Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Пламен Тотев

НОСТАЛГИЯ ПО 80-ТЕ 

ПОГЛЕД КЪМ ДЕБЮТНАТА БЕЛЕТРИСТИКА (1980-1989)

 

1980-1989 беше последното десетилетие, в което не само имаше истински литературен живот, но и достатъчно поле за изява на младите автори. Вярно е, че трябваше да обикалят редакции и издателства и не винаги бяха потупвани поощрително по рамото, но рано или късно талантливият пробиваше. Времето на промени и преоценки срути заедно с несъвършенствата на предишната система и подредения свят на пишещите. Читатели и издатели обърнаха гръб дори и на утвърдените родни автори, да не говорим за дебютантите. За да се стигне до днешната ситуация на книжния ни пазар, който никога досега не е бил толкова свит и анемичен и изправен пред абсурдната ситуация тези, които обичат да четат, да нямат пари да си купят нова книга, а тези, които имат достатъчно пари, да не се интересуват от литература. Какво да говорим при тези обстоятелства за младите автори, за които издаването на дебютна книга се превръща в блян. Издателите ги отблъскват, защото самите те не знаят дали ще реализират доскоро продаваемите си издания, а производството на дебютна книга от български автор е просто сигурна финансова загуба. Изходът за амбициозните млади творци е сами да издават книгите си или най-малкото да подпомогнат публикуването им. При това положение, обременено и от сегашния модел на книгоразпространение, адаптиран към това, което се продава най-много, просто никой не чува, че някой дебютант е заявил мястото си в литературата. Дори и тези, които биха имали желание да следят изявите на днешните млади творци, като че ли могат да разчитат само на такъв оазис за дебютантите като списание "Пламък".

Изкушаващ е един поглед към дебютната литература от последното десетилетие преди промените - времето, в което тогавашните млади имаха по-добри възможности от днешните дебютанти. Библиотеките "Смяна", "Кълнове", "Дебют", "Гласове", "Адрес"... сега вече са само мил спомен. В тях всяка година излизаха общо трийсетина дебютни книги. Тогава въпросите, които стояха пред литературната критика, бяха свързани повече с това колко от тях ще бъдат запомнени. Дали силните, запомнящите се дебюти, които всяка година без затруднение можеха да бъдат изброени само на едната ръка, са достатъчни и могат да оправдаят смущаващо големия брой на първите книги, за болшинството от които сега си спомнят само техните автори? Дали логиката: "Не могат да се създават само шедьоври!" не е оправдание за мнозинството от средни и слаби, дори бездарни автори, които пишат и се борят за правото си да публикуват?

Днес всичко това е обгърнато в носталгията по онова време на самоутвърждаване. А може би става дума и за трезва преценка. Която води до извода, че тези неравни по литературните си достойнства дебюти са просто една цялостна картина на изявите на едно младо поколение. И в нея талантливите се нуждаят от фон, на който наистина да изпъкнат качествата им.

Какви са основанията да се изследва младата литература в рамките на едно календарно десетилетие? Наистина, литературният процес не е торта, която може да се разреже на колкото поискаме парчета. В рамките на едно десетилетие пишат различни творци - с различен почерк, вкус и представа за литературата, от различни поколения... Но в случая става дума за тогава млади автори, които посредством първите си книги се вливат в литературата по едно и също време, в рамките на едно десетилетие. В този смисъл общото между тях е еднаквата им стартова позиция в литературния процес тогава, афиширана като "литературна смяна". Но те не биха били "смяна", ако не влязат в диалогични отношения с националната литературна и културна традиция, вливайки се в нея с творческото си своеобразие и със своите попадения да дадат тласък за движение напред.

От 1980 до 1989 г. у нас са дебютирали 319 автори: в областта на поезията - 187, в белетристиката - 112, в критиката - 20. Вторите, третите и т.н. книги, публикувани от същите автори в рамките на това десетилетие, са общо около 132: поезия - 47, белетристика - 67, критика - 18. Колко са се увеличили книгите на дебютантите от 80-те години досега, никой не може да каже - още едно следствие от срутването на литературния живот.

При един поглед върху цифрите прави впечатление не само намалелият брой от втори и т.н. изяви, но и това, че докато при дебютите преобладаващи са поетичните книги, в броя на следващите (втори и трети) книги повежда белетристиката. И това като че ли има своето обяснение: художествената проза винаги е привличала много по-широка читателска аудитория в сравнение с другите литературни родове.

Най-често срещаният тип белетристичен дебют е сборникът с разкази, общото между които нерядко е само съжителството им между двете корици на изданието. Но не става дума за разнообразие (на теми, проблеми, стилистични търсения), а по-скоро за разнобой...

На този фон изпъкват книги като "Ние, кавалеристите" на Красимир Димовски (1987), "Медена роса" на Румен Балабанов (1980), "Разкази срещу тъга" на Здравка Евтимова (1984), "Пропукан асфалт" на Христо Карастоянов (1981)...

Единството на дебютната книга може да се постигне и посредством т. нар. циклизирана проза - когато отделните творби са окрупнени около един регион (например село Сухо бърдо в сборника на Петър Китински "Село в облаците" - 1996), около един художествен мотив или тема (панаирът в едноименния сборник на Димитър Богов - 1981, телевизията в "Катапулт" на Живко Желев - 1984). Но такива дебюти са малко.

Неравни в художествено отношение са първите книги на Евгения Иванова "Море извън сезона" (1982), Валентин Найденов "Райски газ" (1984), Пенка Монова "Непознати записки" (1984), Димитър Живков "Имена върху покривите" (1980), Александър Кертин "Недоволно усмихнати лица" (1987), Захари Странджев "Страшно и ужас до бога" (1987), Стоян Лозински "Дъждовете на август" (1987), Любомир Котев "Нерепетиран монолог" (1986), Любомир Духлински "Прилив" (1988), Гатя Г. Симеонова "Прахосница на време" (1982), Николай Ив. Николов "Вехтошар в неделя сутрин" (1982), Здравко Златков "Пари назаем" (1982), Маргарита Станева "Тежък ден" (1989)... Да не говорим и за слабите дебюти, изброяването на които е просто загуба на място и време.

Като че ли най-трудна жанрова форма за дебютантите е романът. Малцина от тях се опитват да го овладеят, което може би е проява на липса на достатъчно наблюдения върху живота и липса на по-организиран творчески поглед. Затова заслужават да бъдат споменати дебютни романи като "Бракониери" на Трифон Йосифов (1984), "Жаравата" на Петър Ангелов (1982), "Земенският предел" на Георги Попов (1986), "Беланова кория" на Илия Милетиев (1986)... Но противоречиви и днес са впечатленията от "Бягство с обратен адрес" на Бойко Беленски (1987), "Бързей" на Благой Киров (1986), "Плажът на чужденците" на Ангел Шишков (1981)...

По-многобройни в сравнение с дебютите-романи са първите книги с повести и новели, които свидетелстват за възможности да се овладее и най-обемната белетристична жанрова форма. Затова е показателно творческото развитие на прозаик като Валентин Даневски от дебюта му - сборника с новели "Вход забранен" (1982) към романа. Сериозна заявка за място в литературата ни направиха Георги Гълов с повестта "Жълтата подводница" (1986), Светослав Мичев с "Гипсов ангел" (1981), Валентин Георгиев с "Тина" от първата му книга "Ако не сме вечни" (1989). Любопитен по отношение на идейно-художествените търсения на младата литература през 80-те е и дебютният сборник с новели "Невръстни убийства" на Виктор Пасков (1986) - предизвестие за един ярък талант, доказал се с "Балада за Георг Хених" и "Германия - мръсна приказка".

Що се отнася до тематиката, най-примамлива и благодатна за художествено претворяване е съвременната тема. И това е напълно естествено: дебютантите правят своя творчески избор от сферата на темите, проблемите и конфликтите, които са им най-познати. Затова са толкова "вътре", чувстват се в свои води, когато пишат за нещата, които познават най-добре и които задвижват тяхното въображение. И противно на всички онези идеологически преоценки, правени непосредствено във времето на промените в началото на 90-те, можем да отбележим, че в творбите на младите от 80-те има остро чувство за съвременност, желание за повече справедливост в социалната сфера, противопоставяне на конформизма и лицемерието. Всичко това, съчетано с качествата на доброто четиво (свежо, живо повествование, тънък усет за ирония, динамика, четивност, разговорен, а не маниерен език), роди проблемната, социално изострена проза на младите през 80-те.

Има много болка в разказа "Ще се върнеш ли, плейбой" на Валентин Пламенов в книгата му "Китовете се самоубиват в неделя" (1980), разказващ за несгодите на току-що уволнилото се от казармата селско момче, пристигнало в София, за да "поживее". Разказът поставя проблема за самотата и отчуждението в уж щастливия колективистичен начин на живот. Дори парите се оказват безсилни да купят малко радост, развлечения в обществото, в което най-високо се ценят титлите и служебните постове, които се заемат.

Усет за съвременността личи в книгите на Светослав Мичев "Гипсов ангел", романа "Синът на Мария", "Приземен етаж"... Последният сборник с разкази и новели показва творческите му търсения в руслото на ретроповествованието (новелата "Приземен етаж", атмосферата в която ни навява асоциации за ранния Вежинов, разказът "Търговска жилка"...) . Но силата на Светослав Мичев си остава в съвременната тема (истински бисери са новелата "Мария пред огледалото" и разказът "Разходката на детето").

Проблемна проза създават и Васил Люцканов - "Обратни влакове" (1987), Иван Бунков - "Гайда за пет пръста" (1983), Иван Тропанкев - "След нас и завинаги" (1985), Емил Кръстев - "Луда надежда" (1984), Марин Крусев - "Ясна мъгла" (1982), Кин Стоянов - "Камъчета за късмет" (1989), Димил Стоилов - "Разписание за изпуснати влакове" (1986)...

На младата литература от 80-те години не са чужди и изключителните характери. Пример за това са книгите на Здравка Евтимова "Разкази срещу тъга" (1984) и "Разкази за приятели" (1989), Георги Чаталбашев "Живот не като другите" (1981) и "Времето и майсторът" (1988)... Героините на Здравка Евтимова са опъки, вироглави, честни до инатливост, когато обичат - обичат, но когато мразят не е сигурно, че наистина мразят. Те често са поставени на границата - когато трябва да устоят на съблазните, предложени им от местния покорител на женски сърца или се превръщат просто в част от мъжки облог. Любимият тип персонаж на Здравка Евтимова не е фаталната жена, която може в различни вариации да се срещне в много от творбите на колежките й по перо, а обикновената, неоправданата от природата жена, жадна за мъничко нежност и мъжко внимание.

Герои с буйна кръв, конекрадци, свободолюбиви и непреклонни са персонажите на Захари Странджев и Георги Чаталбашев. Творческият прочит на тези автори, изборът на темите и героите ги вписва в онази линия на съвременната литература, в която еталони са творби на Ивайло Петров, Николай Хайтов...

Опити за психологическа проза правят Добринска Микова ("Горещо" - 1986 и "Несъвместимост" - 1988), Катя Владимирова ("Никое небе не е последно" - 1986), Светла Андреева ("Телевизор и канарче" - 1984), Евгения Иванова ("Море извън сезона" - 1982), Людмил Тодоров ("Да изгубиш Мечо Пух" - 1988), Красимир Крумов ("Удавникът" - 1989)... Тук предпочитани са герои с обременена психика, лекари, интелектуалци, художници, писатели, хора, които са поставени в ситуации на избор. Изследвани са психически процеси, подсъзнателното. Вмъкват се сънищата на героите, като на тях авторовият замисъл разчита особено много. Претенциите на този тип проза будят известен негативизъм, но не могат да не се оценят силата на въздействие на най-добрите разкази на Светла Андреева и Катя Владимирова. Но като че ли повече психологическа правдивост има в книгите, в които тя не е самоцелно търсена, а е неделима част от претворяването на действителността (някои от книгите на Илинда Маркова, Валентин Робов, Димитър Томов, Галина Рулева...).

Умение да се разказва свежо и непринудено показват белетристи като Павел Станчев ("Млад-зелен белетрист" - 1988), Деян Енев ("Четиво за нощен влак" - 1987), Людмил Бешков ("Алегро-модерато" - 1988)... Очарованието и предизвикателствата на младостта са проектирани в техните първи книги. Те обезоръжават с липсата на рутина и пестеливия си лаконичен стил и език. Например разказите на Деян Енев изглеждат като фрагменти, взети направо от живота, но внушенията им са като за мигове, в които се отразява човешкото битие. Писателят умее да въздейства емоционално на читателя дори когато разказва за обикновени житейски неща - както е в "Моят Великден", отправящ повик за завръщане назад към родното.

Най-жизнената тема в литературната ни класика - за селото, намира свои продължители в лицето на дебютанти от 80-те като Георги Витанов ("Козомания" - 1985), Димитър Богов ("Панаирът" - 1981), Петър Китински ("Село в облаците" - 1986), Стоян Лозински ("Дъждовете на август" - 1987), Мило Кунев ("Данък за гората" - 1981)...

Постмодернистичните търсения на дебютантите от 80-те години се усещат в книгите на Виктор Пасков, Валентин Робов, Красимир Дамянов, Георги Гълов и Златомир Златанов. "Ние сме програмирани" - заявява един герой на Златанов от новелата "Слънчева женитба". Опитите за манипулация на човешкото съзнане още от невръстна възраст са показани със средствата на диаболизма в първата книга на Виктор Пасков "Невръстни убийства" (1986). Досегът на Пасков с чуждия културен и литературен опит създаде работа на критиците - усърдно да разчепкват сложната мрежа от литературни и митологични символи. В дебютната си книга писателят умело пародира западните образци. Неговият вампир например неслучайно говори румънски. По ирония на съдбата самият крал на ужаса Стивън Кинг нарече един от второстепенните си герои в "Гробище за домашни любимци" Виктор Пасков, но едва ли това е славата, за която си мечтае авторът, който създаде едни от запомнящите се творби в съвременната ни литература. Неговата "Балада за Георг Хених" внушава вярата, че изкуството може да промени този зле устроен свят. Или поне да го направи по-приемлив. Насилието и злобата, намерили сексуално облекчение, са пък в основата на "Германия - мръсна приказка".

Дебютантите от 80-те правят опити и в комерсиални жанрове като криминалето и фантастиката. Сполуката е на Валентин Пламенов в криминалния жанр, а във фантастичния - на Агоп Мелконян ("Спомен за света", "Греховно и неприкосновено", "Виа долороса"), Любомир Николов ("Къртицата"), Петър Кърджилов ("Орбитата на Сизиф", "Призрачен цикъл")...

Младите белетристи, дебютирали през 80-те, вече съвсем не са млади. По една или друга причина (най-малкото заради това, че сега българският писател едва ли би дръзнал да разчита да се прехранва с литература), малцина от тях продължават и днес да орат литературното поприще. Но май смисълът им е и в това: да подадат щафетата на следващите млади и амбициозни творци, които се появиха през 90-те - Георги Господинов, Алек Попов, Степан Поляков...

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща