Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Петър ЧуховПетър Чухов

 

ТРИ РАЗКАЗА

 

БЛИЗО ДО ХОЛИВУД

 

Лежеше на хълбок. Черната му вълнена шапка стърчеше като нощен планински връх. Брезентови дрехи, просмукани от неопределеност. Остра тревица го обграждаше с лилипутско усърдие. До него - хартиена кесия, от която наднича око на бутилка. В ръката му - разтворена книга.

На десетина метра напрегнати автомобилни тела излизаха от паркинга на Ralphs. Минах през асфалта и стъпих на тротоара. Захапах топлия хамбургер, от него се изръсиха 3-4 картофени дребосъчета. Той застана на лакет. Остави книгата. Притича след сянката ми и обра плодовете на моето разхищение. После бавно се върна. При книгата и кесията. Изглеждаше странно доволен - гъба, поникнала безапелационно, без угризения сред градина с цветя.

Приятели ми разказаха, че си лежал така от години. Наслаждавал се на мекия южнокалифорнийски климат, на книгата и бутилката. Според тях докато бутилките често се сменяли, книгата си оставала същата.

Разбира се, сега ще кажа, че една нощ го сънувам. Лежи си там, както винаги, този път обаче аз приближавам. Усмихвам се и му предлагам цигара. Клати глава отрицателно, но ми подава кесията. Колебая се - сякаш съдбата на Рип Ван Уинкъл ме дебне от скритата вътре бутилка. Човекът свива рамене, не настоява. Всъщност това, което най-много ме интересува е заглавието на книгата. Опитвам се да го видя, но ъгълът е неподходящ. Той разбира. Вдига томчето и ми го пъха в ръцете. На корицата като заглавие стои моето име. Като име на автора - също. Отварям книгата. Вътре - безкрайни редове все с моето име...

Приятели ми обясниха, че това не съм го сънувал, а някъде съм го чел. Имаше доста сарказъм в думите им. Помислих си - дразни ги моето име.

На другия ден, след като казаха, че не съм го сънувал, отидох да го видя. Нямаше го. Дори тревата не беше утъпкана. Седнах на една пейка пред близкия магазин за фотоматериали и запалих цигара. Отвътре се чуваше музика. Слънцето деликатно решаваше проблема за смяната на деня с нощта. Дълго гледах надясно, след това се обърнах наляво. Той идваше. В примирените с всичко от външния свят дрехи. Със саркастичната шапка. Когато мина край пейката, стъпките му влязоха в ритъма на музиката от магазина. Направи две крачки назад, три-четири напред, после три-четири назад, две напред. Танцуваше тромаво като бита мечка. После си продължи - известно време спазваше ритъма. Не видях да носи кесия. Нито книга.

Сигурно я е продал на някой антиквар - казаха приятелите ми - изглеждаше стара, може би ценна. Парите, разбира се, е изпил и сега му остава само да се разхожда.

Но аз утре пак ще отида! Ако го няма на тревата, ще го чакам на пейката. И когато мине, ще стана и ще танцувам с него. После заедно ще продължим.

 

СЕМЕЕН СЪВЕТ

 

Подредих масата. Предвидих северозападните баба и дядо да седнат на дългата страна откъм бюфета, североизточните - срещу тях, а майка ми и баща ми (те трудно се понасяха) - на двете самотни места в горния и долния край. Аз оставах прав.

Спуснах завесите. Запалих свещите. Отворих стенния часовник и му свалих стрелките. Привързах за махалото кандилце и настаних зверчето-пламъче в така направената люлка. Отидох да се преоблека.

Когато се върнах, те вече бяха заели местата си. Дядо ми Петър обясняваше нещо с широки жестове. Баща ми кимаше и се опитваше незабелязано от късогледата ми майка да си напълни чашата. Със сигурност беше успял да я гаврътне поне веднъж. Двете баби слушаха: Катя търпеливо, а Цеца - с благоговение. Застанах до дядо Косьо, който изглеждаше отчужден и самотен.

- Трябваше да поканиш и леля си Жени! - неодобрително поклати глава той.

- Съжалявам, но масата побира само шестима! Както виждаш, няма място дори и за мен!

- Млад си, ще постоиш прав! Така е и по-учтиво!

Докато говорехме, дядо Петър приключи разяснителната си работа и се изправи. Достолепен, стегнат, пространството веднага му се подчини. Махалото на часовника спря в страхопочитание, а кандилното пламъче замръзна - напет войник, взел за почест.

- Като религиозен човек - започна бащата на майка ми - аз бях против тази среща. Освен това, не разбирам какво моят внук очаква от нас. Никога не се е вслушвал в съветите ни. Ако е трябвало да направи, което сме искали, пътят е бил с бой и наказания. Сега времената са други, обстоятелствата също, той вече не зависи от нас. Но защо мисли, че ще му кажем нещо по-различно...

Дядо Косьо с участие се подсмихна, баща ми и майка ми пак се дебнеха, а двете баби с явно терзание се опитваха да не възразят. Те ме обичаха най-много от всички, носеха ме на ръце, както се казва, но постепенно ръцете им слабееха и накрая за малко да ме изпуснат!

- Не съм ви поканил, за да искам съвет! - опитвах се гласът ми да звучи независимо. - Просто реших да се оженя и допуснах, че е редно да ви представя булката...

Настъпи оживление. Чуха се реплики от рода на: "Ама, той още ли не е женен?!", "Не е ли още малък?", "Дано не е някоя разведена!", "Аз пък си мислех, че не харесва жени..." Използвах суматохата и отворих балконската врата. До елегантния ми черен костюм от севилска вълна меко грейна бялата дреха на тази, която всички наричат Божията майка. Внезапна тишина натисна всяко от ушите ми като слонско стъпало. Нямаше как да не я познаят - беше досущ като по иконите и хилядите картини. Хванах я за ръка и я въведох в стаята. Ясно беше, че никой няма скоро да проговори. Взех инициативата.

- Е, как е, одобрявате ли избора ми? Мисля, че все пак не е разведена...

- Това е... така е... богохулство... - изпъшка безпомощно дядо Петър.

- А защо? - погледнах го нагло. - Щом вие, умрелите мои родители и прародители, до такава степен сте ме обсебили, че за всичко усещам необходимост да се допитвам до вас, нямам ли право да се защитя? Трябва ми силна жена - съпруга, която да ме подкрепи в този неравен двубой и, хайде на бас, че тя е подходящата!

Като казах това, се обърнах към жената до себе си и я целунах. С периферното зрение видях как майка, баща, баби и дядовци избледняват в сумрака на стаята. Скоро бяхме сами. Седнахме на масата, заобиколени от пламъчетата на свещите. Махалото отново люлееше искрящото кандило под празния циферблат. Отворих бутилка шампанско.

 

 

ПРИПОЗНАВАНЕ

 

Застоях се пред клетката на маймуните. Неделята даваше знаци, че ще си ходи. Тръгнах си и аз. По пътя в разбърканата ми глава подскачаха какви ли не мисли и спомени. Например - как след като учихме за Чарлз Дарвин, всяка седмица ходех в зоопарка да гледам с надежда една едра горила (или може би беше орангутан?) Накрая ми се стори, че и тя ме гледа с очакване...

Така започва романът, който трябва да редактирам. А ми се пие! Излиза ми се с жена! В краен случай бих отишъл на мач! Дори четворка на карти с приятели ми се вижда по-привлекателно занимание... Отпускам се назад. Затварям очи. Ето ме в Малта! Вълните шумят. Стари замъци и манастири. През разхвърляните коси на момичето, което държа за ръка, виждам да се показва малка кръчмичка...

Когато прочете това, моят психоаналитик ще се усмихне едва-едва, леко повдигайки лявото ъгълче на устата си. Ще запали цигара (той много пуши).

- Е, добре! - ще ме погледне. - Значи не искаш да си там, където си и да правиш това, което правиш, така ли?

- Не искам да съм това, което съм... - ще изстрелям аз неочаквано за самия мен.

И дясното ъгълче ще се повдигне. Усмивката ще размести основно порядъка върху лицето на човека, който ми взима парите, за да извади на бял свят моите тъмни страни.

- Няма проблеми! - ще каже той. Ще повдигне ръка и ще щракне с пръсти току пред очите ми. И аз ще разбера, че вървя към къщи в един относително слънчев ден...

Вървя към къщи, но по-важното е, че се връщам от работа. И то за последен път. Защото съм уволнен! Опитвам да се почувствам свободен, но усещам само глад. Един такъв кафяв, неоформен съвсем. Не знам какво ми се яде - искам просто да сложа нещо в стомаха си. "И нещо в леглото си" - обажда се вътрешния ми глас. Да, топлинка отвътре и топлинка отвън - какво по-необходимо за наскоро отхвърления?! "Двайсет тояги на голо!" - дочувам да злобее друг вътрешен глас. А на улицата - някой рови в контейнера за боклук. Кадифените панталони с провиснало дъно, деформираните обувки на бос крак и липсващата половина, дълбоко наведена, създават усещане за незавършеност. Дали Създателят се е пошегувал или от някои маймуни се получават недооформени човешки екземпляри? Главата все пак възлиза, след нея ръцете - с парче хляб и празно шише. Смътна брада, интелигентен профил и очи, които накрая ме виждат. Той кимва.

- Времето ти изтече! - ще каже моят психоаналитик с прибрани ъгълчета на устата. Навън ще е топло, но вече сумрачно. Хора, коли и контейнери за боклук. В по-малка уличка ще видя човека, вече друг. Ще стои, подпрян на капака, разглеждайки нещо.

- Виж какви картички! - ще се усмихне. И аз ще видя: брегът на Малта, стари замъци, манастири, плажове, кръчмички и жени...

- Страхотни работи се намират! - той ще прибере внимателно картичките в торбата си. - Онзи ден открих нещо като дневник. Абе, то направо си е роман. Кой ли го е изхвърлил?...

Уличните лампи ще светнат. Ще видя, че е доста стар.

- Не ме гледай така състрадателно! Мислиш, че гладувам ли? Не, братко, работата върви! Има дни - охо! - направо преяждам! Освен това си обичам професията! Има много романтика в нея!

Ето ме вкъщи. Запалвам лампата над бюрото. Ръкописът за редактиране чака - на първа страница. Сядам на стола и отгръщам накрая.

... Изхвърлих моя дневник! Там беше всичко от живота ми, което заслужаваше внимание. Но аз не го исках! Исках да бъда друг, да имам друг живот, друга професия, други хора около себе си! Така написах този роман. Сега виждам, че и това, което съм в него, не бих искал да бъда! Ще отида в зоопарка. Ще постоя пред маймуните. Всъщност ще ходя там всеки ден. И ще чакам.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща