Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Владимир ГолевВладимир Голев

ХУАНИТА

 

Дядо ми живееше в малка, стара къща до Перловската река. В онази есен и къщата, и дворът, и всичко наоколо потъваше в гъста зеленина. Нещо тайнствено и неуловимо се таеше в тая зеленина, в ореха с тъмни клонаци, в оплешивелия самотен бор, в късната листовина на круши, ябълки и вишни. Под тях до самата ограда де стояха на колове, де се влачеха по земята саморасли храсти, най-вече малини, къпини и бръшлян, които вечер ми приличаха на скупчени или легнали хора. Някъде из тия храсталаци нещо изшумоляваше, чуваха се стъпки, глас на птица, шум на вода. Понякога всичко утихваше. Ставаше толкова тихо, че нерядко ни сепваше падащо листо или търкулнато от катеричка орехче. Запомнил съм тия съвсем редки за големия град шумове и багри от детството, когато мама и тате се разделиха и ме оставиха да живея при дядо. И до днес обичам тоя двор и тая къща, макар че отдавна не живея там. Дочувам щурче, виждам падаща звезда, лятна светкавица, зимни снегове, пролетни води и есенна шума. Чувам и ги виждам, и ги пренасям с времето, все така живи в сърцето ми и не аз тях, а те ме водят по големия, пъстър свят.

Не ми бяха ясни постъпките на големите. Защо мама се ожени за друг човек, а тате отиде на работа в Перник. В гърдите ми засядаше самота и мъка, които съпътстваха целия ми живот и единствено приказките и безкрайните разкази на дядо ме отвличаха.

А дядо умееше да разказва. Особено се увличаше по вселенски проблеми и мъдреците на античността. От него научих за Персей и Андромеда, които след смъртта си станали звезди, за Афродита, родена от морска пяна, за всемогъщия Зевс, за Антей и Херкулес. Но не само за тях. Дядо знаеше много арабски легенди и мъдрости. Нерядко ми ги повтаряше и точно тия негови приказки породиха и у мен непресъхващ интерес към тайните на природата и живота, вселенски поглед към нещата и търсене смисъл във всичко, което ни заобикаля...

Колкото и да съм бил малък, помня от дядо и разказите му за Аржентина, където се установява след Америка. Аржентина за него беше нещо много скъпо и мило, говореше за нея с трепет и вълнение, които не можех да си обясня. Името Буенос Айрес произнасяше нежно, като че ли беше име на жена. Нерядко като работеше в градината си напяваше "Компарсита", като казваше: "По-хубава песен от тази не познавам. Разплаква душата..."

Освен другото, дядо някога е бил моряк, което личеше от една татуировка на гърдите му. Дали от тия пътувания е обикнал Аржентина, дали там му се е случило нещо хубаво и незабравимо, не знаех, защото той нищо не казваше. Беше хубав едър човек, рус, винаги с една широкопола шапка, латиноамериканска или купена у нас, но донесена отнякъде.

Дядо, независимо от скитанията му по света (а скитал беше по целия свят!) невероятно обичаше Балканите. "Никъде не е така уютно, както на нашите Балкани - казваше. - И такава природа не съм виждал никъде, и такъв уют и кеф. Те не случайно ни американци, ни германци, французи, шведи нямат в езика си думата "кеф". На никакъв език не може да се преведе. Били сме Ориент? А колко работи сме дали на Европата. Дори и името й. То иде от древна Гърция. А богомилството? Докъде е стигало богомилството? До Византия, Сърбия, Босна, Сицилия, Италия, Франция... Ти чел ли си за богомилите?

- Има си хас един доцент в университета да не е чел за богомилите? Социално и религиозно движение. Могъщо движение. Небесният и духовен живот е на Бога, материалният и грешният - на дявола - издекламирах аз.

- ... отричане на кръста и иконите, на черквата и черковните служби - продължи дядо.

После пак започна да ми разказва за Аржентина. Дълбоко в сърцето му беше тая Аржентина и много пъти съм се питал какво толкова го е развълнувало в тая страна, какво е преживял там, но той мълчеше, докато един ден...

- Значи заминаваш?

Бях дошъл да се сбогувам с него. Тръгвах в командировка за Африка.

- Да.

- За колко време?

- Година.

Дядо помълча.

- Много време е за моята възраст. Не знам ще те дочакам ли.

Влече в къщичката и донесе една снимка. Изобразено беше дете на десетина години. Хубаво, русо дете с чуждестранни дрехи.

- Кое е това дете?

- Искам да знаеш. Никому не съм казвал. Може да се нарече твой племеник или мой правнук. Кръстен е на мене.

Изтръпнах. Нямах такива роднини. Нищо не знаех за такива роднини.

- Някой ден може да ти се случи да идеш до Аржентина. Ще знаеш, че там имаш роднини. Ето ти адреса.

Мълчах. Чаках дядо да ми разкаже.

- Това е моя тайна. Но дойде време да я издам. Знаеш ли колко е кратък животът? Рано ти е да го знаеш. И светът е малък, много малък...

Запали старата си лула, смукна няколко пъти и продължи:

- Да съм бил тогава петнайсетгодишен. Натиснати от кризата, много хора заминаваха за чужбина да търсят препитание. Особено за Америка, където се търсеха работници. С една група потеглих и аз.

Няма да описвам как пътувахме с един товарен кораб, как се хванахме да пренасяме въглища в машинното, чий беше тоя кораб и как стигнахме до Ню Йорк. Описал съм го в една тетрадка. Един ден може да го прочетеш... На старото пристанище на Ист Ривър ни стовариха като стока. Дрипави, изгладнели. Граничните власти ни отведоха в лагер за имигранти. Широко място с бараки, чешми и няколко административни сгради. Съблякоха ни и ни изкъпаха. Лекари ни проверяваха за разни болести, слагаха ни ваксинации. Даваха ни по нещо за ядене. По-слабите и старите ги качваха отново на кораба и ги връщаха в Европа. От време на време идваха търговци и фермери, избираха си работници. Мен ме хареса някакъв човек, бил търговец. Разбрахме се да му работя на градината. Имал зеленчукова градина. Наистина имаше голяма градина. Там работеше още един мъж, черногорец. И той тръгнал да търси препитание. От него научих най-важните английски думи, колкото да разбирам какво искат от мене.

Заживях аз в тая градина. Къщичка имаше там от две-три стаи и обор с една крава. Дояхме я и пиехме мляко. Празничен ден прескачахме до една кръчма, където свиреха музиканти и танцуваха проститутки. Понякога идваше съвсем младият Боб Хоук. Изпълняваше смешни сценки и пееше "Благодаря за спомена." Хубава, тъжна песен.

За две години поусвоих езика. Четях вестници, но се затруднявах в по-сложните изрази, защото онова, което знаех, беше простонародна реч, а с писаната, особено в документи и книги нещата не бяха тъй прости. Полека, с много усилия, успях да преодолея и тия трудности.

Бях вече на седемнадесет години, едро здраво момче, когато моят черногорски приятел, викаше се Слободич, ми предложи да напуснем Ню Джърси (там беше градината на нашия господар!) и да заминем на юг. Имахме само документи на имигранти и не се разрешаваше току тъй да се шари из страната, но с помощта на Слободич се оправяхме. Предложението му да потърсим по-добре платени и по-добри условия за работа ми допадна веднага. Душата ми копнееше за приключения.

Качихме се една нощ на товарен влак с табела "Калифорния". Вагоните бяха натъпкани с добитък за клане. Спяхме между краката и муцуните на воловете, събуждаха ни понякога зъбите на някой бик, захапал дрехата ни вместо храна. Надзирателите продаваха по гарите фуража и гладният добитък сумтеше над главите ни. Самите ние намирахме нещо евтино и хапвахме на крак. Началник влака на няколко пъти ни видя, но помисли, че сме от прислугата на добитъка и не ни рече нищо.

След дълги перипетии стигнахме до Сан Франциско. Решихме да бръкнем по-дълбоко в спестяванията си, настанихме се в "Сент Франсис", голям, скъп хотел, като се регистрирахме като американци от Бостън и тръгнахме да търсим работа. Няколко дни се лутахме из тоя град и нищо не намерихме. Прехвърлихме се в някои по-малки градове, но и там бе същото. Така обикаляхме от град на град.

Дядо замълча. Запали отново лулата си и пушекът й замъгли очите му и цялото му едро розово лице.

- По това време президент беше Уилсън, човек учен, професор. Уважаваха го. Щатите ставаха пълни господари навсякъде по оня свят и където и да идехме, се представяхме за американски граждани. Обиколихме Куба, Пуерто Рико, Хаваите. Най-дълго останахме в Аржентина.

Дядо отново смукна лулата си и през пушека видях, че лицето му потъмнява и очите му стават все по-тъжни.

- Работехме известно време в Ентрориос, сетне в Пампа, накрая стигнахме Буенос Айрес, което ще рече хубав въздух. А то какъв въздух? Страшна мизерия, болести и безработица. Успяхме със Слободич да си намерим работа в една фабрика накрай града.

Дядо свали латиноамериканската си шапка, поглади я с ръка и я остави на земята.

- И точно там, в една малка бакалница, срещнах Хуанита. Видях я зад един рафт да продава пакетирани стоки, хляб, ориз, захар и всякакъв вид бонбони. Както беше застанала, виждах само половината от нея, някъде до кръста. Но видях едно миловидно лице, изгарящи очи и може би такива едни очертания на тънката й блузка, които плениха жадното ми младежко сърце. Когато мина някъде зад рафта да вземе нещо, я зърнах цялата и полудях от любов. Една тънка снага, едни извивки... още я помня как се изправи срещу мен и ме попита искам ли нещо. Много слабо знаех испански, но все пак успях да вържа две-три изречения. Тя разбра смущението ми и се усмихна тънко. Такава усмивка на друга жена не видях... През целия си живот. Започнах да ходя само в тази бакалница. Всеки ден влизах там и купувах нещо, докато веднъж й рекох на шега: - Не искаш ли да потанцуваме? В "Хонолулу" свирят "Компарсита". Искаш ли? Тя се съгласи. Изпратих я след танците до тях и дълго се целувахме. Цяла нощ сетне виждах бялото й лице и тъмните коси, паднали до раменете. Така се залюбихме с Хуанита и може би нямаше да се разделим до края на живота си, ако не беше се случило нещо друго. Винаги така се случва. Танци, целувки, любов...

От спомена за онова време, за аржентинката и пламенната му любов лицето на дядо просветна. Аз седях, изтръпнал от разказа, не вярвах, че този мой дядо, когото познавах като работлив, скромен старец, с когото съм израснал, е същият онзи младеж от Аржентина, за която разказваше. Загледах го като друг човек, нов като че ли човек, когото не съм познавал досега. Как можехме така снизходително да се отнасяме към него, да го наричаме с простото име Дядото?

- Обичахме се с Хуанита, приемах постепенно нейните навици на живот и поведение, ставах латиноамериканец. Работата ми в оная фабричка беше да огъвам тръби и покривни настилки, трудна и слабо платена работа, но заедно с Хуанита свързвахме двата края и се готвехме за женитба.

Случи се обаче така, че веднъж полицията уби работник. Постоянно имахме сблъсъци с полицията. Надигнахме се на стачка. Отначало всичко беше законно, но постепенно страстите се нажежаваха. Започнахме сбивания с полицаи. Направихме висока трибуна и от там призовавахме работниците за физически отпор на заобиколилите ни командоси. Докараха камиони с войници. Плътно ни обкръжиха и започна истинска битка. На трибуната ораторите продължаваха да вдигат лозунги и да ни зоват за борба. Под трибуната загиваха работници. Пишехме петиции до правителството с надежда да разберат нашето положение. Разбира се, отговориха ни със засилване на военните части. Държахме се няколко дни, но надежда за победа нямаше. Започнахме кой как може да се измъкваме. Измъкнах се и аз. Скрих се в къщата на някаква бабичка, която ни съчувстваше. Не смеех да се прибера при Хуанита, където напоследък съвсем открито си живеехме. Допусках, че там ще ме намерят. И наистина на другия ден със списъци в ръце тръгнаха да търсят и арестуват участници в бунта, както го нарекоха в печата. Слободич ми помогна да избягам в Патагония. Заминах с надеждата, че всичко ще се размине за ден-два и ще се върна при моята Хуанита. Но не стана така. Нещата се усложниха. Всеки ден четяхме за нови арести. Ставаха престелки и загиваха хора. Аз се бях настанил в едно хотелче "Европа". Отначало бях в безопасност, но скоро и в Патагония започнаха да търсят участници в стачката и да ги отвличат с камиони. Ставаше все по-опасно. И един ден се качих на товарния кораб "Ливерпул" и заминах. Върнах се у дома, но какво ти връщане? Още в Драгоман ме арестуваха и ме затвориха в едно заградено с мрежа място, където по-рано държали кучета. Ужасно миришеше на изпражнения и всякаква смрад, сетне лежах в килиите на полицията, но все пак се измъкнах. Не можаха нищо нередно да докажат, само дето ме биха.

Бях станал вече двайсетгодишен. Написах писмо на Хуанита и тя ми отговори. Пишеше, че арестите продължават и нашият бунт предизвикал цялата общественост, но правителството се опитвало да потъпче всеки опит за стачки и било крайно опасно да се върна. Продължихме с писма доста време, докато един ден кореспонденцията ни спря. Дълго време чаках, минаха няколко години, срещнахме се с баба ти, разбрахме се и се оженихме.

От бора слезе катеричка, огледа ни любопитно, сетне вдигна опашка и избяга някъде из градината. Дядо изглежда се умори от дългия разказ и от спомените, впери отсъстващ поглед към Перловската река, която по него време не беше още иззидана като канал, а си течеше между дървета и шубраци, смукна пак от лулата и заключи примирително:

- Живот! Ниже се пред очите ми, а ще речеш, не е било.

- И с това ли свърши всичко? - запитах

- Де да беше свършило с това? Щях да имам само един спомен. Но не свърши. След години получих писмо от Хуанита. Представяш ли си? С огромна мъка го беше писала. След моето заминаване разбрала, че е бременна. Някакъв търговец я поискал за жена и тя му признала в какво е положение. Нищо не скрила. Човекът обаче толкова я харесал, че взел и отгледал детето като свое.

Дядо избърса с ръкав очите си.

- Петдесет години не получих от нея повече никакво писмо. Не знаех жива ли е, какво е станало с нашия син (беше ми писала в онова писмо, че детето е момче!) Като почина баба ти и останах сам на тоя свят, мъката ми се усили. Укорявах се, че можех да й пратя пари да дойде в България, можех и аз да замина някъде по Америка, защо не го сторих? Но млад бях тогава, неопитен. Не ми идваше нищо такова наум. Загубих Хуанита, млаодостта ми мина, неусетно дойде и старостта и сега гледам тъмноте небе и до съмнало се укорявам... Тъжна работа е животът...

Дядо кръстоса ръце върху масичката и сложи глава върху тях. Мислеше ли, плачеше ли? Аз седях до него потресен и разглеждах снимката с детето.

- Но това дете не е твоят син - рекох.

- Казах ти, че това е правнук. Помниш ли, когато ти завършваше гимназия, заминах за Аржентина. Милата моя Аржентина!... Върнах се там като старец. Но както казваше някога дядо ми, сърцето не остарява. То помни и страда, докато тупти... Бях получил покана от аржентинския профсъюз на фабричните работници да присъствам на възпоменателен конгрес по случай трагичните събития от онези години. Сетил се беше моят приятел Слободич, който сега е главен секретар на профсъюза. Слободич, остарял, с тежка задуха, ме разцелува разплакан и ме настани в най-скъпия хотел. Не бях очаквал такова посрещане. Но да си призная, не това ме вълнуваше. Мислех за Хуанита. Дали е жива? Как изглежда? Синът ми какъв е? При първата възможност взех такси и казах адреса на шофьора. Изглежда позабравил бях испанския, та шофьорът ме попита:

- Синьор е италиано?

- Си, си - не ми се обяснявае кой съм и откъде съм. - Гледах с четири очи навън и се опитвах да си спомня площадите, улиците и къщите, където мина най-ранната ми младост. Познах веднага нашата уличка, където живеехме с Хуанита. И къщата. Беше същата онази къща, която познавах така добре и сънувах дълги години.

Не посмях да вляза. Стоях с разтупкано сърце, като че ли пак беше онова време, когато трепетно се целувахме с тънката красива аржентинка пред вратата, а по-късно се преселих открито да живея при нея. Стоях пред тая къща, гледах в прозорците на първия етаж и чаках да се мерне черната й буйна коса, да ме познае и се хвърли в прегръдките ми...

Петдесет години!

Какво всъщност чаках?

Стоях час, стоях повече. Минувачите ме заглеждаха. По едно време на един от прозорците се появи женско лице. Спря поглед върху мен, задържа го и не мина много време, изхвърча от входа. Млада, хубава жена, не моята Хуанита, разбира се. Постоя срещу мен и ме разгледа от главата до петите.

- Синьор Иван? - рече плахо.

- Откъде ме познавате? - цял изтръпнах.

- Синьор Иван! Синьор Иван! - повтори тя и като ме хвана за ръката ме поведе към къщи. - Имаме твоята фотография от тогава.

Не знаех какво да кажа. Жената беше като някогашната Хуанита. Съвсем като нея. Представих си я там зад онзи рафт със стоки. Господи, какво момиче беше!

Жената ме водеше и явно също много се вълнуваше.

- Синьор Иван! - повтаряше. - Радвам се, че дойдохте. Знаех, че все някой ден ще дойдете.

Влязохме в стаята, която някога беше наша стая. Гореща вълна заля главата ми. Седнах на първото попаднало ми кресло и усетих как пред очите ми притъмнява. Същата стая, макар и мебелите да бяха други. Но макар и с притъмнени очи видях на стената снимка. Голяма снимка. Увеличена моя снимка от ония години.

- Това сте вие, нали? Това сте вие.

Жената не забелязваше вълнението ми. Може би самата тя да се е чувствала объркана от внезапното посещение. Донесе портокали, сипа ми някакво питие, пих и се опитах да се съвзема. Да, това бях аз. Това беше една от снимките, които имаше Хуанита.

- Извинявайте... - рекох - Вие коя сте?

- Аз съм Мариери, жена на Хорхе.

И като разбра, че не зная кой е Хорхе, добави:

- Хорхе е вашият внук.

- А Хуанита? Какво стана с Хуанита?

- Хуанита и мъжът й починаха. Синът й Иван... и вашият син... е наш татко. Живее в Андите. Там има малка фабрика. Хорхе е негов син. Той е морски капитан. Все е в плаване... А вие?

- Аз съм на конгрес. Профсъюзен конгрес...

- Четох за вашия конгерс в "Гуардия". Надявах се да дойдете. Нали вие сте един от героите на онази стачка? За нас вие сте не само наш дядо, а именит човек. Когато нещата в Аржентина се промениха, за вас писаха във вестниците, отпечатваха снимката ви... Същата тая снимка...

- Деца имате ли?

- Имаме син. На десет години е. Сега е на училище. И той е Иван.

Бърза и деловита, Мариери порови в едно чекмедже и ми подаде тая снимка. Ето точно тая цветна снимка. Тежка буца свиваше гърлото ми. Всичко се беше върнало. И веселата Хуанита, и стаята, където ме чакаше след работа. Чувах как изтракват токчетата на обувксите й, сякаш бяха испански кастанети, и гласът й, радостния й глас, когато ме посрещаше...

Тръгнах си. Жената ме изпрати до стоянката на таксито и нещо ми говореше. Целуна ме по бузите. Целунах я и аз. Колата потегли. Не се обърнах назад. Плачех...

 


Из новия роман "Историята на едно черно дърво"

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща