Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Димитър ГулевДимитър Гулев

ПОСЛЕДНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

 

Зовеше го къщата под високите, бледи небеса на Оук парк, безбрежната зеленина на широколистните гори, прорязани от светли, безмълвни езера, смълчани под диханието на величествения север; но се завръщаше както винаги не към изворите, които бе търсил през целия си живот по четирите посоки на света, а в Айдахо. Север - юг, и отново на север, натоварен с кожите на убитите животни, обгорял и лек, олекнал като гъвкав хищник от тропиците подир дълъг глад; тласкан от неукротимия си, неуталожен още нрав ту на изток, ту на запад, по далечните паралели на годините, войните и оръжията, на незабравените и незабравими, любени край океаните и под снежните върхове жени...

Връщаше се - уморен, преситен, умъдрял. Но изправен, силен, впил сините си, безхитростни очи към огряното от утринното слънце море. Със същия леко примижал взор - проницателен и небрежен едновременно, само няколко седмици по-късно щеше да стреля в пурата на мургавия си почитател и изстрелът на ловната му карабина, треснал оглушително над сочнозелената морава, щеше да отнесе червеното зърно под носа на негово превъзходителство и предизвика възхищението на гостите му.

Щеше!

Коравите мускули на ръцете и масивните му рамене не трепваха, разкрачените му нозе поемаха олюляването на яхтата. Не осъзнаваше стойката си. Нито пък мислеше, както обикновено в такива утрини, за устойчивите топли течения в гигантския залив, не виждаше и безкрайната бяла крайбрежна ивица, която се появи вдясно. Ведрият полъх на просторите издухваше платнената му риза, спусната над късите панталони, облъхваше открития му врат, голите до лактите ръце и коленете, обрасли с бели, изгорели от слънцето, твърди косми. Козирката на избелялата шапка хвърляше късичка сянка над челото му. Кожата покрай очите и над брадата му, макар и зачервена от безжалостния допир на лъчите и ветровете, бе мека и еластична.

Беше сезонът на завръщанията му от Куба в Айдахо, макар че винаги и навсякъде се бе чувствувал у дома си; но се завръщаше не като друг път със самолет или през Атлантика, а през Мексиканския залив. Сякаш искаше да бъде по-дълго сам сред ласкавосините води под необятното небе на тропика, тласкан от течението, понесло островите на спомените му.

Подаваща се едва-едва над водите, замъглена от млечнобелите изпарения над залива и над Флоридския пролив, отдясно се източваше ниската пясъчна коса на тесния и необитаем наглед, невъобразимо дълъг коралов риф, врязан сред вълните като изрусял от слънцето косъм. Но достатъчно беше Бъд да извие роля малко надясно, за да се видят съвсем ясно ламаринените покриви на къщите в тясната ивица между брега и шосето, по което стремглаво, като обезумели от жегата насекоми, се носеха автомобили. От време на време откъм най-крайнат точка на Кей Уест долиташе грохот и в безветрието се издигаше, или пък се спускаше към летището сребристата мълния на поредния пътнически самолет от югоизточните въздушни линии.

Носът на яхтата ту се издигаше, ту пропадаше, бяло боядисаният железен парапет нарязваше синината. Отхвърлени назад, вълните кипяха, губеха зеленикавия си оттенък и укротени, се плъзгаха покрай бордовете; машината кантукаше глухо с равномерния, плътен тътен на омаслените си, сгорещени бутала, под чийто напор понякога като че потреперваше целият корпус. Отдавна бяха минали опасните плитчини между Логърхед Кей и Маркизис Кейс, където овалните рифове невинаги се подаваха над водата и не една лодка се бе разбивала в коварната им броеница; отдавна бе светло, ала както винаги през този сезон млечно замъглена светлина, наситена с влажни изпарения, забулваше и залива, и сушата. Можеха да не минават точно по средата между осемдесет и втория и осемдесет и третия меридиан, като заобиколят далеч на запад Логърхед Кей, но тогава пък щяха да попаднат в мъртвите води на залива, встрани от топлите течения, които сега ги носеха в зоната на крайбрежната, не много оживена ивица.

Плаваха непрекъснато - през изминалия ден и цялата нощ, под надвисналото от огромните звезди южно небе. Призори изпаренията се сгъстиха наоколо им като мъгла, в която единствено будният Бъд се ориентира, без дори да поглежда компаса. После духна утринният бриз, усети се диханието на водите. Изпаренията се раздвижиха, оредяха, изпод плътната пелена, застелила от край до край залива, лъсна разискрената повърхност на това вътрешно море. От минута на минута небето над главите им олекваше, издигаше се все по-високо и по-високо, докато накрая се избистри, слънцето блесна, проби маранята и светлите му, ярки потоци обагриха в златисто необятната шир на изток и запад. Над Кейп Сейбъл и по-нататък, към Евърглейдис парк се бе изяснило съвсем - с бинокъла се виждаха блатисто зелените треви и тресавища на Биг Кюприз Суимп, в чийто води семинолите от резервата ловяха алигатори за зоологическите градини във вътрешността на щата.

Откъм огрения от слънцето борд водата внезапно закипя. Показаха се и потънаха задълго мазно белезникавите туловища на цяло стадо делфини. Плуваха бързо - бяха настигнали яхтата и с лекота я задминаваха, като се гмуркаха на големи разстояния, но водата беше прозрачно чиста и под повърхността се виждаха разиграните им силуети, устремени напористо напред, увлечени сякаш в доверчивата надпревара с яхтата, чиято сянка, а може би и кантукането на двигателя под водата, им разкриваше близкото човешко присъствие. И друг път му бе правило впечатление - делфините обичат да се показват, макар и за кратко, стремят се да бъдат забелязани и понякога той като че виждаше лукавството в кръглите им и твърди, немигващи очички; докато акулите винаги се криеха, както скрити отдолу бяха острите зъби в зиналите им уста, дебнеха обикновено лодките отзад и гръбната им перка разсичаше вълните неочаквано и само тогава, когато видят плячката във водата пред себе си.

Бъд също бе зърнал делфините.

- Папа! - извика той през спуснатото, странично стъкло на рубката. - Папа, виж!

Знаеше, че мъжът отдавна е видял делфините, но му викна, за да изрази възторга, присъствието си може би.

И мъжът наистина видя усмихнатото му лице, тъй както виждаше делфините под водата, изплуването и плавната им дъга с бързо плъзгащите се вълни покрай овалните им, силни туловища. Разбираше ги, изпитваше към тях странна привързаност, сякаш той самият бе делфин - силен и затова навярно великодушен, добър, но сам, преследван от хищни акули, на които уж не обръща внимание, без обаче нито за миг да забравя за близостта им. Никога не беше бягал от двубоите, от надпреварата. Напротив - търсеше ги, предизвикваше несъществуващите си или далечни противници, когато нямаше с кого друг да се състезава, стремеше се не само към победата, а и живееше с безкрайната самоувереност, че в нескончаемата класация на "Медисън авеню" винаги ще спечели първото място, ще застава начело в августовските ранг листи на Ню Йорк таймс.

Не беше амбициозен, хиляди пъти се бе уверявал в това.

Каква бе тогава тая апокалиптична сила, която го настървяваше да бъде пръв - навсякъде и във всичко, в най-важното, което съставлява животът на мъжа - професията и дълга, любовта, лова?

Не признаваше умората, малодушието, страха.

Разумът диктуваше целите, желязната му воля неуморно, ден след ден ги превръщаше в дело, нестихващите му вълнения като че го зареждаха с неизтощима енергия. Единствено за годините си никога не мислеше, за него те съществуваха само като събития, хора и съдби, в които той се превъплъщавше стотици пъти, за да си остане непроменен, един и същ за всички времена и пътища, по които беше минал.

Силните му сини очи все тъй оглеждаха простора - разискреното море, високата, внезапна сякаш синева на север - дълбока, бледа, далечна, в чиято необятност над вечно зелените, хладно зелените иглолистни гори на Уискънсън, Мичиган и Илинойс, открити за полъха на студените Велики езера, сега може би прехвръква сняг; и в ума му отново - за кой ли път вече - като отдавна предусещана болка, бавно, властно, през годините и разстоянията, страстите, войните и съдбите, в които неуморно се бе втурвал, за да се съхрани може би, го загложди мисълта за собствената му, за вечната човешка възраст.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща