Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Нели ЛишковскаНели Лишковска

СТЪПКИ ПО РЪБА НА МЕСЕЧИНАТА

 

- Отворете! Ей, хора! Има ли някой! Отворете!

Слабите писъци и немощното драскане по яката дъбова врата едва се различаваха сред безбройните свирепи гласове на дивата виелица. Бай Калчо намъкна в движение анцунга и грабна пушката. Откакто се пресели в планината, не отказваше помощ на изпадналите в беда, но винаги имаше едно на ум.

Дръпна резето. В краката му, с воя на снежната буря, влетя и кльощаво премръзнало девойче. Опита се да стане, но не успя. Жално изскимтя. Бай Калчо я настани до огъня.

- Сваляй всичко. Ето ти сухи дрехи - измъкна от раклата някакъв пуловер и старите дънки на дъщеря си.

- Ще направя чай, докато се обличаш.

Когато се върна с подноса, момичето дремеше, свито на кравай направо върху мечата кожа пред камината. Сепна се и разтри очи. Мъжът й подаде чашата. Не я попита нищо. Изчакваше. Знаеше, че като се посъвземе, сама щеше да се разприказва.

- Сам ли сте тук?

- Да. Дъщеря ми идва през лятото за десетина дни.

- Слава богу, че светеше...

- Винаги оставям прожектора под навеса да свети. Особено в такива нощи.

Момичето се отпусна. Топлината и чаят с ром й подействаха светкавично. Той я заведе до най-близката стая на първия етаж. Беше млада и жилава, около петнайсетгодишна. Каквото и да бе преживяла, щеше да отзвучи скоро. След месец вече нямаше да си спомня нищо.

- Аз съм бай Калчо. Оставям те да поспиш. Сигурно си смъртно уморена.

- Благодаря. Аз съм Крума, но ми викат Уми - прозя се тя. - Отделих се от групата и се загубих... Трябва да се обадя на учителя и съучениците ми...

- Добре, Уми, добре. Ще се свържа с диспечера в Централата. Ще ги издирят и ще им съобщят, че си жива и здрава... Ти си почивай...

- Бай Калчо - спря го почти на вратата. Беше надигнала глава от възглавницата. Прочете в погледа й умора и някаква загадъчна надежда.

- Отдавна ли живееш в планината?

- От трийсет години, дете.

- Да си виждал вълк с белег между ушите!

Момичето май бълнуваше. Явно още не бе се съвзело от шока. Ако наистина беше срещнала вълк, сега нямаше да разговарят двамата. Загледа я по-внимателно. Всъщност, Уми беше съвсем спокойна. Очите й блестяха сини - ясни и искрени.

- Не, дете, не съм виждал такъв вълк тъдява. В тази снежна хала привидяло ти се е. Сега поспи, утре ще ми разкажеш подробно всичко.

- Добре, бай Калчо. Лека нощ.

Тя се зави до бялата гушка с родопското одеяло и притвори клепки. Докато затваряше вратата, си помисли, че Уми вече спи. Тогава долови тихия й, шепнещ глас.

- Беше с белег между ушите. Огромен, сив, страшен вълк... Не си измислям... Той ме спаси...

 

***

 

Пълноликата, тумбеста месечина се блещеше между върховете на древните мури. Той се озъби на паяжината от мъртвешките й, тънки лъчи, просната върху сребристия сняг. Беше по-студено от друг път. Гората спеше, но някаква вътрешна струна се ежеше опъната до крайност и я държеше в скрито напрежение. Измамната тишина го заливаше отвсякъде. Потискаше го с неизвестността и тайнственото си очакване на нещо недобро. С изострените си сетива долови наближаващата буря. Трябваше по-скоро да открие закътано местенце, където да изчака виелицата да отшуми.

Запъти се към Дивото дере. Лапите му замръзнаха, но равномерният тръс ги сгря бързо. Движеше се грациозно, непрекъснато се ослушваше, дебнеше. Точно преди да се спусне към падината, свръхестественият му слух донесе нещо странно. Твърде неприсъщ звук за една спяща нощна гора.

Някой плачеше.

Подуши ледения вятър. Улови следата. Ориентира се безпогрешно. Стигна до ямата и погледна надолу. Луната бе изпълзяла на открито и той добре разгледа дъното.

Дупката беше тясна и не много дълбока. Но стените й лъщяха гладки, а краищата - хлъзгави и обърнати навътре. Истински смъртоносен капан. Без помощ отвън мърдащото долу същество нямаше никакъв шанс. Щеше да си остане там - в тъмното и убийствения студ. Ако връхлетеше и лавина, чак на пролет трупът би изплувал, подхванат от някой порой. Дори да беше по-силно, без хляб и вода при тези температури, можеше да издържи още двадесет и четири часа. Не повече. Но едва ли някой щеше да го намери дотогава. Някой човек.

Вълкът обиколи няколко пъти ямата, като вреше муцуна и ровеше стоманената земя. Усети раздвижване и пак надзърна надолу. Човекът явно го бе забелязал. Беше се изправил на пръсти, изпънат до последно. После протегна нагоре ръка. Животното различи малките, треперещи, останали без кръв пръстчета. Беше почти дете.

Погледите им се срещнаха.

Момичето не се уплаши. Позна го, но не извика, не започна отново да плаче. Продължаваше да стои така - с протегнати ръце, устремено с надежда към светлия овален отвор и към единствената жива душа, която можеше да му помогне.

И го гледаше със широко разтворени, живи очи. В бистрите, влажни човешки зеници - като в онези тихи, бездънни езера навръх планината, където бродеха единствено кози, зверове и самодиви - се отразяваше пълната бездушна луна.

Вълкът се обърна с гръб. Отпусна рунтавата си опашка и зачака. Детето бързо бе схванало ситуацията. Притисна се максимално до стената. Напипа в сумрака някаква малка издатинка на педя от дъното. Стъпи на нея с върха на ботушчето. Знаеше, че втора възможност нямаше да има. С другия крак приклекна и с все сила се оттласна нагоре. Вкопчи се в топлата опашка. Подпря се с крака на стената и задрапа.

Огромният звяр бе усетил движението, миг преди да почувства допира. Изръмжа. Зарови нокти в ледената пръст. Напрегна до краен предел всяко мускулче по едрото си тяло. Направи крачка напред. Още една. И още една.

Гладката козина предателски започна да се изплъзва между вкочанените й ръце. Тя не смееше да диша. Вече виждаше стволовете на близките дървета. Само още две стъпки на мощното животно и щеше да покаже главата си от дупката.

Изпусна опашката. Заби пръсти до кръв в острия ръб, който поддаде. Малка ледена буца се откърти и полетя в клопката. За секунди зърна на сантиметър от лицето си два реда остри, идеално бели, съвършени зъби. Те щракнаха и уловиха в здравата си челюст яката на якето й. Не отслабиха хватката, докато не я издърпаха цялата.

Момичето се надигна. Заразтрива безчувствените си крайници. Вълкът се беше отдалечил, но не смяташе да си ходи. В мрака святкаха продълговатите му жълти очи. Обиколи я. Приближи се. Подуши я. Пак тръгна. Върна се.

Притъмня. Зловещи облаци се скупчиха и покриха небето. Задуха вятър, тъпо се заблъска и заотеква в скалите. Тя се изправи и тръгна след животното. Беше го разбрала. Чакаше я, да го последва. Не се замисли къде я води и защо. Довери му се. И този път.

Скоро си обясни всичко.

Бурята връхлетя с цялата мощ, на която бе способна. Изпочупи върховете на най-високите дървета. Преобърна самотни, отцепили се канари. Изрови единия бряг и прекрои със замах коритото на реката. Увисна заплашително над всемира, като че предвещаваше края му.

Те бяха успели да стигнат пещерата. Малка при входа и разширяваща се навътре. От утробата й идеше мрачно дихание. Но не толкова опасно и смразяващо, колкото пронизващите шпаги, които кръстосваха побеснелите хали отвън.

Момичето опря гръб о камъка. Разтресе се. Затрепери неистово. Студът, гладът и преживения стрес я бяха стегнали в луд обръч. Тя нямаше повече сили да се съпротивлява. Сви се на кълбо. Скри брадичка в коленете си. Заплака. Но това не беше оня плач на отчаянието, безнадеждността и страха, който я нападна в онази чудовищна гробница. Сега плачеше с пречистващи, благодарствени сълзи. Защото все още дишаше. Беше жива.

Вълкът пропълзя към нея. Бризна с език солените й страни. Проскимтя. Обгърна я с мекото си туловище. Искаше да я стопли. Момичето се отпусна. Свали от гърдите си златното медальонче и го сложи на врата му. То, цялото, потъна в гъстата козина.

- Ти ме спаси, Вълчо. Сигурно предпочиташ храна пред злато, но нямам друго... Благодаря.

Прегърна го с една ръка. Погали продълговатия морав белег между ушите му. Мекотата на едрото тяло, равния пулс на сърцето и топлия дъх от ноздрите я унесоха.

- Аз съм Крума, но ме наричат Уми. Благодаря ти, Вълчо. Ти си моят герой... Моят спасител...

 

***

 

Седеше на единствената дървена скамейка в чакалнята и през минута поглеждаше спрелия часовник над гишето. Влакът имаше закъснение от половин час. Прав в отсрещния ъгъл стоеше господин на средна възраст. Гладко избръснат, с очила и прошарена къса коса.

- Ще преча ли? - насочи се към нея.

- Не - кимна Крума и се отмести.

Той се настани и извади от черното си куфарче вестник.

Започна да става неспокойна. Ако изпуснеше този влак, следващият бе чак на другия ден, привечер. Не можеше да се върне в хижата при бай Калчо, а в селото нямаше хотел. Щеше да се наложи да спи тук, на тази твърда пейчица. Или в участъка.

Мъжът сякаш подуши притесненията й. Реши да я разсее.

- Не си тукашна.

- Не съм - потвърди с нежелание.

- Нека позная! Била си на екскурзия, но си се загубила. Групата е заминала без теб.

- Нещо такова - кимна, без да го гледа.

- Влакът ще дойде, няма защо да се тревожиш.

Стори й се, че чува метално потракване. Вдигна глава и наостри уши.

- Сега навлиза в долината - наведе се над нея непознатият. - След десетина минути ще е тук.

- Откъде сте сигурен? - не повярва тя. - Не може да го видите, няма начин...

- Чувам го.

Отговорът я накара да го разгледа по-внимателно. Беше само на две педи от нея. Забеляза продълговатия морав белег, надничащ зад дясното ухо и отиващ нагоре към темето. Беше полускрит от буйната коса. Успокои се с дҐвода, че много хора имат белези от стари рани. Тогава очите й неволно попаднаха на врата му.

Вкамени се.

Там, на тънка златна верижка се поклащаше малко изумрудено сърчице. Нейното изумрудено сърце.

- Вие... заекна тя. - Хванали сте вълка! Убили сте го! Бай Калчо каза, че ще прати ловци да го търсят...

- Ловец ли? Аз?! - мъжът поклати глава. - Не бих отнел живот. Аз съм лекар. Идвам тук от града веднъж месечно.

- Но това... - с несигурна ръка посочи бижуто.

- А, това ли? - той погали блестящото камъче и го стисна нежно в юмрука си. - Нима не си спомняш? Наистина ли забрави вече?... Ти ми го даде...

Пронизително изсвирване. Тя подскочи като ужилена. Грабна раницата си и се втурна към перона. Запристъпва от крак на крак. Молеше се влакът скоро да спре и отвори врати.

Непознатият се появи до нея, миг преди да стъпи на стълбичката. Протегна галантно ръка.

- Моля... Налага се да пътуваме заедно до града... Уми.

Погледна го право в очите. Изведнъж я завладя необяснимо спокойствие. Някакво странно доверие се излъчваше от него. Тя му подаде ръка.

- Кой си ти?

- Канис.

- Да не си грък?

- Не, Уми - окончателно бе решил вече да се остави да го погълнат сините езера на невинните й, чисти очи. - Това е вида ми. Канис Лупус.

Прошепна го тихо, но съвсем ясно. И неустоимата му, обаятелна усмивка чаровно разкри два реда остри и здрави, съвършени вълчи зъби.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща