Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Виктор Барух

МОНАХЪТ, ЕПИСКОПЪТ И ЕВРЕЙКАТА...

 

Виктор БарухПисателят Виктор Барух навърши 80 години. Той е един от радетелите на списание "Пламък" - бил е известно време негов зам.главен редактор и някои от творбите му са се появявали за първи път именно на страниците на списанието. В. Барух е между самобитните съвременни белетристи. Романите и повестите му "Отречени от закона", "Завоевателката", "Сватбени свещи", "Японска кукла", "Деца на града", "Късно око" и пр. в своето време бяха измежду характерните проявления на съвременната проза, превеждани на чужди езици, търсени от читателите, макар да не бе глезеник на официалната литературна критика.

Последният роман на В. Барух, който предстои да излезе от печат и откъс от който публикуваме, съчетава философия, история и религия, средновековие и съвременност, амбициозно преливайки от лично-биографичното и от специфичната съдба на еврейството към дълбоки размишления за човека, човечеството и проблемите на духовността.

"Пламък" желае от сърце на писателя здраве, творчество и дълголетие.

 

Слушах нестройното пение на монасите и от време на време се губех. Мигове и столетия се губех някъде. Мигове и столетия ме обсебваха. Миговете се превръщаха в столетия, вековете ставаха мигове. Унесен в монашеското песнопение, аз седях необичайно за мене смирен. Смирен и благодарен на монаха в бяла одежда и капишон, отпуснат между силните му плещи. Той ме покани с безсловесни, но настойчиви жестове, да вляза в църквата. Дрехата му подсказваше по-висок сан. Поведе ме през манастирския двор към малкия храм на единия му край.

Влязохме тихо - водеше се неделна литургия. Приседнахме на последната банка. Неочаквано силно усетих близостта на Ерусалим, тук - всред гората и лозята на манастира Латрун. Спокоен, достолепен, древен. От времето на Латинската държава по тези Свети места. Францискански манастир, на трапистите, чийто устав бе един от най-суровите сред католическите ордени. Тук монасите се бяха отдали на вярата, на труда и на мълчанието. Сега, в неделната утрин, тези мъже в бели одежди славословеха Всевишния. Навярно само думите на възхвалните песни си позволяваха да изричат монасите-траписти, обрекли се на мълчание. Само тук, в манастирската църква, по време на молитва.

Дълбоко изповедно звучеха монашеските слова. Зад ритуалните евангелски текстове се таеха, струваше ми се, съкровени мисли, страдание и погълнат от безмълвие вопъл. Обетът за мълчание бдеше над всички, но навярно и личното нежелание за изповед пред друг човек, насочваха душевните им тайнства единствено към Бога. След дни, месеци и години на безмълвие, монасите искаха Някой да долови Нещо от насъбраното оттатък стената на тяхното мълчание.

Така ли, както си представях, беше всичко, или мислите ми блуждаеха далече от истината за тези хора? Всъщност не си ли спомнях само нещо прочетено тук или там за траписти, за манастира Латрун, чието име, предполагаше се, че идва от латинското ladron, което означава крадец, или от някогашния - Castrum Bonni latronis - Лагер на каещия се грешник?...

Вслушвах се в суровите мъжки гласове и възвърнах поглед към себе си. Видях се като старо изсъхнало семенце, отвеяно и довеяно тук от безпосочни ветрове, задухали неспирно, упорито и ожесточено из Вселената. Като очукано и спечено през годините семенце, еднакво близко и чуждо на благодатната манастирска почва. Какво да поникне от такова семе? Смачкано, оръфано, оглеждано под лупа в лаборатории с подозрението, че от него може да се пръкне нещо уродливо. Унищожаваха го, горяха го на клади и в крематориуми, а то излиташе от пепелта, обезформено изхвърчаше през комините. Почерняло и може би безплодно, навярно увредено от наранявания и огън, това семе се носеше по света...

Не бях дошъл в манастира заради неделната литургия, още по-малко за размисъл. Старо семе, клади, крематориуми... Тежеха ми вече тези мисли, трупани десетилетия през живота ми и векове преди него. Бях дошъл за манастирско вино, но безгласната добра покана на монаха трапист ме вмъкна в манастирската църква и аз седнах до него на последната банка. Това изглежда беше единствената му цел, тъй като едва приседнал, той се надигна и ме остави. Стори ми се, че преди да се отдалечи монахът ме погледна изпитателно, но все така дружелюбно. Дали не очакваше от мен, останал сам, някаква изповед и разкаяние? Видях как изчезва белият триъгълник на капишона, меко отпуснат на гърба му.

Монасите възнасяха неделна възхвала към Всевишния. Акомпанираха им звуците на стар хармониум, разположен сред църквата. Слабоват монах с удължено лице ги изтръгваше от клавишите и натискаше меховете, сякаш ходеше като човек с осакатени крака.

Беше Седмият ден. Хора и добитък почиваха след Шестдневния свой труд. Денят, за който в Първата книга на Моисей е казано: "И завърши Бог на седмия ден своя труд; и си почина на седмия ден след всичкия труд, който положи, и благослови Бог седмия ден и го направи свещен, защото на този ден той си почина след всичкия труд, който положи за Сътворението."

Във Вехтия завет този ден е наречен събота, шабат. По-късно християните ще го прехвърлят в неделя, а след това мохамеданите ще го открият в петъка. Велика промисъл - един ден почивка след всеки шест дни на съзидателен труд. Почивка за хора и добитък. Почивка и за самия Творец.

Сенека нищо не е разбирал или нещо не е доразбирал от това величие. И хабер си е нямал от смисъла на една от десетте Божи заповеди, ако допуснем, че изобщо е проявил някакъв интерес към творенията на този ненавистен народ, създал толкова неприятности на империята. И на нейните философи. Евангелието не е познавал, тъй като по негово време Новият завет все още не се е бил появил. И Сенека философът лекомислено ще каже, че на всеки седми ден от седмицата евреите се отдават на мързел (нали заробените трябва само да работят) и не загасят светилниците си, за да се опияняват от димението им.

Монасите траписти възнасяха възхвала на този Ден седми ето вече двадесет века след Сенека. И навсякъде по света, както сега в манастира Латрун, милиони се отправяха на празнична литургия и излизаха пречистени от храмовете, параклисите, манастирите. По света биеха камбани, аз ги чувах в Латрун и вече не знаех събота ли беше, неделя или петък.

А моят монах сякаш бе забравил за мен. Или просто ме бе оставил да мисля за греховете си?

- Амен... àмен...

Гласовете на монасите все така ме настигаха, самите те се догонваха, изпреварваха се, малко дрезгави, но всеки отделн и вглъбен в себе си, излъхващ страданието на своето обетно мълчание.

- Амен... àмен...

Но неочаквано:

- Амèн... амèн...

Бяха пак мъжки гласове, но сега ударението падаше върху края на сакралната дума. Не àмен, а амèн - както са го произнасяли древните евреи, както го произнасят и до ден днешен евреите по света. Откъде долетяха в църквата на манастира Латрун? Бяха по-неспокойни от гласовете на монасите, тревожни, но също натежали от ожидана надежда. Да бъдат чути. Да бъде, да дойде спасение - амèн! Искаха да го измолят от Твореца. Тези втори гласове, които всъщност бяха по-ранни за мен, бързаха със своето амèн, едва ли не настояваха молбата им час по-скоро да стигне небесата. Нямаха време. Дали не закъсняха тогава? Или не бяха чути? Аз ги чувах с многолетно закъснение. Тук - недалеч от Ерусалим, в манастирската църква на Латрун.

- Амен... àмен... - молитстваха монасите и изтръгваха от мен някогашното амèн.

То ме върна в Софийската синагога. Там бях чул това амèн - за пръв път толкова тревожно. По-рано, в детските ми години "амèн" звучеше спокойно, молитвено, но спокойно, погалваше мраморните стълбове, които крепяха сводовете на синагогата и се понасяше нагоре към огромния светещ, искрящ, блестящ полилей. Неговите светлини за мен тогава бяха преддверието на Небесата. И звучеше това "амèн" греховно уверено, че Бог чува гласовете на своите избраници, разпилени по света. Дори и на онези там - в София. По-късно, в тревожните дни, "амèн" едва дочакваше завършека на молитвата и изплакан като стон, обливаше последните й слова. Войната вече бушуваше и до София достигаха мрачни вести за евреите... Тази съдба.

Не, стига. Достатъчно. Възпрях се от стари и дотегливи мисли. Друго е времето. Потърсих с поглед монаха, който ме въведе тук. Нямаше го до мен, нямаше го в църквата. Имаше ли го някъде? Съществуваше ли? Знаеше ли къде ме е довел и къде ме връща с неговата покана за неделна литургия? Дали благодарение на някаква вродена или усвоена в средите на францисканския орден тънка проницателност, той не бе си казал: "Не вино от Латрун ще получиш днес, друго ще те опие сега"...

Стига с твоята еврейска подозрителност и то тук, в храма - упрекнах се веднага. И отново потърсих монаха. Нямаше го.

- Àмен, àмен...

- Амèн, амèн...

Събота ли беше, или неделя? Повече не се и питах. Не само в неделния и не само в съботния ден този умоляващ призив ехтеше в синагоги и църкви. Знаех, че идва от дълбините на еврейското богослужение, че с него вече двадесет века завършваха молитвите си и християните и така свързваше двете религии като неразрушимо живо звено. Словото се оказа по-силно от противостоянието, не приемаше заблудите, остана вярно и възраждащо се, като че всеки боже ден с изгрева възлизаше пречистено от свещените води на Йордан. С оттичащи се бистри капки, посрещано и благославяно от вечно изправения на брега на реката Йоан Предтеча. Отново и отново, столетие след столетие.

Година преди да седна на крайната банка в църквата на манастира Латрун и аз се бях потопил в реката Йордан. През един майски ден. Не бях словото, но навлязох в свещените води и излязох с оттичащи се от тялото ми капки. Ден-два по-рано бях пил с приятели чаша бяло вино. Попитах тогава какво е това вино, откъде е. Казаха ми, че е манастирско от лозята на Латрун. Не го забравих и сега...

Какво направи този францискански монах? Защо, наистина безмълвно, наистина деликатно, но все пак настойчиво ме повика с няколко присвивания на пръста си? Привика ме като дете, сторило пакост там, отвън, пред манастирската порта, докато се чудех къде ли тук ще намеря това вино. И нали орденът беше френски, криво ляво му обясних, че искам да си купя вино "Латрун", както го запомних преди година от етикета на бутилката.

- De vin, de vin blanc... Monseigneur...

Не разбрах правилно ли го назовах. Него, монаха.

Тогава той само с жест ме покани навътре и ме въведе в църквата. Дали не ме взе за грешник пияница? Не изглеждах такъв, пък нали и по френски понаговорвах? И да съм имал някакви тежки грехове, само година по-рано бях измолил опрощението им с потопяването ми в Йордан. Нямах нови. Поне толкова големи, че да ги запомня.

През онзи майски ден преди година аз напълних две пластмасови шишенца с вода от реката. Продаваха ги на брега, до мястото на Кръщението, с надпис, удостоверяващ че са от свещената река Йордан. Напълних ги с мисионерско усърдие и ги взех в самолета - едно за дома, другото за хората и за стаята, в която тези хора работеха. В джоба си носех и свидетелството от Гръцката патриаршия в Ерусалим, че съм поклонник. Тапията, че съм хаджия. Така по право и с чиста съвест осветих мястото и тружениците на едно книжовно огнище, средище на угодно Богу дело - издаването на стародавна българска книжнина, сред която и преводи от Стария и Новия завек. Писмена, сътворени на тази земя, върху която сега тръпно се вслушвах в монашеското песнопение. Това богоугодно средище се наричаше издателство "Български писател".

Тогава, според обичая, някои се спуснаха да целуват ръка, но една колежка, макар и поръсена вече със свещената вода, малко се усъмни:

- Ти май си я наточил от чешмата у вас...

- Не - казах - от Йордан е.

Мисля, че повярва и дори одухотворена и просветлена, започна да рецитира:

Что оузрите о Суламитенни,

грендящи ако лици плък?

Что оукрасиш са стонпаниа

Твоа въ сапозях, дъщи аминидамова?...

Слушахме я като онемели. Известни ни бяха познанията й връху старобългарската литература, възхищавахме се от перфектността на работата й, но това което тя сега правеше, наистина беше неочаквано:

... Коль оукрасиса, коль оусладиса

любы в пищах ливоих!

Се величъство ливое оподобилас

Еси фини коу, и съсца твоа гроздома.

 

Тя завърши и като близна една капка от Йордан, останала на устната й, каза:

- Така писателят наш Методий е превел за пръв път Песните Соломонови...

Ритуалът се извършваше в една от стаите на издателство "Български писател". Капчиците от свещената Йордан бяха намерили родна почва.

Хиляда години след Методий неговият младши колега Георги Рупчев ще преведе тази част от "Песен на песните" така:

Какво ще й гледате на Суламит,

това да не са две хора полудели?

Колко са красиви нозете ти в сандала, дъще на знатен!

Извивките на бедрата ти са като гривни,

изковани изкусно.

Вдлъбнатината на корема ти е като съд,

изпълнен с дъхаво вино.

Гърдите ти са като две сърнета -

близначета на сърна...

... Колко си хубава, любима моя,

колко си ласкава в любовта и насладата!

Финикова палма напомня снагата ти,

а гърдите ти - гроздове.

Рекох: ще се кача на палмата,

ще се хвана за нейните клони,

като гроздовете на лозница ще бъдат гърдите ти

и дъхът ти ще бъде ябълков,

а небцето ти ще е като най-хубаво вино...

Тази стая съхраняваше и духовното присъствие на Софроний, на Ботев и Вазов, на поп Минчо Кънчев и на всички от неговата "Видрица", на Каравелов и Захари Стоянов, на Боян Пенев и на още... и на още... В тази редакционна стая се подготвяха и от нея тръгваха творбите им. Изящни и достъпни, те навлязоха в домашните библиотеки на десетки хиляди.

Благославяхме и ръсехме хората в тази стая. Къде са те сега? Няма я вече на този свят Милка Спасова. Отиде си и Светла Гюрова. Отиде си Тихомир Тихов. Няма го и Симеон Султанов... Уж на шега сторихме водосвета, а колко истински излезе!...

Тъжно ми стана в манастирската църква при този спомен. Сетих се още, че тук, съвсем наблизко, бе минал и младият Михаил Маджаров. На хаджилък с родителите си. Неговата дъщеря Анна Каменова познаваше стълбите, които водеха към онази редакционна стая на издателството.

Пустош е сега в нея. Дали понякога там - внушават ми монашеските песнопения и приглушените звуци на църковния хармониум, - дали понякога в нея не витае забравена мисъл, или, уви, неосъществени вече намерения и идеи? Те възникваха в разговори, спонтанно, сякаш случайно, между две шеги, или между две водки, но се оказваха прозрения и на домакини, и на гости в този малък дом. Виждах го в манастирската църква и него, този дом, като малък занемарен храм. В него идваха на разговорка (която сега, в храма ми звучеше като благослов), или с уговорен вече, готов за издаване том Михаил Арнаудов, Симеон Радев, Петър Динеков, Георги Цанев, Илия Тодоров... И още. И още...

Дом на духа.

Кой го разруши? Защо?

Ирод обезглави Йоан Предтеча.

- El Dio que duadre! - казваше майка ми, когато ставаха подобни сакатлъци. - Да чува Господ, т.е. Бог да пази.

А за нея аз не мога да кажа дори "мир на праха й", защото разораха пазарджишките еврейски гробища. Там беше и нейният гроб. Казвам само:

- El Dio que duarde! Мир на духа й.

- Àмен, àмен...

- Амèн, амèн...

Когато излязох от реката Йордан, Йоан Предтеча беше там. На брега. Истина ли е, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река? "Всичко тече, всичко се променя". Обаче реката беше същата, а аз бях един от онези, които следваха пустинника. Йоан, синът на Захария, свещенослужителя в Ерусалимския храм. И водите на Йордан пак си течеха към Мъртво море, а до мястото, дето се потопих, те пак идваха от Генисеретското езеро, в него се вливаха все така, стичайки се от планината Хермон. От векове. Както и в онзи майски ден, нахлул сега нудържимо в манастирската църква, приветстван от химни.

Безсловесният монах с капишона не се връщаше, оставил ме да премислям минали дни и да броя греховете си. Къде да ги открия? Преди година излязох пречистен от свещените води. Сега в църквата се питах дали пък не сторих грях тъкмо през онзи майски ден, само няколко часа по-късно, когато с голямо удоволствие изядох двете риби. Двата костура, които се въдеха в сладките води на Генисеретското езеро. Спомних си как скоро след излизането от реката аз за пръв път в живота си се изправих смаян пред библейското езеро край древния град Тиберия. Мека синевина се носеше над водите му. От ясното небе струеше нежност. Обгърна ме лъчение и аз, нерелигиозният, но душевно готов да приема величието на невидимото Присъствие още от Сътворението, занемях.

- Божествено е... - звънна Давидовата лира в мен.

Пропя и евангелеският петел. Първи.... Втори път...

Смути ме обаче човешки глас:

- Риба свети Петър?

Какво?!... - исках да извикам, но въпросът заседна в гърлото ми.

Пак бях на земята. Седяхме в едно от крайбрежните ресторантчета на Тиберия като на ниска корабна палуба, до самй водите на езерото. Предлагаха ни да се нахраним с риба свети Петър!

Сервитьорът, внимателен, премерено усмихнат, чакаше. В първия миг не го разбрах, дори помислих, че е кощунство. Или приумица на ресторантския бизнес? Но, може би - прищракваше нещо в главата ми - колкото странно, толкова и човешко превъплъщение на духа Симонов, на Симон рибаря, когото Исус ще вземе със себе си за великата мисия? За да стане Петър. Ще го позове именно оттук. Съвсем наблизко беше рибарското селище на Симон и на брата му Андрей - първопозваните... Плъзнах поглед по крайбрежието - там, ето там е тяхното родно място.

Изядох две риби "Свети Петър" и пих бяло вино на брега на Кинерет*!

Така всред песнопенията на неделната литургия, между àмен и амèн, се губех в хаос от видяно, невидяно и преживяно. Безпокоех се вече от отсъствието на монаха с капишона. Надявах се да ми обясни нещо. Обземаше ме нелепата мисъл, че този човек отдавна ме е търсил някъде по земята, че ме е очаквал и, открил ме край манастирската порта, съвсем обмислено ме е въвел тук. И с това бе изпълнил някаква своя мисия.

 


"Монахът, епископът и еврейката" или "Греховното изкупление". Из едноименната книга.

* Кинерет е библейското име на Генисеретското езеро.горе

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща