Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Атанас НаковскиАтанас Наковски

АЗ, ГЪДЬО, БИВШ ЦЕЗАР, БИВШ НЕРОН...

 

НАЧАЛОТО

 

КРАЙ! ВЕЧЕ НЕ СЪМ НАЙ-ДОБРИЯТ ПРИЯТЕЛ НА ЧОВЕКА. Не мога да избягам от тази мисъл. От нищо не мога да избягам, защото съм затворен. Мястото не ми е непознато. Веднъж вече бях доведен тук за да бъда обезпаразитен и кастриран. Е, кастрираха ме, което можеха и да не си правят труд да го вършат, защото съм стар и отдавна за нищо не ме бива. Сложиха ми каишка, да се вижда, че съм минал по реда си.

Сега вече можех да се върна по любимите ми места. Едно от тях беше на площад "Славейков", при сергиите за вестници и книги. Защо обичах този площад? Някога идвах тук с първия си стопанин, който ако не беше умрял, моят живот положително щеше да бъде съвсем различен от днешния. И не само от днешния. Какво правехме на площада? Разглеждахме книги. Тоест - той ги разглеждаше, а аз слушах разговорите му с продавачите. Понякога ставаше дума и за мен, неговия неизменен придружител. Хвалеше ме, че съм бил много умен, толкова умен, че съм разбирал около осемдесет думи. Добър човек беше този мой господар, но голям наивник. Защото аз разбирах всичко, за което говореха пред мен, всичко без изключение. Нещо повече - безпогрешно долавях миризмата на чувствата им и на неизречените им мисли, долавях ги още при самото тяхно зараждане, преди още хората да са осъзнали за какво мислят и какво ги вълнува.

На площада ме водеха спомените ми, но тъй като със спомени не можеше да се живее много дълго, тоест - изобщо не можеше да се живее, после отивах пред месарницата надолу по улицата. Там се застоявах до мига, в който някой се смилеше да ми подхвърли я парченце месо - много рядко, я кокал, също рядко, но по-често. След което бързах да се махна. Край месарницата се навърташе и едно куче, ударено някога от кола, то лаеше по всички минаващи оттам автомобили и с това плашеше хората, които мислеха, че лае по тях. Всеки от минувачите сигурно беше сторил достатъчно през живота си, за да сметне, че има защо да лаят и подир него. Но за човека виновен беше само този който лае, е не този, който е заслужил да го лаят. Такива са хората. Впрочем, не всички, но това е отделен въпрос.

Споменах вече, че след кастрирането ме украсиха с каишка. Само дето нямаше никаква полза от нея. Искам да кажа - за мен. Защото тя не попречи отново да ме хванат. Този път заради кожата ми. Кучешката кожа е уникална. Ние не се потим. Затова можете да видите как в горещо време от изплезените ни езици капе лига. Но така си мислите вие, самонадеяните и самодоволни човеци, защото никаква лига не е това, а пот. Ние се потим чрез езика си, защото кожата ни няма пори, а щом няма пори, тя е непромокаема. Следователно - ценна. И след като е толкова ценна, няма защо напразно да се износва и хаби върху нашите гърбове. Какво по-логично от това? Не, има още една логика, също типично човешка. В някои страни най-добрият приятел на човека направо служи за храна. Тъй де, щом като ни е толкова добър и предан приятел - робуват на логиката си те, защо да не ни засити, когато сме гладни?

- Стига си клатил глава! Много важно, че си със специална каишка! Нервираш ме!

Ръмжеше съседът ми - от неопределима жълта порода и със злобна дълга муцуна. Бяха го довели тук заедно с мен, и навярно заедно щяхме да продължим нататък. Ясно накъде. Откъдето нямаше да има връщане. Въпреки общата ни съдба обаче, той непрекъснато се заяждаше. Днес - заради каишката ми, каквато той нямаше. Ако можех, щях да я сваля от шията си и да я нахлузя на неговата, но не можех. Съзнанието за това ли най-много го озлобяваше срещу мен? Или имаше и друга причина до която не мога да се добера. Дрън, дрън ярина, не съм могъл да се добера! Толкова е ясно всичко - и на него не му се умираше.

Мястото от другата ми страна бе заето от един доберман. Вече на границата на одръгляването той все още беше красив, с мускулести крака и заоблен задник, над който предизвикателно стърчеше парченцето отрязана опашка. Никога не съм могъл да проумея какво караше хората да режат на едни кучета опашките им, а на други - не. Разбира се хората могат да посочат милион обяснения, но нито едно от тях няма да върне милионите отрязани опашки. Най-често доберманът лежеше положил муцуна върху предните си крака и тъжно гледаше пред себе си. Не ми беше трудно да се досетя какво вижда. А и той не криеше. Мине не мине време, и току изпъшка.

- Ще дойдат да ме потърсят и да ме върнат у дома. Ще видите! Непременно ще дойдат.

Знаех че никой няма да дойде. Миналата година бях общувал с друг един доберман, същият като него, до такава степен същият, че понякога неволно се питах не участвувам ли в повторението на история, за която погрешно съм сметнал, че е свършила още тогава. Онзи доберман стопаните му го бяха довели на разходка в планината. С кола. И докато той се опиваше от свободата да тича, да отгатва по миризмите развоя на минали събития и да оставя следи от собственото си присъствие, стопаните му се качиха на колата и отпрашиха. Опита се да ги настигне, но напразно. Колата със стопаните му беше изчезнала, нямаше я никаква сред множеството автомобили, които продължаваха да профучават нагоре и надолу по шосето. Господи, какво страдание обезобрази погледа му! При това, смея да твърдя, до съзнанието му още не бе достигнала в своята цялост истината, че е изоставен от съществата, които обичаше повече от себе си, и вярваше, че те също го обичат. Щеше да се случи по-късно. Тогава щеше да умира от отчаяние, и после горко да съжалява, че пак е оживял за да осъзнае, че е изоставен и никога повече няма да види отново любимите същества. И нямаше да ги види защото те бяха решили така, мисъл, която го довеждаше почти до лудост.

Знаех какво се изпитва в такива случаи защото имах опит в това отношение. Преживях го благодарение на доцента, при когото бях попаднал по времето на скитанията ми, когато останах сам след смъртта на първите ми господари. Доцентът беше рошав, с папионка, която правеше врата му да изглежда къс, а лицето - бузесто, смяташе се за философ, пишеше едни завъртяни статии, които сам не разбираше. Което ни най-малко не ме засягаше. Друго едно негово занимание обаче го захвърляше пред очите ми на най-ниското стъпало, върху което може да се озове някой човек. Беше ловец. Тоест - в определено време на годината ходеше да стреля и убива за свое удоволствие напълно беззащитни животни. Добре че мен не ме водеше със себе си. Всеки път щом се наканеше да тръгне на лов ме поглеждаше и с подигравка казваше, че за нищо не ме бива. И беше прав. Не само не ме биваше за лов, но това занятие направо ме отвращаваше. За разлика от много мои събратя, които просто се опиваха от удоволствие когато преследваха бедните животинчета, по които стреляха обожаваните от тях господари ловци.

Изобщо хората умираха да правят от нас, кучетата, съучастници в долните си дела. Така например, ние трябваше да пазим животните, които човекът отглеждаше. Пазехме ги от хищници. Същите хищници, които посягаха на животните колкото да се нахранят, а на останалите им даваха шанс да оцелеят. За разлика от човека, който накрая всичките ги избиваше. Изколваше ги до крак. Понякога неволно се питах, как би се почувствувал същият този човек, ако някой ден на планетата кацнат по-висши същества, и започнат да кастрират хората, да ходят на лов за тях или направо да дерат кожите им, защото видите ли, човешката кожа особено я бивало за нещо си извънземно...

Новият ми господар като че ли отгатваше какви мисли се въртят в главата ми. Или понеже не бях ловно куче, тоест - за нищо не ме биваше, един ден ме качи на колата си, откара ме извън града и ме остави там. Разликата между мен и добермана бе тази, че аз не обичах доцента, просто бях се примирил с необходимостта да живея при някого, та дори и да е такъв като него. Но унижението да бъдеш най-подло изоставен беше съвсем същото.

 

ДЪРЖА ДА СЕ ЗНАЕ ОБАЧЕ - НИЩО ОТ ТОВА, което мисля понякога за хората, не важи за истинският мой, някогашен най-първи господар. Дори се изразявам съвсем неправилно като го наричам господар. Съжалявах, че той не беше един от нас. Но тогава кой знае какво щеше да се случи с него. Защото той и като човек едва оцеляваше сред хората.

При Ванев прекарах най-щастливото време от живота си. Смея да мисля, че и той беше доволен от моето присъствие в дома му. Че ще бъде така осъзнах още щом го видях за първи път, тогава още бях една от седемте пухкави рожби на незабравимата ми майка. Когато мисля сега за нея, винаги се питам, защо се случва така, че получавайки нещо, непременно загубваш друго? Тръгвайки си с Ванев - всъщност за никъде не тръгнах, защото той ме понесе на ръце, трябваше завинаги да се простя с майка си. Което тогава още не осъзнавах, вдишвайки новите миризми, излъчвани от този човек, толкова различни от миризмата на любов непрестанно идваща от майка ми към мен. Какво щеше да се случи по този път, който ме отдалечаваше от любовта на майка ми?

От всичко което се случи после, някои неща си спомням с удоволствие, за други предпочитам никога да не са се случвали. За съжаление те щяха да бъдат много, много повече. Което тогава, в топлите ръце на Ванев още не знаех. Тези ръце ме занесоха в дома, който за години наред щеше да бъде и мой. Като казвам "мой", не трябва да се разбира същото, което разбират хората произнасяйки тази дума. За Ванев, жена му и синът им, техният дом се състоеше от три стаи, кабинет, кухня и баня, изпълнени с най-различни предмети, някои от които им служеха, други само им пречеха, но те не осъзнаваха това. За мен жилището представляваше преди всичко миризми и звуци, които още от първия миг почнах да изследвам. Те бяха така различни и многобройни, че тяхното изследване щеше да продължи дълго след като беше престанал да се разнася ужасения писък: "Това проклето псе пикае където свари!" и бях усвоил всичко онова, задължително да бъде спазвано от едно куче, което обитава дом, предназначен за човеци.

Какво научих от миризмите? Първо се научих да отделям едните от другите, тоест - миризмите на къщата от миризмите на хората. Миризмите на къщата бяха нещо почти постоянно, което не можеше да се каже за миризмите на хората. Не че те бяха завинаги непроменливи, но и никога не се появяваха точно такива, каквито вече са били веднъж. В началото това ме озадачаваше. Всъщност - до мига в който разбрах, че това са миризми на техните чувства, спомени, мечти, намерения... Сред тези миризми, понякога се разнасяше една, която определено не можех да понасям, защото ме угнетяваше - миризмата на разочарование. Беше горчива, появяваше се изневиделица, бързо надделяваше над останалите и дълго ги държеше в подчинение. Когато над къщата увиснеше тази миризма, Ванев се променяше, ставаше раздразнителен, упорито гледаше в една точка и сякаш повеждаше разговор с невидими събеседници. За мен беше безразлично дали са видими или невидими, важното бе, че не долавях миризмата им. Което означаваше, че те не са в стаята. В стаята бяха радиото и телевизорът, те издаваха миризма на предмети, но говореха като човеци и често, щом се обадеха, веднага се размирисваше на разочарование, заради което и бързо ги намразих. Понякога разочарованието идваше придружено от миризма на чувство за вина. Бях още много малък и пухкав, за да проумея връзката между всички неща. И ако ги споменавам толкова рано, дори може би прибързано, то е, за да бъда разбран по-лесно как след време стигнах до откритието, че нерядко хората и към себеподобните си се отнасят както към животните. Но тогава вече знаех, човекът също е животно, само че по-умно и по тази причина окупирало властта над планетата.

 

- КАКВО ИМЕ ДА МУ ДАДЕМ? - още първият ден запита синът на Ванев. - Нали всички кучета трябва да имат име?

- Там от където го взех, първо го нарекли Цезар, но после това име не им се харесало и го кръстили Нерон. Не знам, ако го бях взел по-късно, можеше да носи и трето име.

- Аман от Нерони, Цезари... - каза Ванева и наоколо се понесе миризма на нещо, което по-късно щях да узная, че е недоволство, примесено с подигравка. - Човек не може да се размине от толкова императори по улиците... Мисля че на този пикльо най ще му подхожда името Гъдьо!

- Ами - Гъдьо! - не се съгласи сина им.

Миризмата на неговите думи беше по-остра, дори бодлива. Момчето, с кокалести, слаби рамене и тясно, продълговато лице много приличаше на миризмата, която се разнасяше от думите му. Но в тях имаше и още нещо, което и по-късно щях да долавям. Това момче трудно се примиряваше, което нямаше да направи живота му по-лек. То щеше да се увлече по така наречените бойни изкуства, и при опит да защити едно нападнато момиче щяха да го осакатят.

Но на това още му предстоеше да се случи. А засега аз от Цезар и Нерон се превърнах в Гъдьо. След името дойде ред на ваксинацията. За нея ме заведоха на лекар. Ветеринарят беше млад човек, с руса коса и насмешливи очи. Докато приготвяше ваксината, той загрижено каза.

- Не ми е приятно да ви разочаровам, но това куче не е чиста порода! То само прилича на немска овчарка, а иначе си е от онези на които им викат улична превъзходна...

Не се доизказа, но сред многото приятни миризми, които лъхаха от всички стени и предмети в стария гараж, превърнат в лечебница от човека, който се канеше да ме ваксинира, се появи миризма на насмешка. Идеше ми да излая, но ме изпревари Ванев. Не, той не излая, а весело се засмя.

- Така ли? Много добре, тогава ще го обичам още повече! И бездруго не мога да понасям разните му там нафукани чистопородни благородници! Направо гледат като депутати!

Ветеринарят сви рамене. От миризмата, която смени насмешката, разбрах, че и на него му е все едно от каква порода съм. Дори каза.

- Обикновено тези са по-умни! Родословното свидетелство от никого не е направило нещо по-добро!

По-късно щях да науча, че освен кучетата от чиста порода, така подробни родословни свидетелства имали и царете. Изглежда затова първо се бяха опитали да ме кръстят Цезар или Нерон, с надежда името да замести свидетелството! Но както много от това, което хората, а и ние кучетата, смятахме за особено важно, по-късно щеше да се окаже, че е без особено значение, както и обратното.

 

- ТВОЯТ ГОСПОДАР Е ГЛУПАК! - каза ми веднъж, когато се разхождахме, Чара, една красива пиренейска овчарка, в която след време щях отчаяно да се влюбя.

- Глупачка си ти! - сърдито я срязах аз.

- Не те лъжа! Снощи у дома се бяха събрали на рожден ден и всички го казаха - глупак е!

В това време ни настигна господарят на Чара, дребно човече със жълти зъби.

- Добър ден, господин Ванев - усмихнат поздрави той и подаде ръка на моя господар. - Много добре се проявихте онзи ден, изказването ви беше блестящо и постави всичко на мястото му!

Докато говореше от него нетърпимо вонеше на лъжа. Чара изумена го гледаше, но тя беше само една кучка, от която нищо не зависеше, нито пък на някого му идваше на ум да се съобразява с нея. Не се стърпях и й кимнах, което трябваше да означава: съчувствам ти за неудобното положение в което те поставиха.

- Нищо особено - скромно вече Ванев, - просто казах една истина!

- Да, но защо другите не я казаха, а през всичкото време си мълчаха?

Ванев повдигна рамене. Това беше любимо негово движение, с което изразяваше много неща - от смущение и неувереност, до укор, когато постъпех не както е очаквал от мен.

 

КАКТО ОНЗИ ДЕН НАПРИМЕР, когато той донесе у дома убит заек. Тогава с отвращение се дръпнах настрани и се свих колкото може по-далеч от него.

- Какво му става на това куче? - повдигна рамене той; после подаде заека на жена си и с пренебрежение каза. - Даде ми го Коцев! Вчера бил на лов, голямо трепане паднало! А нашият, явно, не обича зайци! И той като мен!

Като разбрах, че Ванев няма нищо общо с убийството на заека, върнах се при него и с благодарност близнах ръката му. Моят господар не беше убиец.

 

А КЪМ ВОНЯТА НА ЛЪЖА, която идваше от господаря на Чара, който се казваше Филип, се прибави нещо странно. Странно, защото ужасно приличаше на миризмата, която беше почнала да се отделя от Ванев докато разговаряха. И двамата мислеха и си спомняха за един и същи човек, когото аз още не бях срещал. Миризмите на мислите им се кръстосваха, в тях имаше някакво очакване. После в мислите и на двамата като че ли се появи онази миризма на разочарование, която се понасяше понякога у дома, когато работеше телевизорът. Но докато миризмата на Ванев почти не се променяше, и като че ли бе готова да заглъхне, то към миризмата на Филип, в която се бе запазила вонята на лъжа, се прибави нарастваща подигравка. И към непознатия, и към Ванев. Подигравка имаше и в погледа му, която Ванев не можеше да не забележи, но за него тя си оставаше невидима, защото не я очакваше. Знаех го от миризмата на мислите му.

Отново погледнах Чара и от това, което видях в прекрасните й очи, разбрах, че в бъдеще тя едва ли така сляпо щеше да вярва на господаря си. Но - в бъдеще, което, уви! Първо много щеше да ме засегне, а после щеше да ми стане безразлично! А сега тя беше просто много, много смутена от поведението му. Аз пък бях смутен от онези мигове, в които миризмите на нашите двама господари ставаха почти еднакви. И причината беше все един и същи човек. Наистина ли не го познавах? Нямах предвид да съм го срещал, а да съм долавял присъствието му в мислите на Ванев. Дали Ванев и преди не беше мислил за него, но аз не бях обърнал внимание както днес, когато двете миризми, на господаря ми и на Филип почти се уеднаквиха, и причина за това беше присъствието в мислите им на непознатия.

 

СКОРО ЩЯХ ДА ГО ВИДЯ, но преди това трябваше да се случи нещо друго. Всъщност вие знаете какво, защото вече го споменах по-горе - влюбих се в Чара. И то така, както никой от вас не може да си представи. Най-мъчително беше - поне в началото го смятах за най-мъчително, защото още не знаех какво ми предстои - че не можех да я виждам когато си поискам. А исках да я виждам всеки миг, но се срещахме само когато разходките на Ванев и Филип съвпадаха. През останалото време страдах като куче. Това е подигравателен човешки израз, измислен от някой глупак, който е нямал капка понятие от кучешката мъка.

В положение като моето, когато достъпът до любимото същество се осъществява толкова рядко и трудно, хората прибягваха до телефона. Като не могат да се видят, поне да си поприказват. Което за мен беше повече от неосъществимо. Не само поради невероятните трудности, които трябваше да преодолея. Например - да науча цифрите, и след като ги науча, да се добера до телефонния номер на Филип... Но и да преодолеех всичко това, в което се съмнявам - в мислите на хората цифрите имаха миризма, но върху бутоните на телефона, не - нищо нямаше да се промени. Пак заради миризмата. Чара как щеше да подуши, че й звъня аз? Ето защо никой никога не търси кучетата по телефона - телефонният звън няма миризма. Той е нещо мъртво, въпреки шумът, който вдига.

Ванев ме извеждаше три пъти на ден, толкова я извеждаха и Чара, но за една седмица успявахме да се видим не повече от три-четири пъти. Опитайте вие да се срещате толкова рядко с любимата си! Когато се срещнехме обаче, ние не мислехме за нищо друго, освен за това, че пак сме заедно, пак можем да тичаме тяло до тяло, да усещаме дъха си, да долавяме неповторимата миризма на любовния копнеж.

Скоро обаче трябваше да науча, че на този свят няма нищо по-краткотрайно от щастието. Особено кучешкото. Един ден, както Ванев и Филип си говореха, че ако телевизионните зрители си знаят интереса, то те трябва да бойкотират стоките, заради чието рекламиране прекъсват филмите по телевизията, Филип изведнъж каза.

- Слушай, твоят Гъдьо не е чиста порода, нали?

- За щастие, не е! - весело отвърна Ванев.

- Е да, но Чара скоро ще се разгони и тогава за мое нещастие може да се пръкнат едни помияри!

Отдавна бях забелязал, че когато хората искат да изглеждат по-умни, си слагат очила. Така направи и Филип, и после за дълго време впери стъклен поглед в мен, сякаш непременно трябваше да види нещо, което досега е оставало скрито за него.

- Но дори и най-чистопороден да беше твоя Гъдьо - най-после рече той, - пак нищо нямаше да излезе. Породите им са различни! Най-много да се пръкнат някакви кучешки катъри.

Ето как дойде краят на нашето щастие - лоша шега ни изиграха породите, ако нещо лошо като раздялата може да се нарече шега. Били сме различни породи! Дрън, дрън. И какво от това? Различни породи, но напълно нормални кучета. А не като някои хора олигофрени, които най-свободно се женят и после раждат деца олигофренчета. Но на хората всичко им е позволено. Дори и да убиват децата си. Онзи ден чух Ванев да чете, че пак било пребито до смърт едно двайсетдневно бебе Да не говорим за току-що родените мъртви бебета, които ги намират захвърлени в боклукчийските контейнери. Пред хората е открита една безкрайна зелена улица към всичко, което може да им хрумне да направят с когото си щат, а на нас с Чара ни е забранено да се обичаме, защото не сме от една порода. Идваше ми така да залая, че да потреперат листата на дърветата. Които за нищо не ни бяха виновни.

Филип продължаваше стъклено да ме гледа. Той още не беше направил последното си предложение.

- Трябва да сменим часовете си за разходка - каза той, - просто ще излизаме в различно време. Ние може да вземаме разни мерки, но ако твоят се напъне, та изнасили моята?

Това вече беше върхът на сладоледа. Защото нямаше изнасилени кучки и никога не бе нямало. Изнасилването си беше чисто човешки специалитет.

Колко грозна стана улицата, след като вече по нея не можех да срещам Чара! Но щом излезнехме с Ванев на разходка, долавях всяка нейна следа, знаех къде се е спирала, кое дърво е подушвала, къде си е играла по тревата. Следите от нейното, изпуснато от мен, присъствие усилваха мъката ми. Това обаче беше само началото. Много скоро почнах да откривам следите на непознато куче, които вървяха редом с нейните, пресичаха се, нерядко се сливаха едни в други, тук бяха търкали телата си, там се бяха притискали, другаде подозрително дълго бяха стояли на едно място. Беше се появил съперник, или по-точно - Филип беше влязъл в ролята на сводник, намирайки мой заместник за Чара. Но и ти Чара, как можа толкова бързо да ме забравиш и замениш с друг?

Какво ми оставаше да правя в безсилната си, но затова пък толкова по-люта ревност? Да лая срещу луната? А какво щеше да ми помогне тя, независимо дали е в пълнолуние или новолуние?

Работите се оправиха, когато срещнах Юнона. Тя не беше толкова красива като Чара, дори съвсем не беше красива, но породата й беше като моята, тоест - улична превъзходна, както се беше изразил някога ветеринарят по мой адрес, затова не беше важно какво поколение ще излезе от нашата връзка. Следователно тя беше позволена както браковете между олигофрени. Шегувам се, разбира се. Както обича да казва един телевизионен водещ, иначе напълно лишен от чувство за хумор. За ваше сведение, ние подушваме и чувството за хумор. И особено уважаваме хората, които го имат. Но като споменах поколение, да не забравя - през есента Чара роди пет кутрета, според думите на Филип точно нейно копие, което било изключително постижение. Но това вече не ме интересуваше. С Юнона така добре се разбирахме, че ако някой почнеше да ми разправя, как някога в живота ми е имало някаква си Чара, нямаше да му повярвам.

КОГАТО РЕЧЕ ДА ТРЪГНЕ, ВЪРВИ ТА НЕ СПИРА. Не само че срещнах Юнона, когато тя ми беше най-необходима, но видях и непознатия. Който от този ден престана да е непознат. Беше висок колкото Ванев, с усмихнато мургаво лице, елегантен. Също като Филип се смяташе за много умен, но не си слагаше очила. Беше и много чист - такъв човек никога нямаше да се наведе да погали куче. Ето че прибързах и сгреших, бъдещето щеше да ме опровергае. И то най-безапелационен начин, който щеше да промени живота ми.

Той дойде с кола, придружаваха го двама едри мъже, които ако бяха кучета, щяха да са добермани. Но на нищо кучешко не миришеха, от тях лъхаше някаква обезпокояваща закана, разнасяше се воня на недоверие и странна готовност да бръкнат в джобовете си. Гостенинът се усмихваше, и Ванев предположи, че появата на непознатия, който вече не беше непознат и се наричаше Тозкостакиев, го изпълва със странни и най-често неразбираеми чувства. Всъщност, не съвсем. Вече бях доловил познатата ми миризма на очакване. На моменти, когато миризмата се налагаше над всичко останало, мислех, че при подобна силна миризма на преживяванията, с Ванев не може да не се случи нещо неочаквано. Но нищо не се случи.

От Ванева, която се казваше Ирина, обратно на мъжа й, не идваше миризма на очакване. Тя също посрещна Тозкостакиев усмихната, но нейната усмивка беше искрена, което ме накара да мисля, че Ванев крие нещо от нея. При това двойнствено отношение към Тозкостакиев, предпочитах да съм на страната на Ирина. Нищо, че някога ме бе посрещнала с неприязън, и дълго изобщо не можеше да си представи живота с куче у дома. Но неочаквано и за себе си, тя свикна с присъствието ми, обикна ме и все гледаше да задели някоя по-хубава мръвка за мен. За което й бях благодарен. Но не само по тази причина предпочитах да вземам нейна страна. Липсата на неприятни мисли правеше живота далеч по-лек и прост.

С Тозкостакиев пиха кафе и говориха за различни работи. Чувствата на Ванев няколко пъти се променяха, по-точно променяше се видът и силата на миризмата им. Те се превръщаха ту в учудени, ту в недоверчиви. В същото време долавях една друга мисъл, но когато тя надделееше над останалите, отношението на Ванев към Тозкостакиев като че ли се превръщаше в готовността на по-младия приятел да се вслуша в съветите на по-стария. А те бяха на еднаква възраст.

Говореха за някакво събиране, което трябваше да се състои у Ванев. На Ванев много не му се искаше, но Тозкостакиев дори не изслуша възраженията му. На какво замириса Тозкостакиев след опита на Ванев да му възрази? На нищо! Съвсем на нищо! Тоя човек като че ли умееше да запечатва мислите и чувствата си. Можеше ли да се долови на какво мирише една затворена консерва? И по-късно щеше да се случва от тоя човек да не се носи никаква миризма, когато му възразяват. А и не само когато му възразяваха. Понякога го оприличавах на тухлена стена, срещу която не е вдигало крак да пикае нито едно куче.

И ето че подир няколко дни, независимо от нежеланието на Ванев, те се събраха у нас, тоест - у дома на Ванев. Пръв дойде Филип. С мъка се сдържах да не изръмжа. Не обичах този човек. Никога нямаше да му простя, задето ни раздели с Чара, но излишно беше да му показвам чувствата си. Той нямаше да ги разбере.

Тозкостакиев пак пристигна с кола и с двамата си придружители, или бодигардове, които напразно не приличаха на добермани. Тогава може би щяха да бъдат по-симпатични, въпреки неприятната си миризма.

После един подир друг дойдоха още трима. Един прекалено дълъг, с черна коса и обръснато до син блясък лице. От него още с влизането почна да идва миризма на нетърпимо желание да се хареса на всички без изключение, дори и аз влизах в това число. После миризмата му се промени - той вече си представяше, че наистина се е харесал, защото противното не би могъл да го понесе. А щом повярва, че са го харесали, замириса на несдържано задоволство.

След него влезе ловецът. Веднага долових убийствено противна миризма. Този човек умираше от удоволствие да стреля по беззащитни и невъоръжени, за разлика от него, животни, и после описваше преживяванията си. Описанията на преживяванията му се съдържаха в различните отсенки на миризмите, които се носеха от него. Една отсенка беше особено силна и налагаща се - на самодоволство. Веднага го намразих.

Третият, който дойде, сякаш представляваше от себе си подвижен сборник от спомени за присъствуващите, както и за някои други, които още не бях виждал, и кой знае, може би нямаше да видя. Той непрестанно се усмихваше, но и усмивката му като че ли не беше негова, както миризмите, които издаваше - нито една несвързана със собствени негови преживявания.

Разговорите почнаха веднага щом влезе третият. Ако изобщо монологът на Тозкостакиев можеше да се нарече разговор. Ужасно трудно ми беше да разбера за какво става дума. Непрекъснато се споменаваха неща като парламент, партия, мнозинство, електорат, програма, опозиция, съюзници, коалиция, червени, сини и други, които не можех да си ги представя, миризмата им ми беше непозната, у дома и по улицата край нас липсваха подобни работи, и по тази причина, дори ако под някаква форма Ванев и Филип бяха мислили някой ден за тях, те е нямало как да привлекат вниманието ми. А понеже на всичко отгоре говореше Тозкостакиев, човекът, който така умело запечатваше мислите си и миризмите им, спокойно можеше да се каже, че изобщо не съм присъствувал на тяхното събиране. Само един единствен път, когато погледна към дългия със синьото лице, Тозкостакиев като че ли беше на път да пооткрехне консервената кутия, която представляваше главата му, подуших думите власт и пари, но следващия миг кутията отново беше здраво запечатана както винаги досега.

Но затова пък изненадващо лесно четях какво става с другите. В мислите им се появяваха нови образи, чувствата им миришеха по друг, нов начин. Нямаше го предишното неособено приятно очакване, а напротив, нито пък се долавяха следи от разочарование. Какво ставаше? Можех да откъсна опашката си от яд, но все така нищо нямаше да разбера...

След срещата, когато останахме сами у дома, Ирина се засмя.

- Тоя Тозкостакиев - ама че пък име! - бил голям фантазьор! По-голям и от теб, а ти уж работиш с фантазията си, защото си писател.

 

Ванев не й отговори. Но си помисли, че един човек когото го чака голямо и бляскаво бъдеще трябва да има и подходящо, необикновено име. Нямаше да се казва Гъдьо, я! Това последното ме засегна. Какво му беше лошото на името ми? Но нямах време да разсъждавам дълго. От Ванев почна леко да повява странен страх, не можех да определя от какво се опасява, от това, че е слушал Тозкостакиев, или от това, че чутото, кой знае, може и да не се сбъдне.

Когато попаднеше в подобно състояние Ванев обикновено се залавяше с работа. Сядаше зад компютъра и в главата му почваха да се разпореждат хора, които не бях виждал и не познавах. В компанията на тези непознати и невиждани от мен хора, Ванев се чувствуваше пришълец от друг свят. И тъкмо като пришълец незнайно откъде, той горчиво съзнаваше, че тук, в светът, в който по някаква случайност е попаднал, има място единствено за политици, мошеници, манекени, поппевци, щангисти, футболисти с гениален ляв крак. Той дори не беше боядисвал кухнята си в жълто, а само пишеше книги, които трудно щеше да отпечати защото книгоиздаването струваше пари, а нямаше пазар за продукцията му... Изразът за пазара на продукцията беше на един познат на Ванев, също писател, който трупаше ръкописите си у дома и непрекъснато воюваше заради тях със жена си - тя искаше да ги изхвърли защото само събирали прах. Колкото и излишно да му се струваше писането на книги, Ванев не можеше без него. И когато седнеше зад компютъра, изчистваше мислите си от всичко излишно. Този път там все пак най-дълго се заседяха Тозкостакиев и хората, които бяха дошли заради него. Присъствието им пак като че ли беше на път да породи познатите ми вече мисли, свързани с онова безкрайно очакване. Но после непознатите, които се разпореждаха в главата му, бързо изтикаха всички други навън. Колкото и да беше чудно, с тях останахме само ние - Ирина и аз, Гъдьо.

В мислите на Ванев Ирина както винаги се усмихваше. Тя и в действителност се усмихваше, но аз долавях в мислите й един малко по-различен Ванев - по-млад, отколкото го знаех аз, по-млад и по-весел, какъвто вече не беше.

По-късно, след странствуванията ми и злощастните познанства с други представители на човешкия род, неволно щях да се питам наистина ли Ванев и Ирина са били хора?

 


* Откъс от непубликуван роман.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща