Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Стефан ЦаневСтефан Цанев

МЪЛЧАНИЕТО Е ПОДЛОСТ

 

Това е заглавието на една от главите в романа на Стефан Цанев "Мравки и богове" (Хроника на ХХ век). То като че подобно на максима обобщава кредото и манталитета на поета, драматурга, романиста и публициста Ст. Цанев, навършил наскоро 65 години. Авторът на "Композиции" и "Хроники", на "Аз питам!" и "Анини приказки", на "Събота, 23" и "Любовни булеварди" е един от малцината из писателското съсловие, който отвоюва категорично от времето и от тегобите на бита правото си да бъде независим, да работи, контактува, отсъжда и се обявява с прерогативите и самочувствието на творяща личност.

Активен и непримирим като гражданско поведение, Стефан Цанев събираше, събира и отреагира отрицателните и положителните енергии на промените, надеждите и делата, разтърсващи обществото и света през последните десетилетия. Затова вероятно е и постоянна "апетитна хапка" за лудналите по сензации преса, медии и критика.

Неотдавна той ни изненада с романа "Мравки и богове" (вече с втори, доработен вариант). Около него се пошумя (едно изключение в замрелия ни литературен живот!), но практически никой не обвърза тази амбициозна книга с опита да се разгадае и портретува самият писател със сложен свой път, биография и творчество. С други думи - и този роман, както още някои други чудесни книги, не бе обгледан като факт извън книгопада, като вървеж в случая - сполучлив или не - срещу каноните на жанра, като дълбоко положени коментари на минало и настояще. Събрал елементите на семейна сага с историко-психологически и социално-хуманитарни акценти, поел на моменти дръзко и рисковано оголената стилистика на актуалната публицистика, включил "богомилски" и "апокрифни" експромти върху библейски сюжети, романът "Мравки и богове" е при всички случаи литературна новопоява, една стойностна книга, заслужаваща по-друга съдба от днешните увлечения към литературни представления и употребявания.

Да се надяваме, че такъв сериозен прочит е вече направил или ще направи посветеният читател.

По-долу поместваме откъс от романа.

 

Глава 8

 

Данаил Кардамов седеше в голямата стая, която гледаше с едните си прозорци на юг към улицата, идеща откъм Големия град, а с другите си прозорци гледаше на запад към площада. Наближаваше краят на октомври, вееше хлад, но Данаил беше разтворил широко западните прозорци, защото на площада бушуваше митинг; и той, седнал малко встрани зад пердето - да не го види някой от улицата, и положил тежките си ръце върху коленета, напрягаше слух - не че се интересуваше толкова от политическите борби, а защото на митинга говореха двамата му сина - Иван и Банко, говореха те един срещу друг.

Триъгълният площад бе задръстен от каруци, бяха надошли хора от околните села, те седяха направо в каруците и слушаха, някои се бяха покатерили върху паметника на загиналите в Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и в Първата световна война - това бе едно от ония примитивни и мили паметничета с устремена напред фигура на войник, атакуващ с гол щик невидимия вечен враг на отечеството (много жертви бе дал Малък градец в тези войни, нямаше порта без черен креп), няколко дечурлига бяха яхнали войника, а нашенците се бяха струпали по тротоарите. Посред западната страна на триъгълния площад се намираше Миховата кръчма, а Бонювият дюкян беше на ъгъла между западната и северната страна, над входа на Миховата кръчма имаше издаден напред балкон - оттам сега говореше Иван Кардамов, като призоваваше народа да гласува за Народната власт, а стъпил върху една маса пред Бонювия дюкян, брат му Банко Кардамов говореше против Народната власт. Иван Кардамов, както разказахме по-преди, беше патил и препатил от политическите превратности не само през 23-та година, а и щом Германия започна войната против СССР, отново го арестуваха, от тригодишното гниене по лагерите и затворите беше залинял и пожълтял като туберкулозник, но този му страдалчески вид придаваше на неговите думи силно влияние. За разлика от него, който още гледаше на действителността през затворническите решетки или през телените мрежи на лагерите и витаеше в облаците на идеите си за единство срещу кафявата чума на фашизма, Банко, който си беше тук през цялото време и с двата си крака газеше до колене в действителността, още през първите месеци след войната подуши накъде отиват нещата и бързо разбра, че на мястото на кафявата чума се задаваше друга; и двамата бяха членове на Земеделския съюз, но Иван беше от лявото крило, което се обедини с комунистите и с още няколко партии в тъй наречения Отечествен фронт, а Банко беше от крилото, което мина в опозиция.

- Дрипаво комунистическо мекере! - викаше той към брат си, към Ивана. - Прангаджия! Върви си там, откъдето се връщаш!

- И половината площад закрещя "Браво", другата половина викаше "Уууу!"

- Тлъсто богаташко копеле! - отвръщаше му брат му Иван. - Експлоататор! Откъдето аз се връщам, ти там ще идеш!

- Сега пък, които викаха "Уууу!", закрещяха "Браво!", а които крещяха "Браво!", завикаха "Уууу!".

Данаил Кардамов стана, затвори прозореца и спусна пердето - да не вижда и да не чува. Мина край голямото огледало, с крайчеца на здравото си око мерна отражението си, спря се и се загледа в себе си: уж все същият си беше, висок и изправен, с гъста бяла коса ала Иван Вазов, ала не беше вече същият - вчера бе напет възрастен мъж, днес от огледалото го гледаше достолепен тъжен старец...

А навън митингът бушуваше. Към ораторите захвърчаха камъни, размахаха се тояги, на площада настана ръкопашен бой.

Тогава се случи нещо чудно. Боят спря, площадът притихна, всички глави се извиха към Бонювия дюкян.

Там, върху масата, се бе изправило тъничко момиче с ученическа баретка. Беше Мария.

- Братя и сестри! - звънна гласчето й над площада. - Бащи и майки! След два дни, на 27 октомври 1946 година... казвам годината, месеца и деня, защото трябва да ги запомним. За нас тази дата сега може би ни се струва обикновена дата, но за историята ни тя ще бъде решаващият Рубикон - след два дни ние ще решим бъдещето на отечеството си, съдбата си като народ и личната своя съдба. След седмица ще бъде късно да се каем, безсилни ще бъдем да се съпротивляваме, век няма да ни стигне да се оправдаваме. От този ден зависи дали потомците ще отправят към нас проклятие или благослов. И отляво, и отдясно вие чувате едно и също - всички ви говорят за свобода, за демокрация и за равенство. Внимавайте обаче, когато ви казват тези велики думи. Защото какво означава думичката свобода, ако тя дава свобода на едни да властват над другите? Какво означава думичката демокрация, ако тя е бич в ръцете на едни, за да пасат като безсловесен добитък останалите? Какво означава думичката равенство? Исус също говори за равенство. Но Исус казва: Всичко мое е твое, а Сталин казва: Всичко твое е мое! Внимавайте в тази малка разлика, братя и сестри, бащи и майки, защото важна е не само целта - важен е пътят, по който се стига до тази цел. Ще бъде късно да се вайкате, когато ви кажат: Всичко ваше е наше, когато ви отнемат всичко - земята, каруците и добитъка, сърпа и плуга - в името на равенството! Исус говори, че всеки човек е свободен да направи своя избор - праведно ли да живее, или не, справедлив да бъде, или несправедлив, свободен ли да бъде, или роб, в рая ли да отиде душата му, или в ада. Георги Димитров говори, че единствено правилният път е пътят, който сочи неговата партия, сиреч - пътят, който сочи той, и по-точно - пътят, който му е посочен от Сталин; единствено светло е бъдещето, към което ни води той, няма друг път, няма друго бъдеще, няма друг избор, накъдето ти посочи вождът, сиреч овчарят - натам трябва да върви стадото, сиреч народът, ако не искаш - тоягата ще ти покаже единствено правилния път, ще те научи какво трябва да правиш и какво да говориш. Господа комунистите искат насила да ни вкарат в кошарата на техния рай. И ще ни вкарат, ако ние се правим на покорни безсловесни овце. Колко души вече бяха избити и натикани в тъмните зандани - все в името на това светло бъдеще! А колко още ще бъдат убити и затворени? Ще търпим ли? Ще мълчим ли? Ще чакаме ли покорно да ни сложат хомот или примка на шията? Внимавайте, братя и сестри, бащи и майки! В това решително време глупостта не е оправдание, страхът е позор, мълчанието е подлост, покорството е предателство.

При тези силни думи площадът сякаш занемя. Банко тържествуваше. Той скочи върху масата, тя изпращя под тежкото му тяло, не каза нито дума, прегърна Мария и започна да я целува като луд, после погледна към балкона над Миховата кръчма и показа свиреп юмрук на брата си Ивана.

Хората се разотидоха и освен всичко друго отнесоха в себе си убеждението, че смъртната вражда е разделила завинаги двамата братя Кардамови. Но ако можеха само след 15 минути да надникнат през прозорците на горната сундурма, дето гледа към вътрешния двор, те щяха да занемеят: същите тези двама братя седяха един до друг на дългата маса, ядяха и пиеха, обзалагаха се кой ще спечели изборите, кой кого ще натика в затвора, прегръщаха се и се смееха... Може би си мислите, че те не държаха на своите политически убеждения? О, не - те бяха готови да умрат за тях (и умряха), но по някакъв неведом за другите хора начин тези политически убеждения и вражди не влияеха на човешките им отношения и това говори за по-висш манталитет на личността, защото, обратното, ако си признаем, е признак на примитивизъм, на непреодолян стаден инстинкт - извинете, но какво са партиите, освен стада от хора, защитаващи със зъби и нокти своите колективни материални интереси и в името на тези интереси се отказват доброволно от висшия дар на човека да мисли и да говори свободно, подчинявайки се робски на строгата вътрешна йерархия - като вълците в глутницата, като мравките в мравуняка...

Изборите тук спечели Иван Кардамов и стана депутат, спечели ги Отечественият фронт в цяла България, за опозицията гласува една четвърт от народа. И за комунистите бяха гласували толкова, но те успяха да обединят около себе си останалите партии в тъй наречения Отечествен фронт, гласуваха в парламента Закона за защита на народната власт, който автоматично поставяше всяка опозиция извън закона, след няколко месеца опозиционните депутати бяха изхвърлени от парламента и затворени в концентрационни лагери, а лидерът на опозицията Никола Петков бе осъден скоропостижно на смърт и го обесиха. След като ликвидираха опозицията, комунистите се заеха със своите съюзници в Отечествения фронт: първо ликвидираха един по един лидерите на партиите, обявявайки ги за скрити врагове на народа, заменяха ги със свои лидери, които саморазпуснаха партиите си и ги вляха в Комунистическата партия. Пиеската всеки път се разиграваше по един и същ начин и даваше, напук на всяка логика, един и същ резултат: когато обвиниха Никола Петков, всички други, включително лидерът на Социалдемократите Коста Лулчев, застанаха зад комунистите и викаха "Смърт!"; когато обвиниха Коста Лулчев - всички други, включително Иван Кардамов, викаха "Смърт!"; когато обвиниха Иван Кардамов - всички други викаха "Смърт!" - и т.н., и т. н. ...

И така, в началото на 1949 година вождът и учителят на българския народ Георги Димитров обяви, че диктатурата на пролетариата е победила и че България тръгва уверено по пътя на социализма към светлите върхове на комунизма, а Иван Кардамов отново пое пътя към затвора. Разкарваха го от затвор в затвор десетина години, и не че правеше нещо против властта, напротив, говореше, че при такива повратности в историята грешките са неизбежни, че жертвите са необходими за прогреса на човечеството и че властта няма вина, че тя просто изпълнява историческата повеля на времето, и прочие, но хората на властта мислеха,че той им се подиграва, и в още по-тъмен зандан го натикваха, като се поболя - пратиха го на чист въздух в Белене (Боже, дал си на България само два острова - един на Дунава, другия на Черно море, две райски кътчета, а ний ги превърнахме в два зловещи ада!), накрая се озова в още по-кошмарния лагер край Ловеч - това бе една каменна кариера, лете събираше като лупа слънчевите лъчи и термометърът надскачаше петдесетте градуса, зиме се превръщаше в дяволско сборище на снежните виелици, но без значение зима ли беше, или лято от тъмно до тъмно осъдените трябваше да мъкнат камъни с тарги от дъното на кариерата до върха на баира, на другия ден ги смъкваха от баира долу в кариерата, после пак нагоре - и така до безкрайност (това не беше случайно хрумване на тъпата охрана, както бихте си помислили, това беше висша идейна философия - този безсмислен труд бавно втълпяваше в главите на народните врагове безсмислието на тяхното съществувание), и понеже, останал само кожа и кости, Иван Кардамов се строполи още при първото изкачване с камъните по баира, надзирателят Газдов даде знак на охраната да го ликвидират - да не хаби хляба, през нощта две здрави момчета го изведоха уж на разпит и още пред вратата на бараката размазаха черепа му с тояги, пъхнаха потрошеното му тяло в един чувал, натикаха чувала в камионетката, камионетката пое към другия край на града, в неугасналите още клетки на разбития Иванов мозък просветваха и угасваха като на скъсана филмова лента безпорядъчни картини: как връзват на шията му камък и го хвърлят в Дунава; как Стамболийски го потупва по рамото; как сомовете, още живи, скачат в лодката и той ги удря с дървения чук по главата; как оножда зад тезгяха в кафенето си комшийката Анифе, дошла уж да купи тутун за мъжа си; как се друса във файтона, важен като банкер, захапал дебелата кубинска пура; как вика на брат си Банко: "Откъдето аз се връщам, ти там ще идеш!"; и Секулината сестра Мария за миг просветна в някакво ъгълче на мозъка му и угасна... камионетката стигна до края на града, спусна се в една закътана долинка край малко поточе - там управата на лагера си беше спретнала малка свинефермичка, момчетата отвориха задната врата на камионетката, изхлузиха неизстиналия още труп от чувала (чувалът ще им потрябва пак), свинете, озверели от яденето на сурово човешко месо, свирепо се нахвърлиха върху Иван Кардамов, разкъсаха го на парчета и го изядоха, накрая една свиня съзря изхвръкналото на няколко крачки встрани парче от мозъка му, пихтиесто и бяло като белтъка на яйце, свинята го налапа и последната мярнала се там картинка - как Иван Кардамов, яхнал на бял кон, влиза в парламента на Големия град - угасна...

 

Нататък събитията тръгнаха по предначертания свише път. Това, че покрай национализацията на цялата индустрия в България национализираха и съборетината на Данаил Кардамов и Степан Чехов - бившата лимонадена фабрика и още по-бившата клета мелница, беше бял кахър, двамата ортаци пиха с облекчение по една свирепа ракия - халал да им е, рече бившият белогвардеец Степан и сегашен отец Стефан, важното е, че не сме вече капиталисти и отървахме кожата... Но след индустрията дойде ред на земята и тогава хората настръхнаха. Всичко, което Дамян бе предусетил - и се обеси, започваше да се сбъдва.

Отначало, през 1945-а, рекоха: няма да правим колхози като в Русия, сакън - ще правим доброволни земеделски кооперации, както ги правеше навремето вашият Стамболийски. Народът обаче, понеже прост, никой не рачи да влезе в тъй наречените Трудово-кооперативни земеделски стопанства, с развети байраци в ТКЗС-то влязоха само нашият Матю, Пенко Беремски и Тошко Крайчето, но те и тримата нямаха земя, нямаха добитък, нямаха нищо.

Значи, който няма, влиза. Който има, не ще. Следователно, за да влезе, който има, какво трябва да се направи?

Да няма.

Но как? Насила - не бива, какво ще рече светът? Доброволно трябва, доброволно...

Накрая се сетиха. Излезе Законът за държавните доставки - понеже следвоенно положение, глад и прочие в градовете, за всеки декар земя селянинът трябва да предаде на държавата толкова килограма пшеница, толкова килограма царевица, толкова слънчоглед, овес, ечемик, соя, боб, леща, месо, мляко, вълна и прочие, и прочие, райска земя да е, Бог с две шепи да сипе от небето, изсмуканата ни земя не можеше да роди и половината от това, което искаха. Обаче не предадеш ли в срок исканото количество - държавен саботаж, съд, затвор! Какъв е изходът? Не ти стига житото - отиваш, купуваш от държавата и после го даваш на държавата. Само че държавата ти продава житото по 140 лева килограма, а като го взема от теб - плаща ти по 20 лева, сиреч 7 пъти по-евтино. Колкото повече земя имаш - толкова повече купуваш от държавата, толкова повече губиш. Ако имаш 50 декара, загубата ти е над 300 хиляди лева, ако не дай Боже имаш 100 декара - потъваш с 600-700 хиляди. Хората издържаха така година-две, някои издържаха даже три, изхарчиха каквото спестено имаха и започнаха да си дават земята съвсем доброволно, бързаха да я харижат - само и само да се отърват от нея, иначе - голи и боси към затвора... И от конете, от кравите и от овцете побързаха да се отърват, и тях харизаха, защото за всяка глава - толкова кила това, толкова кила онова... И като останаха без земя, без добитък, без нищо - накъде да вървят? Като нямаш нищо - все ти е едно.

И така един подир друг всички влязоха в текезесето.

Но някои се заинатиха. Читателят не ще да се изненада, ако му кажа, че пръв се заинати Данаил Кардамов. Прави-струва, земята му беше хубава, изстиска я като сюнгер, всичкото, което роди, го даде на държавата, обаче не му стигнаха 30 килограма боб, лоша се оказа бобената реколта тази година.

- Дядо Данаиле - му рекоха, - дължиш на държавата още 30 килограма боб.

- Не се роди - отвърна Данаил.

- Това държавата не я интересува - рекоха му. - Дължиш й 30 килограма боб.

- Не мога да й дължа нещо, което не се е родило - отвърна Данаил.

- Абе какво се разправяме - рекоха, - до два дни да си донесъл 30 килограма боб, иначе, знаеш...

- Няма боб - отсече Данаил и се върна вкъщи.

Събраха се синовете му - и Герги, и Банко, и зетят Матю дойде - тате, викат, не се инати, купи ги тез никакви 30 кила боб, виждаш какво правят всички.

- Аз не съм всички - каза Данаил.

- Ще те съдят бе, тате!

- Да ме съдят.

И го осъдиха на година и половина затвор. 71-годишен беше тогава Данаил Кардамов, разрешиха му да се върне от Големия град, дето го съдиха, под конвой до вкъщи да си вземе багажа, затвори се той в горната стая и се нагласи като за пътешествие - сложи си бяла риза и синьо шалче около врата, облече елегантен костюм на карета, кривна каскет от същия кариран плат, обу си лачените жълти обувки - сякаш щеше да заминава за Виена, да тръгваме, рече на милиционера, който чакаше пред портата, момчето го досрамя да го конвоира, дядо Данаиле, рече, ти си пътувал човек, знаеш къде е Пазарджик, там на гарата попитай - ще ти кажат къде е затворът; сам си тръгна Данаил през селото към гарата, куцук-куцук, с бастуна в едната ръка и с бохчичка в другата, хората страхливо надничаха иззад пердетата и през процепите на портите, а той вървеше изправен, отметнал главата си назад, ще речеш - от гордост е вирнал така глава, а хич не се гордееше старият Кардам, срам го беше, но крачеше по неравния каменист път с вдигната глава, както ходят слепите - за да вижда по-добре с единственото си око, да не вземе да се спъне в някое камъче и да падне, да стане за смях, другото око нали го беше дал за свободата на същата тази държава, на милото си отечество, на майчицата родина...

Данаил спря до една ограда в края на селото, остави бохчичката, подпря бастуна, не майка, рече си - мащеха се оказа тя, родината, ама нейсе, свали очилата си, извади от малкото джобче на сетрето си бялата кърпичка и взе да си бърше сълзите - мамка му, плачеше само сляпото око!

 

На Данаил Кардамов му провървя, затворът го спаси от позора. А Стамен, бащата на Секула, го причакаха една вечер пред портата, натикаха го в камионетката, той си прочете примирено молитвата, защото мислеше, че го водят да го разстрелват на конското гробище, но не го закараха там, а свиха към Черкезкия баир, спряха до чешмата, казаха му да слезе, Стамен позна чешмата - тук лете идваше да пои овцете си в дванайсетте й каменни корита, луната току-що се бе показала над баира, кръгла и голяма като тепсия, от върбите потекоха сребърни сенки.

Под върбите стояха трима мъже.

- Бай Стамене - каза единият, - влизаш ли в кооперативното стопанство?

Стамен го позна по гласа - беше Матювият син, Данаил.

- В текезето ли? - попита Стамен.

- В текезесето - поправи го Данаил

- Нали е доброволно бе, Данаиле - отвърна кротко Стамен.

- Доброволно е, затуй те питам.

- Аз вече казах.

- Помисли си, бай Стамене - каза пак Данаил. - Народната власт не се шегува.

- Мислил съм, Данаилчо.

- Добре - каза раздразнено Данаил, много мразеше да го наричат Данаилчо. - Виждаш ли оная бъчва?

И той му посочи към гьола, в който се изтичаше последното корито на чешмата - в калта лежеше голяма като бивол бъчва.

- Виждам я - рече Стамен.

- Тикай я сега нагоре! - му каза Данаил.

- Както кажеш, Данаилчо - отвърна кротко Стамен.

И като нагази в калния гьол, напъна мишци и крака, беше слаб, сух, но жилав старец, и затика бъчвата нагоре по баира като някой митичен Сизиф, тикаше я към огромната луна, луната бавно се възнасяше в небето и го теглеше след себе си и на Стамен му ставаше сякаш по-леко да тика бъчвата нагоре, към небето, а там, иззад звездите, надничаше Господ и плачеше: какво беше сбъркал в направата на човека, нали го сътвори с любов, отде тази омраза, отде тази ненавист между човеците?

Горе го чакаха други трима. Тъкмо си свали Стамен калпачето, избърса с ръкав потта си и приседна да си поотдъхне, те отвориха капака на бъчвата, казаха му: "Влизай вътре!", затвориха капака, заковаха го и блъснаха бъчвата, тя се търкулна по нанадолнището, отначало някак колебливо, завърташе се ту наляво, ту надясно но постепенно набираше скорост и се затъркаля стремглаво надолу, подскачаше, преобръщата се, тътнейки глухо като далечна гръмотевица, най-после пльосна в гьола.

Когато дойде на себе си, разбра, че топят главата му в коритото на чешмата.

- Влизаш ли? - чу глухият глас на Данаил.

Стамен поклати глава отрицателно.

- Тикай пак бъчвата нагоре!

Стамен си спомняше, че до четири пъти го караха да тика бъчвата нагоре по баира и четири пъти го търкаляха надолу; когато дойде на себе си четвъртия път, Матювият син не го попита нищо, чу го да казва:

- Закарайте го в общината, заключете го в кучешкия рай, приложете метод № 3 и № 4, ако не кандиса, утре ще му приложим метод № 9.

Наивният читател може би си мисли, че тези зловещи сценки бяха самодейни хрумвания на нашите фанатични момчета. Лъжеш се, читателю. Както Бог навремето спуснал на Моисей от небето скрижалите с десетте Божи заповеди, така сега отгоре беше спусната по низшите партийни организации строго секретната брошура "Десет метода за агитация на кулаците и неосъзнатите селяни да влизат в ТКЗС". Метод № 1 например беше нагледната агитация - да се пишат лозунги и обидни думи по стените на къщите и по портите на нарочените селяни; метод № 2 бяха нощните агитки - групи подпийнали момчета обикаляха къщите и пееха под прозорците куплетчета от рода на "Ако не влезеш, чичо, във текезесето - ще увеснеш утре, чичо, на въжето"; метод № 3 беше затваряне в кучешкия рай при плъховете - тъй наричаха мазето на общината; метод № 4 беше физическата обработка, сиреч бой; метод № 5 беше психическа обработка на децата в училище - изправя учителят детето пред черната дъска и му говори как може да търпи баща враг на народа, през това време другите деца дюдюкат и подгонват разплаканото дете - да ходи да агитира баща си; метод № 9 беше инсценировка на разстрел; метод № 10 беше публично опозоряване; търкалянето на бъчвата се водеше като метод № 8. Всичко беше описано подробно и художествено като в сценарий за филм, явно над това капитално съчинение бяха работили наши професионални драматурзи и поети.

След като през нощта плъховете в кучешкия рай прегризаха едното му ухо и след като яде освежителен бой сутринта, поучителен бой на обяд и съкрушителен бой вечерта, но пак безуспешен, заляха бай Стамена с кофа волска пикня да се свести и като мръкна съвсем, подкараха го към познатите ни конски гробища. Като наближиха, вързаха му очите и го оставиха под крушата, казаха му да чака там. През това време момчетата на Данаил Матев разиграха следната сценка.

- Влизаш ли в текезесето? - викаше един.

- Не, не влизам! - отговаряше друг.

- Втори път те питам: влизаш ли в текезесето?

- Не, няма да вляза!

- Добре - казваше трети. - Застани до ямата.

Някой тропаше с крака: оня отива към ямата.

- За стрелба! - командваше Данаил Матев.

Чуваше се как прищракват затворите на пушките.

- За трети последен път те питам: влизаш ли в текезесето?

- Не!

- Огън!

Изстрели. Сърцераздирателен предсмъртен вик. От дъното на ямата се чува как пльосва трупът на разстреляния - търкулваха камък.

- Следващият!

Изправиха Стамен до ямата.

Сцената се повтори. Стамен припадна, преди да стрелят.

- Язък! - изпсува някой.

- Напротив, много добре - каза Данаил Матев. - Утре ще му приложим метод № 10, няма да издържи.

Изкараха го от кучешкия рай навръх Разпети петък срещу Великден, когато не се работи и всички са си по къщите, та да го видят, обесиха на врата му табелка, на която пишеше: "Аз съм кулак - народен враг", и милиционерчето, с пушка в ръка, го подкара по главната улица, отпред вървеше глашатаят и биеше барабана, спираше на всеки кръстопът, даваше знак на Стамен и добрият старец, умиращ от срам, се провикваше:

- Скъпи съселяни, не ме гледайте мен, аз съм кулак - народен враг, вий влизайте в текезесето, там е светлото ни бъдеще!

И така от единия край на селото и обратно. Античните бабички бяха накацали като гарги пред портите, гледаха и безмълствуваха. Всичко друго се бе изпокрило и само Стефчо лудият подтичваше зад позорното шествие, криеше се зад ъглите на къщите или в нишите на портите, като отминеше барабанът, притичваше пак напред, приведен като атакуващото войниче от паметника, и минавайки край бабичките, шепнеше им съзаклятнически:

- Да живее Тихият океан!.

Като чу барабана, Матю надяна дървения си крак и излезе пред обущарничката, като видя и като чу какво става, започна да псува.

- Я мълчи, тате! - каза му Данаил, синът му. Той надничаше иззад дървената ограда, пушеше цигара от цигара.

- Не са хубави тез работи, Данаиле, не са хубави - забумтя с гласището си Матю, - знам, че ти имаш пръст в тез работи, ама не са хубави...

- Я си гледай работата и мълчи! - сряза го синът му.

- Каквооо? - удиви се Матю, готов да мине в атака, но Данаил отвори вратичката, излезе на улицата, приближи се до баща си и изсъска в ухото му:

- Мълчи, ти казах!

И Матю млъкна. Чак се почуди отде този страх, и то от сина си, дето довчера трепереше от бастуна му, но млъкна.

- Влизай вътре! - заповяда му Данаил и го бутна към вратата на обущарничката.

Това беше вече много. Матю свали през врата си кожената престилка, захвърли я през вратата в обущарничката и запремята дървения си крак по улицата право към хоремага - така прекръстиха национализираната Михова кръчма, Михо пак си остана там кръчмар, само че на държавна заплата, пред хоремага бяха наизлезли мъже да гледат сеира на Стамен и нещо си говореха ли, псуваха ли, но като видяха Матю, се смълчаха и му направиха път, Матю влезе в хоремага, седна на масата до тезгяха и извика на Михо:

- Шише ракия!

Матю беше заклет въздържател, причастие даже не приемаше, преди да стане атеист, затова Михо се почуди и се огледа:

- Кого ще черпиш?

- Мене си - каза мрачно Матю. - Стига си се зверил, дай шишето!

 

Лошо се случи, че беше преди Великден. Като завърши гимназия, на Мария не й разрешиха да следва, това не я изненада - след онази реч властта я държеше под око, така беше по онова време - в университета отиваха само благонадеждните. За изненада на властта обаче, Мария пожела да отиде учителка в най-затънтения край на България - в Делиормана, и сега се връщаше за великденските празници. Слезе от пътническия влак и се запъти към селото, още отдалече чу барабана и се почуди - за какво ли бие посред пладне, и тъкмо като излезе от парка и тръгна по главната улица, зад завоя, точно пред читалището, видя баща си.

Стана й страшно. Тя после, после си спомни какво почувства, какво помисли тогава, после говореше, че по-голяма гавра с човешкото достойнство не е можела да си представи, по-добре убий човека, както казваше доктор Савич, но не го унижавай, човешкото достойнство е по-важно от живота, за какво ти е живот, ако си превърнат в животно...

Но в този момент Мария не мислеше, не чувстваше. Тя се затича към баща си, дръпна табелката от врата му и я захвърли на земята, прегърна клетия старец и го поведе към тях си, той плачеше, облегнал глава на рамото й, а Мария гледаше наляво и надясно като зверче, никой не посмя да я приближи, глашатаят остана като вкопан на мястото си, а милиционерчето нарами пушката си и тръгна напосоки преко поляната, ятата гъски, които пасяха там, се разхвърчаха, съскайки...

От вратата на обущарницата "Пролетарий", присвил очи, мълком наблюдаваше тази сцена Матювият син Данаил и пушеше цигара от цигара, не можеше да разбере защо тез хора се инатят като магаре на мост и не искат да тръгнат към светлото бъдеще?

Виж, вуйчо му Герги, разбран човек, само като го вкараха в кучешкия рай (метод № 3) и като видя камшика (метод № 4), веднага подписа, че отива, където му кажат. За земята не му дожаля толкоз на Герги, но като дойдоха да вземат конете, какво му стана, не знам, гледаше като уплашен как ги извеждат на двора и като ги изведоха на улицата, затвори се в дома и се разрида, заплака, прегръщаше празните ясли и виеше като на умряло, ви така до вечерта и през цялата нощ. Тъй плака този човек само още един път през живота си...

А конете, драги читателю, свещените наши животни, българското табу, на чийто гръб прекосихме света от Китай до Европа, ако не бяха те, и до ден днешен щяхме да се врем като гущери в пясъците на пустинята Гоби, тях, горките, след две години ги избиха. Докараха машини, с машините оряха и превозваха, конете станаха излишни, на кайма ли ги направиха, в конските гробища ли ги хвърлиха, никой не разбра, за всеки случай избиха ги тайно, да не се повтори историята със щъркелите, че и по-лошо.

Но Бог да прости конете, да видим какво ще правят нататък хората.

 

Не мина час откакто Матю бе влязъл в хоремага, кръчмарят Михо излезе навън и изтича към Матюви, Данаил все тъй стоеше пред обущарничката, пушеше цигара от цигара и съзерцаваше невидимото бъдеще.

- Данаиле - викна му Михо отдалеч, - тичай, баща ти се напи като казак!

- Данаил не обърна внимание на "баща ти" като на нещо невъзможно, защото, както вече казах, баща му беше заклет трезвеник, хвана се за "като казак":

- Ти какво искаш да кажеш с това "напи се като казак"?

Михо пребледня. Такива бяха тогава времената - за една дума може да се озовеш в Белене.

- Не бе, не като казак, като... - Михо търсеше легалната дума и накрая изтърси: - като свиня.

Тук Данаил съвсем настръхна:

- Кой е свиня? Казаците ли?

- Не бе, Данаилчо...

- Не съм ти Данаилчо... - каза глухо Данаил и прицели двуцевката на черните си като дула очи право между веждите на кръчмаря.

Кръчмарят Михо примря. Той все забравяше, че Матювият Данаилчо, дето до вчера му метеше кръчмата срещу една лимонада, беше станал секретар на партийната организация в селото, и чак сега не разбра, а усети с тялото си, че това мрачно момче може да направи с него каквото си поиска, пречупи се в кръста и промяучи колкото се може по-подмазвачески:

- Да, другарю Матев!

- Какво "да, другарю Матев"?

- Баща ви се напи, другарю Матев, бушува като ураган в кръчмата.

Чак сега Данаил чу за какво става дума и попита озадачено:

- Как така се напи? Баща ми?!

- Тъй верно, баща ви, другарю Матев. Излока две шишета ракия.

Данаил Матев, и без това синьо-черен и сух като циганин, с лъскави смолисти коси, които падаха над челото му като крило на гарван, със също така смолисти и тънки като лястовича опашка мустачки, най-черната издънка на Кардамовия род, като чу последните думи на кръчмаря, съвсем почерня и се устреми към хоремага като тъмен облак. След кратка схватка, съпроводена от сдържания кикот на селяните наоколо, той нарами пияния си баща, измъкна го навън на площада и като го държеше с едната си ръка през кръста, помъкна го към обущарничката, а с другата ръка му нанасяше къси невидими удари в черния дроб и съскаше в ухото му:

- Мълчи, не ме излагай, ще те убия!... Мълчи, ти казах, ще те убия!...

Защото, опрял се върху рамото на своя син като някакъв дивен Дон Кихот върху рамото на своя мургав оръженосец, Матю размахваше волно дървения си крак и викаше гръмогласно:

- Свободата, Санчо, свободата! Няма нищо по-сладко на този свят от свободата...

 

Някой чукаше по прозореца, чукаше тихо, но дълго и настоятелно. Елка Томова се събуди, взря се в големия като месечина циферблат на будилника - минаваше един часа след полунощ, пак ме викат - помисли си тя, доповръща й се и не се надигна от леглото. На прозореца се почука пак, все така тихо, дълго и настоятелно, Елка притихна под юргана, студена тръпка на страх премина по тялото й. Почука се трети път, този път силно и нетърпеливо. Елка стана предпазливо, промъкна се покрай стената към прозореца и през дупчиците на дантеленото перде се взря навън.

Под прозореца беше Мария. Елка открехна прозореца и каза тихо:

- Сега, сега...

И отключи вратата. Мария се вмъкна като котка в стаята.

- Видяхте ли какво направиха с баща ми? - попита тя.

- Знам - каза Елка. - Аз бях против тези...

- Били сте против?

Мария се задъхваше. Елка помълча и каза:

- Няма как, Мария. Историческа необходимост. Хората така са устроени - съпротивляват се срещу всичко ново, срещу всичко прогресивно, помниш как работниците в Англия трошели през 18-и век локомотивите. Ще мине време, ще разберат, че го правим за тяхно добро...

- И ги убивате ли за тяхно добро?

Елка изтръпна. Направи се на учудена:

- Не те разбрах.

- Среднощните разстрели - каза Мария.

- Какви... разстрели?

Лошо играеше. Мария усети гадост в устата си, но каза кротко:

- Всичко знам. Поне да бяхте си признала...

Обърна се и тръгна към вратата.

- Чакай! - извика Елка.

Мария спря, Елка я заобиколи и застана срещу нея, Мария беше забила очи в пода, учителката повдигна брадичката й:

- Ти си християнка, нали?

Мария мълчеше:

- А щеше ли да бъдеш християнка, щеше ли да има въобще християни в България, ако цар Борис I не беше изклал до девето коляно 52-та боилски рода, които не искали да приемат християнството - най-човеколюбивите идеали за онова време, а? И само тях ли, мислиш, че са избили? Почти целият народ е бил против новата вяра, както и сега са против. За лошо ли е насилвал народа си цар Борис, или за добро? Ако е за лошо, защо същият народ го обяви за светия? Попитай майка си, тя всяка сутрин слага цветя пред иконата му. Но да оставим християнството - каква щеше да бъде по-нататъшната съдба на България, ако цар Борис беше проявил милост, ако не беше тласнал държавата ни по новия и единствено правилен за онова време път, а?

- За съдбата на България, не знам - каза тихо Мария, гледайки в очите учителката си, - но мога да ви кажа по-нататъшната съдба на цар Борис. След като ослепил и убил и сина си Расате в името на новата вяра, в името на най-човеколюбивите идеали, той наденал черното расо и отишъл в манастир да се покае за убийствата си, но един монах християнин му казал: думите ти на покаяние не струват нищо, човече, защото душата ти е вече безчувствена, ти нямаш вече душа, ти трябва да усетиш тежестта на своите грехове върху гърба си; царят монах се прибрал в килията си, събудил се посред нощ - нещо му убива на гърба, пресяга с ръка - Господи, какво е туй на гърба ми? Запалва кандилото, съблича расото, гледа сянката си върху стената - на гърба му гърбичка, малка като детска главичка. Облича той расото, но нещо продължава да го човърка по гръбнака, гризе го отвътре и гърбицата расте, става той, тръгва към храма да се помоли, но гърбицата му расте и расте, издува се като къртичина и му тежи, докато достигне до вратата на храма, прегърбил се съвсем, свлякъл се на колене и започнал да пълзи под тежестта на гърбицата си на четири крака като костенурка, лази към царската врата, бие чело о мраморното стъпало на солея, целува ръката на Богородица - да му прости, но Светата Майка извръща очите си...

- Стига! - изкрещя Елка. - И се махай! Веднага!

 

След месец се чу, че Мария минала в нелегалност. Беше пролетта на 1951 година, преваляхме средата на века.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща