Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Пламен ТушковПламен Тушков

РУСНАЦИ

 

Казват, че сме рода с русите.

Да, но двамата руснаци, за които искам да пиша, хем са ми никакви, хем живеят в моето детство отдавна...

Спомням си като днес, баба ми Кета, му викаше точно така:

- Тоо - русняко!

Русняко беше дребно човече. Кожа и кости. Скелет все едно, увит с оная, жълтокафявата амбалажна хартия, опушена като нокът на стар тютюнджия.

Нито помня, нито знам името му, руско... едно... руско... Русин май беше; с чекорат глас, като на блеещ овен.

Служеше в града "милиционер".

Не можеше да говори като човек, а взе "зеше", викаше като да бяхме глухи, тия край него.И цигарата му все в ръката или в устата, а от дима окото замижало, с щръкнали като игли вежди.

Страх ме беше от: тоо - русняко!

Викаше ми диверсантин: Ей, диверсант! Я ела тук бе, диверсантин такъв, с диверсантин!

Бягах, разбира се.

Препусках от селото на баща ми - до това на майка, щом ме ступаха след някоя беля... тук друга правех и обратно на бегом след, преди... по време на пердашенето, или просто така, бягах, скитах от село на село, защото нещо, или някой не ми харесваше като тоя сега, в чизми човек, с масленосин брич, издут над коленете му като делва, а отстрани аленееха като змийски езичета кантове. Горе, зелена като жаба куртка, с бялата буква Т на пагона.

Бягах от него, той се кефеше, заливаше се в смях, като човек, който има цял джоб от буци и бучици злато. Така се смее и някой, който е пил цяла нощ с хубави жени и сутрин, към единайсет, разбудил се, гласът му стърже, дращи из ухото ти пренеприятно.

Не си го спомням да е работил някога.

Дядо и баба все влачеха нещо, или бързаха за лозе, за дърва, за сено с кравата...

Русняко си идваше при някои, там, в долния край из селото; в Пиливанците: родата на дядо и сестра му - една кротка като теменужка старица.

Не зная защо баба Кета му казваше тоо - русняко! Защо наричаше така този кафявокож скакалец. Нещо и на нея беше неприятен, както и на мен. Инак, баба ми беше степна душа, казват, че цяло село се стекло... да я изпрати накрая.

И ето, сега, момче на години... аз се чудя, отде в мен тая чиста воля и усещане - същото, като кога си бях дете; с една жарка, пареща - нетрепнала през годините жал и сив ужас, да гледам на онова хлапе, което гонеха, горяха и пареха отровните думи: Ей, диверсант! Я ела тук!

И бягам, и треперя и сега, сякаш сънят с кошмара от "тоо - русняко" продължава...

Другият руснак, за който искам да пиша, се казваше Кольо.

В селото на баща ми вече - в моето село - живееше един единствен чужденец, на когото викаха Кою русняко.

Той сам пък се наричаше Колката!

Ей тъй, като почнеше да си говори грижовно и се галеше по ревера, о, Колката, Колката, колко харош се е напило това Колка...

Кольо руснака беше със сини, сълзливи очи. Слаб като глист. Без мигли и вежди, кьосе, с тъничко гласче и врещеше като яре. Зъби също малко му се намираха, и то тънички едни, като клечки за зъби.

Андро на Цаци го беше приютил в нещо като курник.

Едно дребно стайче в ъгъла на градината си, дето преди това човек би казал, че е строено за дърва, сечива непотребни...

Кольо руснака нямаше жена, нямаше деца...

Още край Волга неговият барин, помещик, дворянин и чорбаджия, се беше погрижил за това...

За разлика от оня, "другия руснак", Кольо беше белоемигрант. Долшъл с господаря си от Русия, изглежда после е бил изоставен сам да се справя с живота в чуждата страна и незнайно как се беше намерил в моето село.

Никога не съм се интересувал от родословното му дърво и корени, защото едно дете си има съвсем други грижи - на какво и къде да си играе днеска.

Кольо служеше в село за помощник на оня, който кара на казана да вари ракията си, дърва да нареже, нацепи и внесе под сушината някому, градината да прекопа или обърне с казма, да пренесе нещо от някъде при нужда.

Освен пръсти, имаше и едни едри, платнени (но дебели) ръкавици, с които работеше зимно време; ушанка, която му висеше отстрани като рязани яки уши на гледаните кучета, тия, с уши като шалове дълги, дето наводниха и стълбища, и детски градинки.

Тоя човек нямаше нито врагове, нито приятели в село.

Само някое дете - заядлица ще го замери с камъче, когато работеше някъде наведен и Кольо го погваше с жален, наскърбен и писклив глас.

Това май бяха единствените искри в него на злост.

Помня какво почитание изпитваше обаче (невиждано от мен дотогава), седнеше ли край някой старик - поканил го на разговорка, с чашка, с вилица, с мезе на стол пред къщата си.

Кольо сваляше шапка и може би тогава той заставаше в оная поза, която съм си представял, когато чуех майка ми да казва думата - ссрамва се...

Тогава изглежда, и, за първи път, виждах на живо един човек, извадил на показ чертици на добро възпитание - школувано до блясък. Личеше, как тоя човек, Кольо руснака, умее да покаже уважение, до най-тънка обноска!

Странно, само Андро на Цаци - виден функционер в ОК на БКП - си спомням да се е отнасял човешки с тоя отпран и изтънял - жълт есенен лист; с тоя гол и сам белоемигрантски филиз, с тая фиданка, загнила и неразлистила се никога, която съдбата беше отвяла при нас.

Нищо не изпитвах към него, само интерес и любопитство мъничко, към този странник в детството ми и едно учудване... изпъстрено с някоя капка състрадание понякога, като към кутре, бездомно!

А пиеше жадно.

Овъргаляше се целия в талаш и сламки тогава под някой сайвант и играеше руски, размъкнат казачок. И тогава личеше, че тоя човек е друг... че не може да бъде уплашен и управляван от никого. На руски, на чужд за мен език, нещо се разправяше сякаш, с някакъв невидим, около, или над него човек; меко беснееше и разпускаше като река.

Пораснах, забравих го; заминах войник, на другия край на България.

И там, веднъж, между редовете някъде, в края на едно писмо, баща ми ми писа, че Кольо руснака "умрял тая зима".

Намерили го чак пролетта. В къщата на Станка на Стефан Генов, до фурната, накрай село - без нос, без уши - плъховете... гризали... гризали...

Имах си грижи и като войник, не съм преритал бил за Кольо руснака и тогава.

Само понякога, ето, като сега, на 50 когато съм, ме пронизва едно остро размишление, извито като шипков трън: защо тоя човек се е загнездил в детските ми спомени, като птиче голишарче? И не мърда оттам.... И не шава... като да си е в къщи... тоя осил!

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща