Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Янко СтаноевЯнко Станоев

ШЕДЬОВРИ

 

Най-доброто за един наемател е да бъде невидим за мнителните оченца на собствениците. И ми се падна веднъж тъкмо такъв рядък късмет, когато наех една слънчева стая на улица "Бачо Киро", защото хазяйката ми живееше сама и бе сляпа, тъй че можех да се разхождам чисто гол из апартамента - напълно освободен от хорските предразсъдъци. Подобно на Адам в райската градина. Отгоре на всичко бе мила и добродушна женица, за което от благодарност й пазарувах. Срещу тази услуга тя ме канеше всяка сутрин на закуска и си пиех млякото с кафе, седнал срещу нея така, както бях излязъл от банята - изложил голото си тяло срещу ободряващия летен зефир, който ме обвиваше като с лека въздушна мантия. Докато една заран...

Една заран излязох изпод душа и, свирукайки си безгрижно, оросен все още с искрящи капки като младо дърво сред утринна роса, нахълтах в малката й кухничка. И се заковах на прага в позата на игривия фавн, надничащ иззад туфите да зърне някоя къпеща се пастирка. Защото хазяйката ми не бе сама - бъбреше си със своята племенница, съвсем младо и неописуемо чаровно момиче, което по това време се готвеше за приемните изпити в английска филология. Прикрих с разперени пръсти слабините си като с лозов лист, но тя вече бе успяла да зърне всичко, което си личеше по възхитения й поглед.

Извиних се с думите, че ние артистите, се отнасяме с тялото така, както и древните гърци - гледаме на него като на едно от творенията на природата. Както е изобразено върху всички картини и скулптори от онова славно време.

- Така ли? Да не би да следвате в Академията? - заинтригува се веднага тя.

- Завършвам, госпожице, завършвам послъгах безгрижно. - Другите нека да следват. Ние ще създаваме вече безсмъртните си шедьоври.

- И какви шедьоври създавате, ако не е запазено в тайна? - заряза веднага английската филология тя.

- Трудно е да се разкаже. Трябва да се види отблизо - вкарах я незабавно в мнимото ателие. - Но да речем - актове по модели. Вие например сте създадени да бъдете обезсмъртена от четката на всеки художник, дори великият Рафаело не би се отказал от такава чест.

Момичето бе видимо поласкано и прие да ми позира още на следващия ден. За целта взех от познати художници няколко незначителни картини за декорации, ескизи разни и всичко необходимо за рисуване. Когато на другия ден тя се появи, върху статива я очакваше опънато бяло платно. Друг на мое място би се задоволил и с малкото, което му дават, но на мен не ми е в характера да се спирам по средата на пътя - помислих си, че целият ми масраф не ще струва и пукната пара, ако не я придумам да позира тъй, както е излязла от купела за кръщения.

В началото, като чу за намеренията ми, тя се притесни, естествено, дори вдигна несъзнателно ръце да се прикрие, но и този жест на боязлива невинност не успя да ме трогне, бях грабнал вече четката, решен поне веднъж през живота си да доведа нещо до края. Картина ли ще бъде, пламенна любов ли, благословия със завещание ли... Казах й да не го взима откъм лошата страна, защото женските фигури ме привличат повече да ги рисувам, отколкото да ги притежавам.

- При това няма да бъдете съвсем открита - добавих меко - ами с една въздушна покривка отгоре ви и ще се получи нещо, излъчващо чистота и същевременно загадъчно - дама със шарф. Ето с това - снех копринената кърпа от врата си, - а в ръката ще държите цвете. Кои са любимите ви цветя?

- Не знам - замисли се тя. - Гладиолите, розите също... Но тук не виждам да има.

- Тук не - казах. - Но останете само за минутка.

Изкокнах навън, нагазих с озъртане в цветната алея на улицата и една току-що прогледнала розова пъпка падна жертва за свидното дело. Побягнах с весела сърцатост нагоре по стълбите и намерих момичето да разглежда с любопитство чуждите картини. Имаше сериозния и важен израз на посетителка в художествена галерия.

- А коя е тази тук? - посочи портрета на някакво момиче със широкопола шапка и ветрило. - Изглежда ми позната отнякъде.

"Ако даде бог да се сдобия някога с дъщеря - помислих си, - първата ми грижа ще е да й насадя дълбоко презрение към рисуването!"

- Така е при талантливо предадените образи - отвърнах. - Същото ще казват един ден и за вас.

Като ме помоли да не я гледам, тя мина встрани и започна да се съблича. Изправен до прозореца, аз се мъчех да изглеждам спокоен професионалист, но когато тя прошепна, че е готова, и се обърнах, разбрах, че това никак няма да е лесно - просто сияеше и заслепяваше очите нейното младо тяло, разположено свободно върху леглото.

Вдъхнах си малко самообладание и се залових за работа. В рисунката не бях от най-некадърните, но сега не бях уверен - схванат като непохватен дръвник, блуждаех около статива и отпадналата ми ръка едва смогваше да живописва някакви произволни линии. Като се поовладях и я погледнах открито в лицето, видях, че тя не изпитваше ни най-малко смущение, наблюдаваше ме с усмивка, в която прозрях ирония, превъзходство и милостива покана да не хабя енергия в напразни терзания. Тогава захвърлих четката и отмахнах шарфа от божественото й тяло. "Но нали женските фигури ви привличат само..." - бяха последните й думи, удавени в бурни целувки и шеметни пози, разиграни тъй живописно, сякаш като художник исках да проуча и най-малките гънчици на тялото й. За да мога да ги предам сетне върху платното, нали?

Тези наши сеанси продължиха цяла седмица, и странно дори и за мен, портретът върху статива постепенно взе да добива характерните белези на модела. Докато един ден не се появи млад и интелигентен на вид господин с очила и чадър в ръката и се представи за неин годеник. Поискано ми бе обяснение. Не се изненадах, защото вече знаех от опит, че някакво малко дяволче вътре в жената все я изкушава да споделя прегрешенията си. Но за да избегна неприятните сцени пред хазяйката, аз имах неблагоразумието да го поканя вътре. Годеникът се владееше отлично, или поне се силеше да изглежда учтив и сдържан, но щом прекрачи прага на "ателието" и зърна незавършения портрет, възпитанието му го напусна.

- И на това вие смеете да казвате законно практикуване на занаята ли? - размаха той чадъра срещу картината. На тази пошлост тук, на тази недостойна и вулгарна глупост!

- Господине, моля ви да си подбирате изразите, когато говорите с мен! - предупредих го овреме.

- Така ли? - кипна още повече онзи и прободе картината с острието на чадъра си като с рапира; при това я улучи тъкмо там, където би трябвало да се прицелва и в действителност.

Простих се начаса с илюзиите и още преди да е нанесъл следващия удар, аз го сграбчих отзад за яката и го отпратих с груба нежност надолу по стълбите. После прибрах статива и картините, пишещата машинка и сака с оскъдните ми вещи и напуснах апартамента, превърнал се вече за мен в едно скандално място.

Минаха оттогава години, когато през една есенна привечер срещнах двамата да се разхождат под кестените на "Руски". Той си бе същия строг и важен господин, но тя вече бе само едно далечно подобие на онова палаво и ефирно момиче; хванала подръка мъжа до нея, имаше вид на спокойна и доволна съпруга. Разминахме се като непознати, каквито всъщност си и бяхме.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща