Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Катя Кузмова-Зографова

ПРЕОБРАЖЕНИЯТА НА АВТОРОВИЯ ГЛАС В РОМАНИТЕ

"АЗ, АННА КОМНИНА" ОТ ВЕРА МУТАФЧИЕВА И "СМЪРТ В ШАТО Д 'Е" ОТ КОНСТАНТИН ТЕРЗИЕВ

 

Една своя статия в ЛВ, бр. 8 от 2001 г. Йордан Ефтимов бе назовал с красноречивото заглавие "Историческият роман - този валяк", визирайки "Богове и мравки" от Стефан Цанев... "Това си е един роман на идеите, ако трябва да го определим жанрово. Героите са кукли на конци, изградени са антипсихологически. Героите са алегории, не характери. Могат да го четат само хора над 40-те, защото младите не искат да бъдат поучавани" - такава е диагнозата на безапелационния млад критик за един от най-шумно огласените в медийното пространство нов исторически роман.

Що се отнася до книгата на Константин Терзиев, макар тя да е определима с характеристики, противоположни на Ефтимовите филипики, появата й мина почти незабелязано... Наистина, аз я представих в "Артефир"-а на програма "Христо Ботев", но по това време всички слушаха "Хоризонт" - скандалът в радиото бе в разгара си... Така в културните ни хоризонти не се вписа, поне засега, един твърде интересен, дори жанрово приносен исторически романов опит. Уви!

Рецепцията на романа на Вера Мутафчиева е значително по-активна. Свидетелство за това са преизданията на "Аз, Анна Комнина" в началото на 90-те. Може би защото у нас тогава "избухна" всеобщият интерес към феминистичната тема, стаяван десетилетия...

Общото между двата романа е в това, че те засилено боравят с "художественодокументални" исторически "опори" - писмата на Петко Тодоров при К. Терзиев и византийската хроника за Алекси Комнин, наречена "Алексиада" при В. Мутафчиева. Но докато белетристиката, "разканонизирайки", дори пренаписвайки труда на Анна Комнина, издържан в рамките на средновековната апологетика, съхранява в голяма степен стилистичната й специфика: витиеватост на слога, метафорична наситеност, живописна орнаменталност на изображението, увлечение по детайлите, К. Терзиев всъщност гради тоталния контрапункт на авторовия глас, зададен от ранните писма и "идиличното" стилизаторско мислене на П. Тодоров. Докато в първия случай все още можем да говорим за модулации на авторовия глас, мултиплициран в четири женски обговаряния на едни и същи събития, във втория се сблъскваме с откровена романова мистификация. Мутафчиева непрестанно съизмерва зададеното от канона на "Алексиада", като го съчленява с неговото "оспорване", постигнато от нея в образа на една модерна разказвачка, в превъплъщението на близката до менталните й нагласи Анна Комнина, с която всъщност се идентифицира... Отделните романови глави често започват с обширни цитати от "Алексиада", които биват сетне "редактирани" като че ли от перото на самата средновековна хронистка, възкръснала като модерна жена от 20 век... Неслучайно, докато другите говорителки се появяват в дистанцираното белетристично пространство на трето лице: "Разказва Ирина Дукена", "говори Анна Даласина", за Анна Комнина е възприета директната "азовост" на изказа (дала впрочем и самото заглавие на романа)... В него е използван похватът взаимна "чуваемост" на гласовете на отделните говорителки, диалогизиращи помежду си. Всъщност "Аз, Анна Комнина" е роман-диспут. И на мировъззренията, и като роман за романа, и относно каноничността на една текстуалност и възможностите и начините за преодоляването й. Романът накрая е добронамерено, недидактично "ръководство" за писане, чийто основен постулат е: "Бих препоръчала на всекиго автора да играе честно с читателите си" - с уговорката, че що се отнася до "Алексиадата", в нея е спазено правилото, че поради психологията на читателя, изпитващ изконна потребност от автори-окаяници, средновековната авторка е надянала повествователната маска на нещастница...

Критиката в лицето на покойната ни колежка Сабина Беляева определя текста на Мутафчиева като "нетрадиционен" (в рамките на собственото й творчество)... Нека започна оттам. Защото С. Беляева съвършено справедливо откроява факта, че в него е съграден един "въображаем свят, в който всеобхватно и дръзко-предизвикателно тържествуват женските представи и оценки и женското начало. В резултат на което пък романът заприличва на кутия с двойно дъно: обвързан фабулно с Византийското средновековие, той разисква фактически проблемите на жената "в този свят все още мъжки".

Всъщност всяка една от иначе твърде различните разказвачки в книгата дава своя принос за демитологизирането образа на средновековния мъж-"воин", а и на еталонната мъжкост въобще... Дори състрадването на Анна Комнина към баща й, имперския василевс, е изречено като към човек, "получил счупване на душевния си гръбнак много рано и израснал с този си недъг"... Към тежката всизкателност на величествената му майка Анна Даласина, която по длъжност и по право е негова съ-владетелка, е прибавен "ужасът пред природното явление", каквото се явява съпругата му Ирина Дукена... Така образът на василевса се гради в пейоративните параметри на инвалидността и на жертвата на женските свръхсили, неочаквано развихрени върху представите ни за средновековния свят и неговия "силен пол"... Всъщност в романа всички главни "партии" са разпределени между жени, дори и властовата, биваща традиционно мъжка. Нещо повече, царствената властница Даласина е херактеризирана по следния начин: "тя не е жена, а хладнокръвен, умел и опитен играч на шахмат". От цитата личи - в мъжки род.

В романа е разгърната и панорамата на "женските войни" между Даласина и Дукена: неявни, с шушукане и козни, не само по-различни, но и по-опасни от мъжките. Може би затова тържеството над жените е по-сладко дори от това "над противниците на престола"... Така, както е "по-дивно" женското "човекотворчество" - решението на Ирина Дукена да роди детето си точно в дните на триумфа на василевса и така да се съизмери и дори да надмине мъжката героика... Неслучайно изтощението на родилката е описано в похвата на "военната" лексика - тя спи като "войник след двудневна битка"...

Но наистина еретични са за средновековния ментален хоризонт еманципистки женски афоризми от типа: "Голямо нещо станало, че мъжът ти спи при друга. Не те е зарязал любовникът ти я!" или откровеното и неукрасено говорене по въпросите на нагона, секса и пола... Но задължително подложено и на изпитанието на погледа отвън, принадлежащ на разсъдъчната Даласина, която критично обглежда спонтанната, некултивирана женственост, оспорвайки ред по ред емоционалните изявления на своя психоантипод - Дукена. А четвъртата разказвачка, тракийката Зое, е надарена с оптиката на "чужденеца", попаднал по неволя в "голямата махина на двореца", за да поведе един алтернативен на другите три, непритворен разказ на едно, както сама се зове "просто, гламаво момиче"... В тази смяна на аспектите, играещи с вътре- и вненаходимостта на гледната точка към обекта, се крие дълбоката авторова ирония по отношение считаното за обективно историческо романово повествуване.

Но тъкмо в нехроникалния език на това "женско писмо" е един от приносите на В. Мутафчиева в българския исторически роман. В моноаспектността и преакцентуванията на един и същ исторически сюжет, пренаписван от четири разказвачки, се задават и хоризонтите на постмодерното писане, досами което авторката е решила да спре. Може би защото до този роман самата тя с един всъщност "мъжки размах" пишеше своите пространни исторически хроники от типа на "Кърджалийското време"... А в "Аз, Анна Комнина" авторката рязко сменя самата гледна позиция към историята. Скъсява дистанцията на епичния поглед и се вглежда отблизо, в директната контактност на семейната и родова среда, в психиката на деятелите й. Историчното е дадено през очите на извънмерни жени, надскочили средновековните духовни хоризонти - от жената-стратег Даласина - до щедро надарената от боговете и произхода си писателка и мислителка Анна Комнина, една д-р Фаустина, една Хипатия на 11 век...

Романът на Мутафчиева поставя запомнящи се акценти върху изтласкани извън пределите на епичния патос теми като раждането, любовта, телесния живот... Изрича богохулствени женски изявления като: "Понякога съгрешавам наум: не задължаваш ли прекалено жените, Боже? Ето защо оправдавам езичници и еретици. Първите се кланят на женски божества, а вторите почитат най-вече Богородица. Разбирам ги, понеже нещо у мене е против идеята за бог-мъж. Как ще вникне той в човешките мъки и работи, след като не познава поне половината от тях? Женската им половина, искам да кажа. А жената ги тегли по закон Божи, че и съпреживява мъжкото битие чрез синовете си"... (Подобно е екстатичното прозрение и на Ирина Дукена, която, "изправена пред ада на плътта ни", по време на родилните мъки, промисля бога по следния начин: "излиза вярно, че той мразел жените, та им е въздал неистови, опростени на мъжа страдания...")

Този автентичен "женски почерк" на В. Мутафчиева е донякъде сравним само с писането на Яна Язова от историческата й трилогия "Балкани", като в голяма степен го превъзхожда по белетристично майсторство. Подобен род писане намира своето застъпничество днес в лицето на Емилия Дворянова, макар нейната "La Velata" само с уговорки да може да бъде поставена под знаменателя на историческия разказ...

А какво обединява толкова различни романисти като В. Мутафчиева и К. Терзиев, че ги сдвоявам в своя анализ? На първо място - белетристичната амбиция, дързостта да се пише исторически роман поновому. И самата им авторова позиция, ситуирана на "синура" на световете - при Мутафчиева - между българското и византийското (в трагичния разказ за съдбините на Василий Врач) или "женското" и "мъжкото" мислене, при писателя от Елена - между европоцентризма на младия П. Тодоров и "еленоцентризма" на самия К. Терзиев, който неслучайно е направил екзистенциалния си избор да твори, заселен в с. Чакали, Великотърновско... Общ е и стремежът да се рушат каноните, дори митологемите на историографското мислене. Общ е и куражът да се претълкува историята, като при Терзиев е налице дързостта да се "допише" един цял незавършен роман на автор от съвсем друго белетристично време... И то - като се базира не на познатите текстове, свидетелства за "Дълбока романтичност и сънна замечтаност, и изящната лиричност" (Николай Тодоров в предговора към книгата), а на неосъществените помисли на един самоотричащ се творец...

К. Терзиев открива своя роман без никаква интродукция с автентичния глас на П. Тодоровите писма от началото на века, дадени в триглас с идентичните по звучене писма на сестра му Мина до него и на Пенчо Славейков до д-р Кръстьо Кръстев. Те категорично скъсват с всяка помисъл за завръщане в териториите на България и българското. П. Тодоров дори финализира епистолата си от 15.Х.1904 с: "...намразвам България, която ме кара да бледнея, да се сещам малък и нищожен като всичките й "велики" деятели"... С подобни ядовити заявления, поставени преди "контратезата" на автора, той очевидно се самопредизвиква в крайна степен. И гради драматургичната напрегнатост на текста си, в който един срещу друг на вътреазов принцип се противопоставят младият П. Тодоров и П. Тодоров, умиращ в Шато д,Е край бреговете на Леманското (наричано у нас Женевско) езеро, пред прага на смъртта преосмислил издъно житейската си философия. За да се разменят местата на лелеяната Европа и "смърдящата на овчи кожуси" Елена, станала вече малък "Витлием"...

Трябва да призная, че като цяло посланията на този жизнетворчески катарзис са убедителни. Мисля обаче, че езикът, преизпълнен с простонародни обрати и турцизми, бележи твърде голямо отклонение от стилистичната характерност на П. Тодоровия стил, който черпи от друг речник, от различен лексикален фонд! Но виновен за това е онзи прекрасен "еленоцентричен" и българолюбив патос, жизненоприсъщ на К. Тодоров, струва ми се. Тъкмо той понякога накърнява мярата на белетристичната истинност. Разбира се, никак не е лесно да "влезеш в кожата" на друг автор, затова и подобни експерименти се срещат рядко... Прочее, да не забравяме и факта с колко критически спорове и дори скандали са посрещани в либералния европейски контекст почти всички видове "продължения" на книги от перото на други автори... Примерите от френската класика са достатъчно известни. Нека само припомня, че например "дописването" на "Малкият принц" на Екзюпери от Жан Пиер Давидс именно в България е подложено на своего рода читателски "бойкот" на границата на двете хилядолетия. Амбициозното издателство "Колибри" на наскоро приключилия Пролетен панаир на книгата продължаваше да продава без особен успех, вече четвърта година (и то въпреки символичната цена) тази все несвършваща книжка, наречена "Малкият принц се завръща"... Така че скептицизмът на българина спрямо самата типология на писането, което е избрал К. Терзиев, е доста обезсърчаващ. Толкова по-висока цена добива рискът, който е поел той като автор в подобна "враждебна" рецептивна среда... Още повече, въпреки искрения си патриотизъм, той не се колебае да развенчае, макар и "от името" на П. Тодоров, доста от устойчивите местни легенди на чорбаджийския град Елена. Писателят например твърди, че градът никога, въпреки оставените "документални свидетелства", не е бил подлаган на опожаряване от турците. И със завиден народопсихологичен нюх разкрива истината за двойственото поведение на българите-роби спрямо т. нар. кърджалийски "султани", сиреч господари-покровители... Не спестява и истинската, доста странна, нелицеприятна и кървава предистория на бележитите български родове като този на нравствения "гръмовержец" Стоян Михайловски или на Топал-Тодорови, от който произхожда Петко Тодоров... Оспорена е, при това талантливо, и баладичната версия за ходенето на "романя", родила трагични фолклорни запеви като "Янините девет братя". Според автора в случая става дума за авантюра на балканджийките с ритуала "хвърляне на срама", за едно всъщност щастливо бягство от "затвора" на дома...

Ето че стигнахме отново до "женската" тематика, още един общ проблемен ареал в световете на Мутафчиева и Терзиев, като изключим голямата тема за "кърджалийското време", която се появява в един от фрагментите на романа му.... Към края си той губи монолитност, раздробява се на епизодични сюжети из еленската тематика. И като че ли гласът на К. Терзиев постепенно започва да доминира все по-явно над белетристичния "прототип" - П. Тодоровото писане...

Започнал като разказвач преди двайсетина години, продължил в рамките на един традиционен творчески развой към повестта и романа ("Чорбаджиите", който го прави известен), вече в шестата си книга К. Терзиев проявява своята наистина необикновена белетристична "порода" на новатор. Дълбоко съзвучна, въпреки някои доловени дисхармонични нотки, на самия модерен "лад" на П. Тодоров и кръга "Мисъл", в чиито духовни полета авторът успешно се е вписал. За да изрече накрая своите злободневни размисли срещу отродяването на българина. И да зададе своите болни въпроси: "... Може да звучи примамливо премахването на границите, може то да е изгодно за търговците и прочие деятели, може да носи богатство и просперитет. Но не са ли това чародействата на великия град Вавилон? Не е ли това голямата измама за народите, които трябва да понесат последствията от глобализацията и от това, че са оставили бъдещето си в ръцете на търговците"...

Не зная в каква степен това наистина са въпросите, които е успял да долови в краткия си 37-годишен живот самия Петко Тодоров. И дали са изречени навсякъде с неговия собствен белетристичен глас, но те, както и забележителният роман на Вера Мутафчиева, особено с необичайните му версии "по женския въпрос", по мое мнение ще стават все по-актуални в културните пространства на българина.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща