Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Любен ДиловЛюбен Дилов

ЗА ИВАН, КОЙТО ИСКАШЕ ДА ИЗЛЕЗЕ

 

Признавам, че още не мога да проумея случая с нашия инженер-химик от сектора за регенерация и продължавам да го усещам като лично поражение. А строго погледнато, той не заслужава дори да бъде отбелязан като произшествие в бордовия дневник на една междузвездна експедиция.

Бяхме потеглили от Земята едва преди две години. Носехме се из познати области на Галактиката, трасето беше чисто, авариите още не бяха започнали и на кораба се живееше весело. Той разполагаше с предостатъчно средства за забавление, които още не бяха ни омръзнали. И тъкмо в това оптимистично начало на полета ни идва инженер-химикът при мен и ми заявява, че иска да излезе. Аз отдавна съм втори капитан и не за един космически екипаж съм отговарял, грижейки се за духа и дисциплината му, но с подобно чудо за първи път се сблъсках, та, естествено, не веднага го разбрах.

- Къде да излезеш?

Палецът му посочи неопределено стената.

- Навън.

- Какво ще правиш там?

- Просто така.

Най-напред се помъчих да си спомня какво знам за този човек: нищо подозрително, освен може би... че беше по-кротък от другите, винаги приветлив и непоклатимо уравновесен. Най-добросъвестно си изтърпяваше дежурствата в търбуха на кораба, където се възстановяваха водата и въздухът и се превръщаха в чисти химически вещества всичко онова, което многократно вече беше изяждано и изпито, та отново да го изядем и изпием във вид на майсторски приготвени ястия и питиета. Тоя кръговрат можеше да дотегне човеку, но аз наскоро бях посетил Иван на работното му място, без да надуша каквото и да било. А можете да ми вярвате: аз имам твърде чувствителен нос за нещата, които намирисват на бунт в душата на човека. Не, той си се държа и тогава, както при всяка подобна инспекция - радушно и спокойно.

- Значи... навън?

- Ъхъ... - потвърди той, сякаш ставаше дума за нещо най-обикновено.

- Но там няма нищо бе, човек - изпъшках аз в недоумението си. Ако искаш да видиш нещо... звезди, планети, междузвезден прах и прочее... от панорамната тераса, че и в камерите...

- Желая да изляза - прекъсна ме той. - Правилникът не го забранява.

- Правилникът не може да го забрани, защото аварии се случват, поправки се налагат, но така, без нищо... да не те е награбила клаустрофобията, ей, в твоя сектор е тесничко! Я бягай в диагностичния кабинет!

Той също ми повиши тон - бил напълно здрав и нямало нищо ненормално в такова едно искане, но аз му заявих, че изобщо няма да се занимавам повече с него, докато не мине през пълен психофизиологичен преглед. И отидох при капитана да му докладвам случая.

В натъпкания ни с всякаква роботика диагностичен кабинет и най-обстоятелственият преглед траеше десетина минути, така че, докато капитанът се освободи за мен, вече имахме и резултатите. Той ги поиска на видеотерминала си и те ни увериха, че този странен член на нашия екипаж е може би по-здрав и нормален от всеки друг на борда. Капитанът го потърси по видеофона и той се обади от регенерацията. Дежурството му бе започнало.

- Да те прехвърлим другаде - предложи му капитанът. - Сигурно ти е омръзнало тука, все едни и същи машини и тръби...

- Не, защо? - отвърна Иван. - Разберете, аз не искам нищо друго, освен да изляза за мъничко!

А нали тъкмо това бе най-трудно за разбиране - уравновесен човек, грамотен, знаещ отлично какво има и какво няма вън, пък такова искане!

- Мотиви? - рече строго капитанът.

Раменете на Иван изразиха искрена безпомощност. Щях да съм съвсем сляп за хората, ако той криеше нещо и аз не го усетех.

- Мотиви... Не знам. Просто ми се ще.

- Никога ли не си излизал? Впрочем при подготовката за полета и в школата не може да не си...

- Оттогава не съм - прекъсна го инженер-химикът все така простодушно умолително. - Там винаги вкупом правехме упражненията, пък сега ми се ще да съм сам.

Капитанът заключи с изражение, което му внушаваше, че ще е по-разумно да оттегли искането си.

- Такъв въпрос не мога аз да реша, нито пък ще свиквам заради тебе извънредно заседание. Ще чакаш.

- Ще чакам - съгласи се кротко Иван. - Надявам се, че...

Но капитанът рязко изключи връзката.

Аз също не вярвах съветът да се отнесе благосклонно към такава идиотска прищявка, но астропилотите изглежда бяха заразени от общото безгрижие в тази част на полета ни. Освен това те винаги можеха да излязат от кораба и без да ме питат, та никак не съзряха в искането на Иван нещо нередно. Взеха да умуват, че това бил, ако може така да се каже, икаровски комплекс у човека, че в този период на спокойствие на кораба един отказ би накърнил вярата на хората в демокрацията ни и прочие дилетантски разсъждения на психо-социални теми. Аз доста остро ги предупредих за възможното отрицателно въздействие върху целия екипаж, вследствие на което ми бе напомнено обаче с ирония, че това как ще се посрещне постъпката на Иван, зависело изцяло от мен - нали аз съм отговарял за моралната устойчивост на хората.

Е, справял се бях и с далеч по-сложни положения, с истински и всеобщи психически кризи съм се справял, но тук много ме смущаваше нелогичността на това шантаво хрумване у един нормален човек. Вън действително нямаше нищо, освен космически вакуум, в който корабът сякаш лежеше неподвижно, въпреки чудовищната си скорост. За какъв дявол бе му притрябвало да излиза, след като всичко интересно наоколо можеше да се види добре само през очите на камерите и радарите?

И сега съм убеден в правилността на решението си да инсценирам всичко това така, че да го представя откъм комичната му страна. Изградих от излизането на Иван шумен и смешен спектакъл, очаквайки, че него, скромния и тихия, това ще го принуди да се откаже. Той обаче само изскърца със зъби и то като че ли неволно, когато ми рече:

- Благодаря ти за усърдието, втори!

Аз нахално се захилих насреща му.

- Няма защо? Това ми е задължението. Надявам се, че скафандърът ти се харесва. Прощавай, може би е малко ярък, но нали трябва да те виждам добре, в случай, че нещо... Какъвто си неопитен!

Бях наредил да боядисат автономния скафандър - от ония, най-големите и най-тежките, дето са предназначени да влизаш с тях в кратерите на вулканите - в палячковски крещящи цветове. В светещо бе нашарено и въжето, с което щяхме да го вържем, та уж да не изостанел от кораба.

Всеки ученик би ми викнал да не го правя на глупак с тия оправдания, защото и в абсолютно черен скафандър да е, така ще го виждаме на радарния екран, а във вакуума, след излизането си от люка, той по инерция щеше да се движи успоредно на кораба, без да изостане на сантиметър от него. Иван обаче само кимаше занесено на наглата ми подигравка.

Не му казах обаче, че в шлема на скафандъра му бе вграден детектор, който щеше да ни предава мозъчните ритми на инженера, а въздухоподаването и самият шлем бяха снабдени с допълнителни закопчалки, които не позволяваха да се отворят ръчно. Знаеше ли човек какво още можеше да хрумне на този човек, макар и да нямаше вид на самоубиец. Отгоре на всичко го карах всеки ден да минава през диагностичния кабинет, но Иван изтърпя всичките унижения и насмешки безропотно.

Ето така нещо, което се случваше толкова често и за което повече от два-трима специалисти не научаваха - да излезе някой да поправи антена или да почисти от запрашване външните камери - аз превърнах в панаир. Но не бях ли прав, кажете; не е ли подозрително някой да иска да излезе, ей тъй, без никаква работа?!

В обявения час, специално назначен от мен екип от десет души (за нещо, което всеки можеше да извърши и сам) весело изрита през люка грамадния, втрещяващо шарен скарафандър, който имаше толкова много автономни системи, че всъщност представляваше сам един малък космически кораб. Свободните от наряд хора бяха се събрали на панорамната тераса, а останалите можеха да се забавляват с необикновеното зрелище на служебните си екрани. Пръснатите из целия кораб репродуктори на системата за аварийни радиосъобщения, която досега никога не бяхме употребявали, изпълняваха композираната по мой текст от синтезатора-компютър весела песничка с рефрен:

И бързаше, бързаше той да потегли,

а нямаше, нямаше накъде...

Хитроумно разположени камери и огледала превръщаха нашата панорамна тераса в илюзорно открит балкон към космоса, от който сякаш не те делеше дори и стъклената преграда. И шареният скафандър изглеждаше така близо, че човек се изкушаваше да се наведе от терасата и да го хване за крака.

Излетял силно от ритника на техниците, Иван бе опънал като струна въжето след себе си. След първите смехове и глумливи коментари зачакахме да видим какво ще предприеме, но той дълго лежа неподвижен, преди да се завърти около собствената си ос, използвайки за опора въжето. Навярно искаше да са полюбува и на срещуположния край на вселената, макар той да изглеждаше огледално еднакъв за професионално нешколуваното око.

- Добре ли се чувстваш? - запитах го аз високо по личния си радиофон, та да чуят всички разговора ни. Канех се да подхвърля още някоя и друга смешка. Иван ми отвърна любезно:

- Отлично! Благодаря! Но моля да не ми говорите повече, защото ми пречите.

Пречели сме му! Та какво правеше той - нищо! Лежеше и гледаше. Като че ли не можеше да направи същото и от терасата, и по бански гащета, ако искаше. Рекох му приятелски:

- Прощавай, Иване, няма вече! Пропуснах само да ти кажа, че единия резервоар от шлема съм заредил с кафенце, третата тръбичка от дясно. Дано не съм го сварил прекалено сладко...

Той не реагира, но терасата ми отвърна с нов смях, а този отговор за мен бе по-важният.

Иван прекара навън около два часа и сам пожела да се върне. На повечето хора бе омръзнало да го гледат така неподвижен и безмълвен, та го посрещнаха неколцина. Аз имитирах радостно съчувствие:

- Как беше?

- Великолепно! Благодаря за удоволствието!

Неговото вечно приветливо спокойствие можеше да вбеси човека, но и аз имах още коварство в запасите си:

- Забеляза ли някаква разлика?

- Каква разлика?

- Ами... научно било доказано, че принципно било все едно дали си затворен в космически кораб, или в скафандър, с двигатели и автономно поддържане. Разликата била в площта и че в скафандъра си сам.

Той весело ме ръгна с юмрук в гърдите:

- Виж, за това май си прав.

Погледна часовника си и се отправи към своето работно място. Викнах подире му:

- А, знаеш ли какво е казал един древен мъдрец? Е, добре, приятелю мой, ти ще разбиеш с главата си стената на своята килия, но какво ще правиш в съседната килия?

Той само позабави крачка, докато ме изслуша, и не отговори.

Цели двайсет бордови денонощия го дебнеха да видя какво ще се случи с него, но той си живееше кротко както преди и ненатрапливо. А на двайсет и първия ден отново ми се изтърси в кабинета. Стои и се усмихва приветливо.

- Здравей, втори! Нека пак да изляза, а?

- А бе ти луд ли си? - подскочих аз.

- Не - отвърна кротко той. - Току-що минах през диагностичния кабинет. Можеш да провериш. Този път обаче без въже. Знам, че не е задължително...

Изревах му да ми се маха от главата с неговите идиотщини и изтичах при капитана, който също се разтревожи сериозно. Защото ако първия път можехме да проявим великодушие, да си поиграем на демокрация и да се позабавляваме с едно чудачество, повтарянето му щеше да заприлича на провокация спрямо всички ни. Никакъв спектакъл по същия повод, колкото и остроумен да е, нямаше да помогне. Какво щеше да стане с дисциплината и духа на кораба?

Капитанът повика лекаря. Обяснихме му мотивите си и го задължихме да изпълни решението ни при пълна тайна. Щяхме да сервираме готовия факт на астропилотски съвет чак след десет денонощия, на редовното му заседание. Формулировката гласеше: понеже психическата аномалия, появила се у Иван, е непозната на наличните ни диагностични уреди, а може да се окаже заразителна, налага се той веднага да бъде изолиран за срок, който допълнително ще бъде уточнен.

Да, понякога са необходими и подобни малки заговори! Съпроводихме го двамата с лекаря. Иван не подозираше нищо, защото бяхме го помолили да провери състоянието на химическите криопроткетори в анабиотичните вани. А там го блъснахме в обятията на предварително програмираните роботи, които веднага го приспаха и се заеха със замразяването му. Двамата с лекаря чакахме в преддверието на камерата, зад дебелата стена. Кой знае защо и тук в тавана бе монтиран репродуктор, макар че на ония, които спяха ледения си сън, едва ли ще им е до съобщения. Сега репродукторт изпълняваше над главите им:

И бързаше, бързаше той да потегли,

а нямаше, нямаше накъде...

Можех да се гордея - моята песничка беше още на мода.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща