ГОРИ

От планинските рътища водица
снежлива ниско като че пълзи,
облива бледовръхлата тревица,
каквот' горещи кървави сълзи
гърдите на злочеста удовица,
кога прегръдва дребни си дечица.
Гори посърнали и меланхолни,
вий, голи, бледни като болни,
безвиден като зажумял мъртвец,
люлей се тук-таме сам сух листец.
Оплаква ветер вас, бучи, нарежда,
но вий не тъжите, у вас надежда.
Студените вихрушки есенни
събарят жълтите ви листове,
но пролет прозябателна с зелени
и пресни пак облича ваште върхове.
А человек като побелей в гроб слиза,
да чака срок, обвит у гнойна риза.
Речете ми, речете, о любезни
гори, защо тъй младостта ми чезни
без да са връща, както ваш разцвет,
на пролет дважди в този бели свет?

Обратно към [П.Р. Славейков] [СЛОВОТО]