо Монфор не беше с нас - той току-що се беше върнал от Франция в завоюваната от него страна и с гняв и негодувание бе разбрал за въстанието на своите поданици - както той наричаше провансалците. Симон доведе със себе си мнозина знатни рицари и десетки барони, но нямаше пешаци. В Ним, на пет часа път от Бокер, той събра своите отряди, прие светото причастие и тръгна срещу Раймон. С него бяха двамината му братя.

Аз с Доминиканеца стоях под Лаверор, защото оттук трябваше да излезе трубадурът Пейре от Муасак, за да тръгне към Търнов - да вземе свещената книга. На петстотин разкрача от крепостта, докъдето не стигаха стрелите на арбалетите, земята се беше разтворила и показваше огнените си недра. По повеля на Доминиканеца бе изкопана огромна яма - зинала двайсет стъпки. В нея бе струпана клада. След бурните пламъци, които пропъдиха кръстоносците далеч от огъня, кладата изгоря и се слегна. Ямата се напълни с жар, като съсъд с течен огън.

Жарта слизаше малко по-ниско от изпепеления ръб на земята, но от време на време избухваха къси пламъци, сякаш огънят се мъчеше да прелее. Ярките разтопени главни бяха наредени като върху решетка, а огненият дъх идеше някъде отдолу. Дали ямата не слизаше като гърло на вулкан до сърцето на земята? И там навярно беше преизподнята.

Край ямата стояхме ние - палачите и аз - Доминиканеца и дузина рицари. Нетърпимата жега затопляше дясната страна на лицето ми, дясната ми ръка и бедрото ми, а лявото ми слепоочие леденееше. Пролет беше, от земята избиваше светлозелена трева, крехка и нежна, с корени, потопени в светлина. Някои от рицарите нахлупваха шлемовете си - обърнати железни ведра с прорези за очите, като същества от друг свят и друго време. Всички носехме бели кръстове върху плащовете.

Срещу нас, по-близо до ямата, стояха скупчени двайсетина пленени еретици с ръце, вързани зад гърба. Макар да беше ярко пладне, червената светлина на жарта ги огряваше със зловещо сияние.

Стените на Лаверор - опушени, мрачни, но горди - подпираха небето на север от ямата. Отгоре бяха поръбени от хора, от време на време светваха искри върху остриета на копия. Вятърът духаше откъм крепостта, хората пееха и дори можеха да се различат отделни слова. Песента приличаше и на черковен псалм, и на боен призив. Нямаше защо да се напрягам да чуя думите, знаех ги. Те пееха:

Ние се вдигнахме в Прованс

въпреки изнемогата и ужаса от сетнините.

Господи, молим те, помогни на града,

защото ни водят възторгът и великодушието.

О, светли и могъщи народе,

Твоята дързост е гордостта на Прованс.

Гледах пленниците - синовете на този светъл и могъщ народ изпокъсани, окървавени - и се борех да не ме зарази тяхното безумие и отчаяние. Борех се, то се знае, с насмешка и горчивина. Ето докъде ги бяха докарали възторгът и великодушието.

Монахът оглеждаше малкото стадо от пленници. Изведнъж, без да се колебае, посочи някакъв човек, застанал някъде по средата.

Двамина от мъжете без лица, оковани в шлемовете, изтласкаха мъжа пред Доминиканеца. Пленникът застана на крачка пред нас.

С ужас открих, че той ми прилича по осанка, по ръст и дори по лице. Би могъл да бъде някой от моите петима братя. Челото му беше превързано с червен парцал, ботушите му бяха откраднати, синьочервените му стъпала се впиваха и едва-едва потъваха в мократа земя.

Дали Доминиканеца го беше избрал, защото приличаше на мене? Изтръпнах от лошо предчувствие.

Монахът вдигна пред лицето на еретика сребърно разпятие, окървавено от червеното сияние на огъня. Усещах, че кръстът е топъл като човешка плът. Доминиканеца каза:

- Клетнико, целуни кръста и се откажи от твоята трижди прокълната ерес.

Мъжът отговори на провансалски с твърд и ясен глас, но си личеше, че е чужденец.

- Не бива да целувам кръста, на който е разпнат нашият Спасител.

Монахът каза:

- Ти се осмеляваш да скверниш светия кръст?

Мъжът каза:

- Това не е светиня, а оръдие за изтезание.

Монахът попита:

- Кой си ти?

Мъжът отговори:

- Боян от Земен.

Монахът попита:

- Българин ли си?

Мъжът отговори:

- Българин съм.

Това всъщност не значеше, че е роден българин, защото бугри и булгари се наричаха, кажи-речи, всички еретици от Черното до Северното море.

Тогава Доминиканеца с рязко движение смъкна от плещите на мъжа окъсания черен плащ. После безстрашно пристъпи до ръба на адската яма и метна дрехата върху огъня. Но плащът не падна върху жарта, дори не я докосна, а се вдигна нагоре, издухан от жаркия дъх на огъня. И се разлюля, и размята, та полетя над ямата като обезумял прилеп или пияна гигантска пеперуда. Внезапно пламна, изгоря - и се вдигна нагоре на парцали сива пепел.

Доминиканеца отново застана пред еретика, а лицето му лъщеше от пот, като че ли бе почнал да се топи. И каза:

- След миг тялото ти ще се превърне в пепел като този плащ.

Мъжът тихо отговори:

- Моето тяло ще умре, защото е творение на Сатаната. Но духът ми ще излети в небето като този плащ.

Монахът попита:

- Не вярваш ли във възкресението от мъртвите и във вечните мъки, които те чакат?

Мъжът отговори:

- Как може превърнато в пепел тяло да се вдигне отново?

Монахът каза:

- Да. Но това е твоето тяло, клетнико. И в моя власт е да те спася или да те предам на огъня.

Стори ми се, че монахът пита не като съдник и инквизитор, но като човек, който иска да научи нещо съкровено и тайно за другия човек, за себе си, а и за всички хора. Дали се надяваше, че този син на смъртта ще му разкрие душата си и ще му предаде някакво откровение? Не беше ли питал с тези думи и други клетници в мига на последното причастие?

Тогава изведнъж разбрах, че говори на мене. В главата ми звънна, в очите ми светна, сякаш върху мен се срина и разсипа на хиляди огледални късове огромен покрив от прозрачен лед.

Оня човек насреща, този еретик - той беше мой брат. Неговите думи можеха да бъдат и мои думи - чаках ги. Огънят бучеше. Отдалече идеше отчаяната песен на еретиците върху стените на Лавелор.

Мъжът каза:

- Само душата ми е от Бога. Всичко друго е на дявола. Нима Бог е направил този свят пълен с насилие, плач и злини? Той трябва да се разруши и да се построи отново.

Аз? Как бих отговорил аз? Безпощадно си признах, че в какъвто и бог да вярвам, към каквото и учение и братство да принадлежа, щях да отговоря: "Признавам всичко, което поискаш. Само да остана жив." После все някак щях да се измъкна и да се върна при Бога и при братството. Мъжеството на човека, който можеше да бъде мой брат, не беше по моите плещи.

Доминиканеца за първи път сведе глава и се загледа в сребърния кръст, който сега държеше притиснат до гърдите си.

И докато Доминиканеца гледаше кръста, Боян от Земен погледна към мене. И ме видя.

Лицето му се преобрази. То беше измъчено, но по него нямаше рани и кръв, а червеното сияние на жарта му придаваше странна сила и жизненост. Той ме видя и ме позна. Или се удиви, че вижда като че ли себе си? Не зная. Ето този израз на лицето му и този поглед не мога да разгадая вече тридесет години. Челото му едва забележимо се приповдигна, устните му трепнаха. Можеше ли да се зарадва на срещата на крачка от смъртта и дали това трепване на устните беше поздрав или знак на пренебрежение, дори презрение? Господи, понякога си мисля, че той намери сили за саможертвата си, защото ме видя и разбра, че му приличам като негов брат - дори като близнак. Дали не реши, че той може да си отиде, защото оставам аз - същият като него. И с мене той - или част от него - ще остане да живее. Ако е така... Наистина не зная.

Доминиканеца уморено изрече:

- В огъня.

Двамина от пратениците на пренизподнята с железните лица тръгнаха към еретика. Но той пристъпи към огнената яма - една, две, три широки стъпки, - спря се, погледна ме, после се оттласна с могъщ отскок и отлепи окървавените си стъпала от калната земя. И падна по лице в жарта. А тя се разтвори, сякаш беше огнена лава, защото жарта пазеше очертанията си, но вече бе куха и се покриваше със сребърна пепел. И огънят погълна еретика - човека, който се нарече Боян от Земен.

Пленените еретици писнаха с един глас от двайсет гърла. Писна и далечната, но не чак дотам далечна крепост. Пищеше и някакво ято диви гъски високо в небето с гласовете на отчаяни, прокълнати души.

До монаха приближи един от железноглавите и рече с глас, който кънтеше изпод шлема му:

- А останалите?

Монахът му обърна гръб, погледна ме в очите и каза:

- В огъня.

Задгробният глас изрече:

- Сред глутницата от вълци може да има и заблудени овце. Измежду еретиците може да има и добри католици.

Монахът каза:

- Избийте ги всичките. Бог ще съумее да различи своите на небето.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща