Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Елена Алекова

РОМАН ЗА ПАМЕТТА

 

В българската литература се е появил един голям роман. Роман за паметта. "Възречени от Манастър" на Никола Инджов. Такъв роман липсваше в нашата литература. А и само в нашата ли? С такава дълбина и висина: на мисълта, на чувството, на вдъхновението, на изказа. С такова завихряне на събития, внушения, словеса, от което свят ти се завива и потреперва душата ти.

Това е книга за бежанците на Тракия. Но и книга за прокудените от България българи - днес и завинаги. Това е книга за едно осмъртено, осиротяло селище - Манастър. Но и за една осмъртявана и осиротявана България. Книга за човека и света, за смъртта и живота, за гибелта и възкресението, за болката, за любовта, за дълга. Книга за мъртвите, продължени в живите.

Три пролога, десет глави и един епилог фиксират промеждутък от битие, започнало неизвестно откъде, откота и устремено неизвестно накъде и закога. В него се преплитат реални повествования, предания, легенди, народни песни, приписки, документи, спомени на очевидци, предчувствия, прозрения. Разместват се времеви и пространствени пластове, изсред които извират неочаквани асоциации, неподозирани паралели. Изгражда се битие от небитието, живот - от смъртта. Кръвта се прелива от плът в плът. Черти се пренасят от лице в лице. Имена се предават от човек на човек, от местност на местност. Спомени препускат от душа в душа. Съдби прескачат от памет в памет. И остават вечни. А безсмъртието засиява в ново измерение - на тленността, която няма свършек.

Този струящ, някак си разсейващ се, разсипващ се във въздуха, в светлината реализъм на Никола Инджов присъства още преди самото романно повествование - в поезията му. Особено властно е заявен в "Останали стихотворения" (1999). Като последен отзвук от неговата чудна, мъдра, просветлена, жива лирика е стихотворението, положено в основите (в началото) на романа:

Пред мене няма никой вече,

отиде си и моят род.

Той бе възкръснал с праживот

и бе с праимена възречен.

Върху калековци и лели

земя отдавна се пласти.

И аз ги спомням по черти,

които в мен са се прелели.

Лицето ми наполовина

е там, оттатък, и мълчи,

но в синовете ми личи

все още образ непреминал.

Кръвораздел се в мен разсейва

и аз съм неизменно друг:

на север - породен от юг,

на юг - преиначен от север.

Своеобразен български символ: за да е як и дълговечен строежът, в темелите му трябва да бъде вградена душа. Това е заветът на старите майстори. Смъртта дава смисъл и трайност, безсмъртие на живота след живота. Така и Никола Инджов вгражда в темелите на своята проза поезията си - най-чистото от себе си. За да уякчи градежа, белетристът Инджов жертва поета Инджов. И жертвата му е оправдана. Защото това, което Никола Инджов е съградил (сътворил), открива в литературата ни, в нас самите нови естетически и духовни хоризонти. Престъпва граници - на словото, на внушенията, на сетивата, на душата. Разпростира се надлъж и нашир, навън и навътре, отпреди и след времето, камъка, вечността. И всеки белетристичен детайл, всеки разказ за събития и случвания, въобще цялата тази проза е озарена от светлината на вградената в темелите й душа.

Трите пролога представляват нещо като три епоса, възстановяващи събития от 1913, 1921 и 1924 г. - съдбовни за тракийци от Беломорието (Манастър), свързани с тяхната бежанска орис, която не е разрешена и до днес. Много красота, много мъдрост, някаква тъжна баладичност пронизват разказите за злочестата участ на овчарите, зидарите и камиларите, жените и децата на Манастър, която е и участ на българите през робството. Още от първото изречение на романа те завладява несрещана в литературата ни интонация, в която се пресрещат и преливат гласове, тишини, повеи, плачове от тукашното и отвъдното: "- Вързан е пътят за България! Вързан е! - идеше силен мъжки глас, пък самият викач не се виждаше".

Ярко, релефно в паметта се запечатват трагично величавите образи на Инджето, учителя Камен и Вълкан Камиларина. Три различни характера, три различни съдби, предопределени да решават съдби - да водят народа си (съселяните си) по неведоми изгнанически пътища. Много тънко Никола Инджов е уловил онова, което обединява трите образа и ги прави един. В действителност има такива мигове в човешкия живот, когато особена сила изпълва човека, особено предчувствие за мисия, особена власт, която повелява и на която той не може да не се подчини. В такива мигове човекът израства до мисията - на водач, на водител народен, различен от властника, било то цар или... политик. Между другото, "Възречени от Манастър" е книга и за непреодолимото разминаване между народ и властници, народ и държава, народ и история, човек и история. Но тази история, която се пише, а не която се твори. Манастърци, макар и мъже, които знаят как да се бият и да защитават чест и достойнство, семействата си, не са войници, а народ. И това е неизмеримо по-важно и за историята, и за географията на дадена страна. Защото народът твори историята, съдбините на света, а властниците остават в летописите. Защото не царят, не държавните институции, не някакви си там международни споразумения чертаят и решават границите на българската земя, на родината, на отечеството, а народът български, духът български в човека. Неслучайни в този смисъл са разсъжденията на Нестор Абрашев, главния герой на романа, манастъреца от другото - небесното - битие на Манастър, за света: "към края на бежанския век кой би се осмелил да каже, че истината за света съвпада с истината за човека?... Великите ни съвременници са все от миналото, съдбовните ни прозрения водят все към притихнали събития. Не заради това ли шепотът на историята се дочува по-добре в изоставения човек..."

Във "Възречени от Манастър" образът на водача народен намира аналози както в миналото, тъй и в бъдещето на България. Незрими нишки се проточват от началото на ХХ век към годините, когато Второто българско царство е погромено и сред всеобщата покруса се откроява личността на Патриарх Евтимий. Твърде обосновано е изведена и разгърната догадката, че народният пастир на народа ни в онова непосилно време е бил заточен именно в полите на южните Родопи и заедно със своите придружители шопи е основал Манастър. През образите на тримата манастърски водачи - Инджето, учителя Камен и Вълкан Камиларина, тези нишки тръгват към бъдещето, към края на ХХ век, когато Нестор Абрашев ще чувства тласъците на своята кръв в едно "необикновено предчувствие за смъртта" и ще разбере нещо много важно: че е "последният манастърец, който бе в състояние да проумее трагедията и да възроди нейната същност не просто като родов спомен, а като исторически народен опит... Малцина проникваха в истината - перото бърза, за да изпревари смъртта".

Същевременно в образа на водача във "Възречени от Манастър" се прокрадва и нещо библейско, нещо от праисторията на света. Едва ли току-така в началото на своята мисия Вълкан Камиларина чувства, че "отсега-нататък говорът му ще бъде пророчески". Или не е мойсеевски възкликът му въпрос: "Боже господи, защо мене избра на живо село очите да склапям?" Само че по стечение на историческите обстоятелства не към обетованата земя повеждат манастърските водачи людете си, а към изгнанието - по отдалечаващите се от нея пътища. Може би Нестор Абрашев - по повеля на кръвта - ще направи опит да преведе потомците на манастърци през пустините на забравата обратно към обетованите, небесни селения на тяхното загубено завинаги, мъртво отечество - Манастър, Триречието. И не само тях. В годините на национален нихилизъм, на нищета и продажно, бездарно управление като днешните, когато стотици хиляди българи са принудени да търсят препитания в чужди земи, "Възречени от Манастър" се превръща в книга пророчество, в книга библия за нацията. Книга, чието заглавие би могло да бъде и "Изход".

Нима за всеки българин, съхранил родината в сърцето си, диалогът между Вълкан Камиларина и Нестор Абрашев не би прозвучал като пророчество? Убедете се сами:

"- Аз може и да не съм прав, но ние не сме останали безименни, защото, откакто се помня, нашите имена се възричат. Всички сме с възречени имена.

- Възречени или възкресени?

- Възречени! Демек повторени, провъзгласени още веднъж и завинаги! От мъртвите взети за живите! От живите - за неродените!

- Възречени сме... - прошепна Нестор Абрашев - човек по човек и име по име.

- Възречени сме от Манастър!"

"Възречени сме от България!" - бих искала да кажа на своите братя и сестри по съдба, обречени да бъде изгнаници в пределите на самото си отечество. "Възречени сме от родината!" - бих искала да кажа на онези, за които родината е само вид източник на доходи, а всичко останало е просто бълнуване, сънища на "някой престарял или смахнат на вид човек". Защото България, светът, в който живеехме като хора, в който всеки от нас тежеше на мястото си, като че ли си е отишъл завинаги. Но романът на Никола Инджов твърде убедително внушава, че не си е отишъл, а просто се е затворил за нас, а просто се е скрил от нас, понеже времената са такива - на изпитания и духовно изгнаничество. И още нещо внушава Никола Инджов - че е възможно завръщането ни в отечеството. Но трябва да сме готови, узрели за това.

Когато манастърци напускат селището си, вземат семена от цветята и билките му. Семена от какво ли няма в едноцветните торбички на Кера Манастърката! Вземат също така и камбаната, за да се появи - малко след това - едно великолепно авторово прозрение за скупчения около нея народ, спрял за нощувка: "Сънят им се появи със сияния от попътна черква". Пренесени са и названията на местностите - от Манастър в Светулка, ако и манастърци да усещат разликата. "Същите места, ала паметта - друга!" - ще каже след време Кера Манастърката. И Вълкан Камиларина ще я подкрепи по-нататък, че Светулка е "село без темел", защото ги няма костите на предците им, а "един темел от костите започва". Но за потомците - за децата и внуците на бежанците няма ли да има темел в Светулка? Ще има! Така Манастър ще възкръсне из руините - не просто по страниците на романа, а и както дядо Корцан прозира - "в сиииньте небеса", а и както Нестор Абрашев предусеща - "родината се бе установила в пределите на човека и го правеше безкраен".

Като лайтмотив са изведени в романа три основни теми: за човека като свят, от който започва минало, но и бъдеще;. За смъртта като единствения милостив спомен за живота; за това, че "и един човек да оцелее, оцелява историята". Ето защо по пътя от Манастър за Светулка керванът от бежанци се отбива до Сарджовата колиба, където преди години са били посечени заедно със Сарджо невръстни манастърчета. Знаменателни са думите на Вълкан Камиларина след погребението на костите им: "Ятаган ви скоси, ятаган ви възнесе! Сринахте душите ни, деца!"

Във всяка една от главите на романа Никола Инджов вплита и записки "Из странническия бележник на Нестор Абрашев". Чрез тях се пренасяме къде ли не по света - ту в Латинска Америка, ту в Азия, ту някъде из Европа... При повърхностен поглед те нямат нищо общо с повествованието, със сюжета на романа. Но някакви едва уловими флуиди преливат от тях в него и от него в тях, подобно флуидите на живота, блуждаещи вред всичко живо на тоя свят. Така "Възречени от Манастър" е и книга за света, за световните съдбини. И изведнъж проумяваш, че светът не е нищо друго освен едно огромно гробище, върху което се крепи и крепне животът; че насилието - с цялата безсмислица, която го съпътства, не е от вчера и не само на нашите географски ширини е патент; че то е силно, но по-силна от него е любовта, вдъхваща живот дори на камъка. Защото това, което завоеватели не са успели да разрушат например, го разрушава любовта: но не в името на смъртта, а в името на живота! Така иконите и кръстовете от най-голямото арменско светилище в недрата на една канара са съхранени от столетия, въпреки кръстопътното му разположение, въпреки нескончаемите завоевания по земята му. Но любовта - чрез целувките на богомолците - е изтрила и изгладила изображението на иконата с конника. И се оказва, че няма по-голямо чудо от любовта, чрез която мъртвият камък преминава в жива плът.

Друг един български символ, породен из тъмните години на робството: черквата на Манастър е като че ли възкръснала в подземието на една друга черква. Там, където глухонямата щерчица на Малей Черкезовия съхранява за поколенията манастърски реликви: черепи от хайдути на Инджето, писаната и неписана история на селището - "Общо автобиографически очерк" на Стамо, училищните дневници; географска карта на Гърция, по която са проследени пътищата на разселените из гръцките острови и морета манастърски кости и семе; обгорен железен кръст, като че ли от ятагани измайсторен; листове, изписани с лилаво мастило и подпечатани с пръстена на Инджето (авторът допуска, че това е пръстенът на Патриарх Евтимий). А в източния зид на подземието свети керамичната манастърска икона на Божията майка. Вече в епилога ще стане така, че и тази икона - дело на манастърските грънчари, ще я постигне участта на иконата с конника от арменския скален манастир - тя постепенно ще изчезне в целувките и любовта, в плътта на безброя от богомолци.

Любопитни са асоциациите между легендата за Вавилонската кула и историята на Триречието. "Пътниче между Тигър и Ефрат - чете Нестор Абрашев върху глинена вавилонска плочка, - където има ястреб - прозри небето, където има небе - прозри Вавилон". И веднага намира приликата с Триречието - мястото, където не само три реки, но и три речи се сливат, където хората не смятат за "чуждица думата, огласила насрещни брегове", където и българи, и турци, и гърци разпознават себе си и Бога с думи от много езици и може би затова съдбата им е една и съща със съдбата на древните вавилонци, строители на Кулата. И тази съдба е гибел. Затова изпълнени с горчивина са думите на Нестор Абрашев в "странническия му бележник": "Аз съм манастърец, моят поглед е омрачен, не прозирам друго, освен че известната война в неизвестния Вавилон съхрани Минарето на единия Бог вместо Кулата на единия език".

Особено място в романа заема мотивът за предела. Може би затова така силно поразява сетивата ни още в Трети пролог онази "потайна мощ на Звезденския превал". За бежанците българи от Манастър и бежанците гърци от Светулка този превал се превръща в "пределно място между целия им досегашен живот и незнайното грядуще време. Дори децата доловиха надчовешката природа на превала и се разсънваха, преживели като че ли първа нощ извън детството". Във "Възречена от Манастър" пределът е онази тайнствена граница между земния, реалния Манастър, съграден от спомени, възкръсналия във вселената на човека. Но той е и онази незрима, загадъчна линия, отделяща минало от бъдеще, живот от смърт ("Тоя ден неколцина младежи за първи път минаха с бясна сила през живи хора - и ги оставиха мъртви"), памет от забрава, високо от ниско, мълчание от говор, слово от дело...

В края на краищата Епилогът разрушава тази граница, тази линия. Всичко онова, което е прокънтяло в трите пролога и е отеквало глава след глава в романа, тук вече намира като че ли своя завършек: екотът на предчувствия и прозрения заглъхва и придобива реални очертания. Така мотивът за смъртта през ацтекския Ден на мъртвите се "превъплъщава" в Еньовден. Бежанците от Тракия в началото на ХХ век се смесват с бежанците от Косово в края на века. Живи и мъртви се срещат, предават послания, премълчавани думи, пропуснати въздишки, дихания и се раделят. Земното и небесното кръстовище се събират, а земният манастърец, положил кости и душа в темелите на отечеството, се преобразява - по думите на Кера Манастърката - в "ангелски човек".

Затова съвсем закономерно е и заключението на Нестор Абрашев в края на романа, "че има в праха на Триречието прах от ангелски хора и че истината за света там не съвпада с истината за човека". "Възречени от Манастър" е книга реквием, но и книга акафист за народа от Триречието. Тя е и свят, който ражда свят - необятен в пределите на човека, и е невъзможно в няколко страници да го споделиш. Колкото по-навътре в него дълбаеш, толкова по-богат ставаш и богатствата му не свършват... А и как в няколко щриха да побереш величавите образи на скромните манастърци от романа, неизвестните - но не безименни! - строители на историята, на живота във времето, което потъва, остава живо в човека, а не в архивите. Инджето, учителят Камен, Вълкан Камиларина, Кера Манастърката, глухонямата, Стамо, дядо Корцан, Змея, Момчил... Дори това, че авторът не се е опитал да ги обрисува физически, не е случайно. Защото не външният човек е важен за повествованието и за внушението, а вътрешният; и не онзи, който говори, а онзи, който мълчи. Ето защо всяка дума, казана от тези хора, звучи като откровение, като притча и пророчество. Всяко тяхно действие е ритуал. Сякаш си в църква и литургията току-що започва. И както в литургията сакрални думи и изрази се изричат отново и отново от самото начало до края, така и в романа всеки детайл, всеки образ, всеки характер, всеки мотив, загатнати или разкрити по-плътно в пролозите, продължават да отекват по-нататък в повествованието, придобивайки нови нюанси, нов смисъл, ново звучене, докато значението им стане необятно. Така например сред семената, които Кера Манастърката е взела от селото, има и семена на божур. Част от тях тя ще засее върху гроба на дечицата край Сарджовата колиба, част от тях ще остави за Светулка. По божура ще бъде разпозната отсечената от турците ръка на Инджето. А около разказа за мъченическата смърт на юначния манастърец дядо Корцан ще произнесе грандиозното обобщение: "силата на народите не е в силата им... Защото който опази цветето, той е опазил всичко свое. Хляба си, къщата си, земята си. Той е силен, ето какво означава, и означава още, че може да се загледа в цвете... Силният народ е мирен народ..." Когато Нестор Абрашев и брат му Момчил (колко човешка и интригуваща е историята за намирането и разпознаването на двамата братя - единият, роден в Манастър и загубен при преселването, другият, роден в България) заедно с останалите манастърци, живеещи в Мъгленик, виждат от върха някогашния Манастър пак именно божурът, цъфтящ тук-таме из тревясалите манастърски дворове, създава впечатлението, че там въпреки всичко мъждука живот. Божури от Манастър, откъснати през нощта от брат му, ще занесе Нестор Абрашев в училището - за хербария на дядо Корцан, където сред цветята от цял свят, липсва цвете само от Манастър.

В романа на Никола Инджов някак неусетно съдбата на Манастър вмества в себе си съдбата на България и по-нататък - съдбата на Балканите, и по-нататък - съдбата на света. Или както Змея твърди: "междите на кръвта не съществуват, хората се преливат едни в други по цялата земя".

Вероятно това е дало на Никола Инджов дързостта да тръгне от реалността, да престъпи през нея и като художник да изобрази невидимата реалност на нещата, която прави света цялостен, единен. Онази реалност, действителност, на която изкуството е отражение. В нея и само в нея то може да предвижда събития и да се превръща в пророчество. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че в известен смисъл книгата на Никола Инджов е пророческа.

 


Никола Инджов - "Възречени от Манастър", Роман, Изд. "Библиотека 48", София, 2001

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща